Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (51)

49.

Трип се беше свил на предната седалка на субаруто и се преструваше, че спи.

Питър беше мъртъв. Убит. В сряда вечерта, след като те инсценираха отвличането. Искаше му се да изкрещи на Медисън: Защо го направихте? Нали обещахте, че „никой няма да пострада“. Какво стана с „Баща ти го заслужава, така че ще бъде престъпление без жертви“?

Но не можеше да каже нищо. Беше допуснал достатъчно грешки. Да се довери на Медисън, беше най-голямата глупост, която някога беше правил в живота си. Най-доброто, което можеше да стори сега, беше да се държи естествено, докато не успее да съобрази как да избяга.

Отне им час, за да стигнат до града, а след това заседнаха на Парк Авеню сред петъчния вечерен трафик, насочващ се към тунела „Холанд“.

Трип реши, че е време да отвори очи.

— Къде сме? — попита.

— Някъде сред стадото, което се прибира — отговори Медисън. — Не мога да повярвам, че хората го правят всеки ден.

— Ще пусна 1010 УИНС, за да чуем информация за трафика. — Трип посегна към радиото.

Медисън му отмести ръката.

— Не — каза. — Ще обяснят само, че трафикът е ужасен, което вече знам. Карам по-добре без радио.

— Добре, човече — съгласи се Трип. — Без информация за трафика.

И без новинарски станции.

Изминаха още четиридесет и пет минути преди Медисън да влезе в паркинга на яхтеното пристанище „Либърти Харбър“ в Джърси Сити.

— Разпознаваш ли този звяр? — попита той, докато спираше субаруто до синия ван „Додж Караван“, модел 1998 година.

— С тая таратайка ли ни отведохте? — учуди се Трип.

— Не му придиряй — продължи Медисън. — Намерих го по обява в „Крейг’с Лист“. 800 долара — така, както е. В добавка човекът хвърли вътре и ластик за бънджи, за да връзвам задните врати.

— Щеше да помогне, ако беше му сложил амортисьори. Все едно се возиш в танк. Особено когато лежиш на студения под.

— О, горкото разглезено богато чедо. Следващия път ще те отвлека с „Майбах“.

Само споменаването на „Майбах“ му напомни за Питър. Усети, че му се повдига, едва се сдържа да не повърне.

Отправиха се към кея, където беше закотвена старата седемметрова моторница на Медисън.

— Твърде много хора те търсят — каза той, докато се качваха на борда. — Така че, докато не ти наредя друго, това ще бъде твоят нов мил и свиден дом. И запомни едно основно правило — без контакти с външния свят.

— А как бих могъл, нали ми взехте телефона. Може ли поне да го получа, за да се забавлявам с някоя игричка?

— Извадих симкартата, за да не могат да я проследят. Така че без игри, без имейли, без есемеси, без телефон.

— Мога ли поне да си получа портфейла?

— Не ти трябва — смъмри го Медисън. — Няма да ходиш за покупки. Нито където и да е.

— Изглежда, сега вече наистина съм заложник. — Трип се насили да се усмихне.

Медисън остана сериозен.

— Не се излагай. И двамата сме вътре. Но ти започваш да се плашиш, а аз се опитвам да те спра да не взривиш всичко. Сделката е такава. Тук няма телевизор, няма радио…

— И няма отопление — изстена Трип и се уви плътно с парката си. — Не можем ли да отидем в хотел? Това корито е ледено, а аз не съм облечен точно като за яхта.

— Пълни глупости, Ричи Рич. Опитай се да влезеш в хотел и още преди да си стигнал до стаята си, ще си записан на десетина камери. Тази лодка беше План Б. Нямаше да си тук, ако не беше прецакал План А, така че спри да мрънкаш и си лягай. Очакват ни още три тежки дни, след което разпускаме партньорството. Тогава ще можеш да си вземеш деветдесетте милиона и да ги пилееш като Робин Худ.

— А вие?

— Ще ти кажа какво няма да правя — изгледа го Медисън. — Няма да стоя в „Барнаби“ и да целувам дебели богаташки задници за мижавите четиридесет и осем хиляди годишно. Ти си на горната койка. Ставане в пет.