Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (35)

33.

Бях твърде раздвоен, за да се забавлявам. Всъщност бях перфектен кандидат за сеанс с психоложката на управлението, но за това, разбира се, не можеше да става и дума. Най-доброто, което доктор Робинсън можеше да направи в момента, беше да ме посрещне с една хубава старомодна прегръдка, невинна и колегиална.

Изкачих стъпалата по две наведнъж.

Черил се изненада, че ме вижда.

— Как разбра, че съм тук? — попита, когато нахълтах в кабинета й.

— Не съм — казах. — Наминавам през пет минути само за да се окъпя в аурата ти.

Тя обви ръце около мен.

— Точно сега аурата ми е скапана. Но е хубаво, че те виждам.

Притиснах я към себе си, а тя сведе глава към моята. Точно когато устните ни се докоснаха, вратата се отвори.

Никога не бях срещал човека, застанал на прага, никога не бях виждал негова снимка, но веднага разбрах кой е.

Беше висок, с тяло на бегач и сините очи на Пол Нюман. Разрешената му коса беше светлокестенява и му придаваше небрежния вид на сърфист, който се допълваше добре от грижливо подстриганата четина по лицето му.

— Фред — възкликна Черил и отдръпна ръце от врата ми, сякаш току-що беше спипана зад плевнята с младия ратай.

— Ти трябва да си Зак. — Фред ми светна с усмивка от реклама на паста за зъби. Протегна ръка и се здрависахме.

Аз умея добре да преценявам характери. Задължително е за работата. Хвърлих му един поглед и първата ми мисъл беше готин тип. Ако се наложеше да седя до него в самолет, вероятно щяхме да си побъбрим. Но сега беше различно. Двамата не споделяхме една и съща седалка при полет до Лос Анджелис. Споделяхме гаджето ми.

— Чувал съм много за теб от Черил — каза той.

— Дотук с поверителността между лекар и пациент — отговорих, опитвайки се да прозвучи шеговито.

Фред се засмя.

— Не, наистина. Тя ми довери, че с твоята партньорка сте двама от най-умните детективи в града.

— Благодаря — казах, гледайки Черил. — Само че и най-умните ченгета могат понякога да направят нещо глупаво. Прав ли съм, докторе?

Тя кимна. Стори ми се, че не беше щастливо кимване. Разговорът ни отпреди няколко часа продължаваше да витае в главата ми. Бях се показал не просто безчувствен. Бях се показал като емоционално повреден. Трябваше да удвоя старанието си.

— Съжалявам за майка ти — изрекох толкова състрадателно, колкото успях. — Как се справяш?

— Майка ми ме отгледа сама — отрони Фред. — Винаги сме били близки и не мога да понеса мисълта, че… — Той замълча, без да успее да завърши изречението.

Вдигна ръка и извърна глава от нас. Отне му цели десет секунди, за да се овладее.

— Както и да е — продължи, насилвайки се да прозвучи по-бодро. — Та щом ме питаш как се справям… Отговорът е, че се справям дяволски по-добре, отколкото ако се налагаше да понасям това сам. Нямаше да стигна доникъде без Черил. Тя е ангел.

— Като че ли не знам — казах и обвих ръка около Черил. — Голям късмет е, че я имаме.

Останах така, изпъчил гърди, със сдържана усмивка, сякаш очаквах Фред да извади фотоапарат и да направи снимка на щастливата двойка.

Ала на него не му трябваше фотоапарат. И така схвана картинката. Усмихна се неловко на Черил.

— Дали да не ви оставя сами… Ще те почакам отвън. Радвам се, че се видяхме, Зак.

И изчезна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „трима са много“.

Черил се измъкна изпод ръката ми.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита.

— Кое? И не ми обяснявай, че съм бил безчувствен. Казах му, че съжалявам за майка му.

— И веднага щом той обясни колко е благодарен, че съм била до него, ти ме сграбчи и беше готов да му налетиш като разгонен слон.

— Стига де, просто ме свари неподготвен. Не очаквах да се натъкна на бившия ти съпруг. Мислех, че ще вземеш влака сама.

— Не исках да се оставя на милостта на Метро-север, така че Фред ме докара. Но това не е причина да се държиш като… като пещерен човек.

— Съжалявам — промърморих. — Аз ревнува. Аз не знае какво друго прави.

Тя се засмя.

— Ти си безнадежден случай.

— Не съм безнадежден. — Приближих се към нея. Само малко повреден.

Прегърнах я през кръста и я привлякох към себе си.

— Всичко, от което се нуждая, е добър терапевт.

На вратата се почука и Кайли нахлу вътре, без да изчака отговор.

— Училището „Барнаби“ — каза тя.

За втори път за няколко минути се наложи с Черил да се отдръпваме бързешком един от друг.

— Какво става? — попитах.

— Обади се онзи учител, Райън Медисън. Току-що се чул с Трип. Иска да се срещнем с него в кабинета на директора. Веднага.

Последвах Кайли към вратата, обърнах се и погледнах прощално Черил.

— Само отлагаме прегръдката, нали така? — попитах.

Тя кимна, този път беше по-щастливо кимване.

— Ако имаш късмет — каза.