Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (36)

34.

— Какво, май вие с Черил отново сте най-щастливата двойка в Деветнадесети? — попита Кайли, докато даваше газ и изскачаше на Шейсет и седма улица.

— Косвени улики — отвърнах. — Положението не е толкова розово, колкото може да ти се стори. Тъкмо умолявах за прошка, когато ти нахълта.

— Каква глупост направи този път?

— Натъкнах се на нейния бивш и може би се държах малко като задник.

— А когато казваш малко, значи си бил пълен задник.

— Накипя ми.

— За Бога, Зак. Майката на бедния човек умира.

— Всички си имаме дефекти в характера. Ти например караш, като че сме с крадена кола.

— Поне ще те закарам там, където трябва да отидем — каза тя, без да отпуска педала за газта. — А ти ще катастрофираш, ако не вземеш незабавно мерки за ограничаване на щетите във връзката ти. Познавам човека, който може да ти помогне. Казва се Скот Кофман. Ще ти дам визитката му.

— Ти сериозно ли? Вече излизам с терапевт. Смяташ, че друг психар ще помогне? Благодаря, но нямам нужда от доктор Кофман, за да оправя връзката си с Черил.

Тя се засмя.

— Ти си идиот. Скот не е терапевт.

— Какъв е тогава?

— Той е моят консултант в „Тифани“.

— Не мога да си позволя „Тифани“. Но бижутата са чудесна идея. Мисля, че ще поговоря с Уоли.

— Кой е той?

— Той е моят консултант в „За 1 долар“.

Продължихме да се обстрелваме с остроумия чак до училището „Барнаби“ и когато стигнахме до кабинета на директора Маккормик, имах усмивка на лицето.

Райън Медисън, от друга страна, нямаше. Той вече не беше онзи симпатяга, дето ни караше да изпушим по една на покрива, когато се срещнахме вчера. Артистичният господин Медисън определено беше сразен.

— Нашият Райън е доста обезпокоен, и то оправдано — започна господин Маккормик с директорски тон. — Както и аз. Имаме проблем с отговорностите. „Барнаби“ не може да бъде замесено в такива неща.

— В какви неща? — попитах.

Четиримата бяхме в кабинета на Маккормик, а Медисън още не ни беше обяснил какво става.

— Трип Олдън ми е оставил гласова поща — каза Медисън. — Ще ви я пусна.

Той включи телефона си на високоговорител.

— Здравейте, мистър Медисън, имам нужда от голяма услуга. Моля, обадете се на моите хора и им кажете, че съм добре. Не мога да се прибера вкъщи и наистина няма как да говоря с татко. Просто им кажете, че съм добре. Благодаря.

— А вие обадихте ли се на родителите му?

— Не, не се обадих. — Медисън се надигна от стола си. — За някакъв тъпак ли ме мислите?

— Успокойте се, сър — каза Кайли. — Всички тук сме на една страна.

— Не, не сме — отвърна Медисън. — Вие разследвате убийство. Аз съм на страната, която не иска да има нищо общо с това. Загрижен съм за Трип Олдън, но ако той е убил шофьора си? Смятате ли, че искам да се окажа забъркан в нещо такова?

— Нямаме причина да подозираме, че Трип е убил Питър Шевалие — поясних.

— Това е вашият сценарий, детектив. А в моя всичко е възможно. Цялото това нещо се превръща в лош филм и аз не искам да участвам по никакъв начин в него.

Бяхме в сграда, където пушенето беше забранено, и беше ясно, че душата на Медисън стене за цигара.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Ние можем да поемем нещата оттук. В колко часа беше обаждането?

Той погледна телефона си.

— 8:11 тази сутрин. Бях горе в стаята си.

— А къде беше телефонът ви, когато той се обади? — попита Кайли.

— Беше на… — Медисън замълча, осъзнал какво беше постигнала Кайли току-що.

— Продължете, сър — подкани го тя. — Къде беше телефонът ви, когато дойде обаждането?

— Беше на бюрото ми. И да, детектив, чух го да звъни, видях, че се обажда Трип и нарочно го оставих да се включи на гласова поща. Не искам да бъда въвлечен в драмата им. Това престъпление ли е?

— В никакъв случай — каза Кайли. — Предвид обстоятелствата е напълно разбираемо, че не сте приели разговора. Мога ли да взема телефона ви? Ще запиша гласовата поща на моя и с партньора ми ще предадем на семейство Олдън съобщението на Трип.

Той подаде на Кайли телефона си и извади пакет цигари.

— Отивам навън да запаля една. Ще се върна след няколко минути.

— Надявам се, че разбирате нашата дилема — погледна ни Маккормик, щом Медисън излезе. — Нашата работа е да развиваме тези млади мъже, не да се месим в личния им живот. Не знаем дали нежеланието на Трип да се обади вкъщи, е свързано със смъртта на господин Шевалие. Това е във вашата компетентност. „Барнаби“ трябва да остане настрана. Не можем да бъдем посредници между Трип и родителите му.

— Разбираме напълно — казах — и ще се радваме да предадем посланието на Трип на семейството.

Истината беше, че Хънтър Олдън определено криеше нещо и бяхме доволни на всеки повод да го подхванем пак.