Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (44)

42.

С Кайли заобиколихме зад ъгъла до „Гери’с Дайнър“ и се разположихме в едно сепаре. Самата Гери Гомпърс, собственичка и неофициална майка закрилница на Деветнадесети, дойде да ни обслужи.

— Извинявам се — каза тя.

— За какво? — попита Кайли.

— Ами нямам лиценз за алкохол. А вие изглеждате така, сякаш ви трябва нещо по-силно от млечен шейк. Какво ще искате?

Поръчахме.

— А по израза на лицата ви — подсмихна се Гери — съдя, че бихте искали да добавите към поръчката „Остави ни на мира, че главите ни пушат“.

Веднага след като тя отиде да ни донесе обяда, Кайли каза:

— Патрис Шевалие ми разкри съвсем нова гледна точка към нашата жертва. Не е ли забавно как Хънтър Олдън напълно пропусна да спомене, че Питър е помагал да се построи детска клиника?

— Това е, защото на дарителите не им късат главите — казах. — А на типовете, които се забъркват с жените на други типове, им се случва. Олдън иска да вярваме, че шофьорът му си е получил това, което заслужава. По този начин може да спрем да му досаждаме за неговия изчезнал син.

Кайли се усмихна.

— Той май не ни познава много добре, нали?

Клетъчният й телефон иззвъня и тя отговори.

— О, здрасти, Джанет. Утре? Наистина ли? Утре е събота. Не, не искам да го отлагам, само че съм затънала в работа. Почакай — обърна се към мен. — Това е Джанет Лонгобарди. Можеш ли да ме покриеш утре за един час към три?

— Няма да е лесно — изпъшках, — ала мисля, че мога да устискам шейсет минути, без да си наоколо и да ме поучаваш как да си върша работата.

Добре че не можеше да ме достигне през масата, за да ме удари. Продължи по телефона.

— Хубаво, ще го направя. Изпрати ми имейл с адреса и телефонния му номер. Благодаря. Доскоро!

— Никога досега не си напускала в работно време — казах. — Какво става?

— Знаеш каква е моята приятелка Джанет. Ако някой има проблем, винаги е готова да помогне.

— За какво ти помага?

— Имах нужда от адвокат и тя, разбира се, не само е намерила най-добрия в целия град, но и си е дала труда да насрочи среща с него. Уредила я е за събота, като мислела, че съм от нормалните хора, които ползват почивните дни. Не се тревожи. Сигурна съм, че дори няма да ми отнеме цял час.

— Откога имаш правни проблеми?

— Не са правни — обясни тя. — А брачни.

— Така ли? А снощи ми разправяше, че Спенс започнал да се възстановява в клиниката за рехабилитация. Защо тогава ще се виждаш с адвокат по разводите?

— Зак, не се виждам с адвокат, просто проучвам възможностите си. И това не е внезапно решение. Обмислям го от известно време.

Чудех се дали беше разсъждавала над това снощи, когато игриво си преплитахме вилиците над пая в стил „калта от Мисисипи“ или когато ме дари с дълга прегръдка за лека нощ на Трето авеню.

— Искаш ли да поговорим за това? — попитах.

— Не.

По дяволите. Аз исках.

Опитвах се да измисля как да я убедя, че разговорът ще помогне, когато телефонът ми иззвъня.

— Това е Кейтс. — Грабнах телефона. — Тук е Джордан.

Кейтс знаеше, че с Кайли сме отишли да обядваме, и не беше от онези, които биха ни прекъснали заради нещо незначително.

— Изнасяйте се — каза тя.

Станах от масата и се запътих към вратата с притиснат до ухото телефон. Кайли ме последва. Когато минахме покрай бара, улових погледа на Гери и тя ни помаха. Не бяхме първите ченгета, които изхвърчаха, преди да дочакат поръчката. Затичахме се по „Лексингтън“ и завихме по Шейсет и седма улица. Докато стигнем до колата ни, Кейтс ми очерта картината.

— Накъде? — попита Кайли, щом седна зад волана на форда.

— Три две девет на „Деланси“, под моста „Уилямсбърг“. Току-що са се обадили на 911 — двама пленници били заключени в мазето на Държавно училище 114.

— Трип и Лони — досети се Кайли.

— Да, Лони. Другият обаче бил работник по поддръжката на училището.

— Ами Трип Олдън?

— Според първите показания той зашеметил човека от поддръжката с електрошоков пистолет и избягал. Хлапето е хванало гората.

— Дотук с потъналото в скръб разстроено богаташче… — Кайли пресече на червено „Леке“.

— Престани да дърдориш и карай по-бързо — казах.