Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (53)

51.

В 11 часа вечерта Кайли се беше настанила боса на дивана ми, подвила крака под себе си, държеше парче пица в едната си ръка, а с другата надигаше към устата си бутилка „Блу Муун“.

Обсъждане на случая не се допускаше, така че се отдадохме удобно на спомени от дните в Академията, смеехме се на номерата, които си бяхме погаждали, и внимателно избягвахме всякакви препратки към някогашните емоции.

Но за мен те витаеха във въздуха и старите чувства бързо се прокрадваха отново. Вероятно защото така и не бях успял да се отърся напълно от тях.

Кайли беше на втората си бира, когато подхванах темата, глождила ме цял ден.

— Знам, че Спенс те изтормози с проблема си с наркотиците, но чак развод — струва ми се доста драстично.

— Още нищо не е драстично — възрази тя. — Казах ти, че просто изпробвам почвата. Искам да разбера какви възможности имам.

— Трябва да направиш това, което трябва — посъветвах я аз.

Исках да прозвучи подкрепящо. Или в краен случай неангажирано, но Кайли отговори, сякаш го бях изрекъл осъдително.

— Ей — изръмжа тя. — Обичам Спенс, но ако не успее да ги спре, да не ме търси повече. Такава беше сделката, която сключих с него, когато се оженихме преди десет години, а и днес е същата. Звуча ли ти като безсърдечна кучка?

— Не, изобщо — уверих я, за да знае на чия страна съм. — Звучиш като жена, която вече е дала на Спенс втори шанс. Той го пропиля. А сега пропилява и третия.

— Точно така. Законът за трите удара. Аз съм ченге, Зак. Не мога да съм омъжена за наркоман.

— Каквото и да направиш, аз съм с теб.

Чух да се отключва входната врата и изтръпнах. Преценката за времето е всичко, а моята беше катастрофална.

Вратата се отвори. Беше Черил.

— Ей, здравейте. Стори ми се, че долавям гласове.

— Не ти се е сторило. Ние бяхме — изрекох, като се надявах да не изглеждам толкова виновен, колкото звучах.

— Мислех, че ще прекараш нощта в Уестчестър.

— Милдред почина.

— Съжалявам — каза Кайли.

— Аз също.

Станах и прегърнах неловко Черил.

— На този етап вече беше безсмислено да оставам. Фред е със сестрата на Милдред и някои от своите братовчеди, затова реших да се прибера, а после да се върна за помена във вторник. Дойдох в апартамента ти, защото исках да те компенсирам за провалената вечеря онзи ден. Но ако продължавате да работите, ще си отида в моето жилище.

— Не, не, точно сега определено не работим — обясни Кайли. — Такова беше споразумението две нощи подред. Само светски приказки. Гладна ли си?

— Умирам от глад — отвърна Черил и посегна за парче пица.

— Искаш ли да ти донеса бира? — попитах и се насочих към хладилника.

— Да, моля те. И побързай.

Донесох й бира от кухнята. Отпи голяма глътка и бавно въздъхна:

— Мога да ви кажа още сега, че една няма да ми стигне. Беше ужасен ден.

— Също и за нас — отговорих. — Защо ли не изтичам бързо за още бира?

Излязох от апартамента, преди да успеят да отговорят. Дори не спрях да си взема якето.

Прехвърлих отново сцената в главата си, като се опитвах да преценя какво е видяла Черил, когато отвори вратата. О, я гледай, Зак се е разположил удобно на дивана, пие бира с бившето си гадже, напълно уверен, че сегашното му е извън града, където бди до умиращата си приятелка.

Картинката не беше красива. Въпреки това имаше един кратък миг, в който се очерта шанс за изкупление. Черил беше казала: „Ако работите, приятели, ще си отида в моето жилище“.

Но после Кайли заби последния пирон в капака на ковчега.

По дяволите, не работим. Просто се забавляваме. Такава беше сделката две нощи подред. Какво? Не ти е казал за снощи, когато похапнахме и се отдадохме на спомени? Беше вълшебно. Само Кайли и Зак — онзи същият задник, който мрънкаше и стенеше, че прекарваш много време с Фред.

Купих още два стека по шест бири от магазинчето, но дълбоко в себе си знаех, че никакво количество алкохол няма да спаси вечерта ми.

Първото нещо, за което бях прав през цялата тази нощ.