Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (27)

25.

Стаята беше мрачна и студена, подобна на тъмница. Трип Олдън висеше разпнат на стената, с китки и глезени, оковани в закрепени между камъните железни скоби.

Пред него застана висок рус мъж, облечен само в черни кожени панталони, със златиста грива, вързана на конска опашка. Беше гол до кръста, намазан с олио, а торсът му блестеше в оранжевата светлина, хвърляна от две факли на стената.

— Баща ти го е грижа повече за парите, отколкото за теб — каза той и изтегли извит меч от ножницата, която висеше на хълбока му. Доближи острието на сантиметър от шията на момчето.

Трип захленчи.

— Моля ви. Той ще плати колкото поискате. Знам, че ще го направи. Само му се обадете. Моля ви.

Телефонът иззвъня.

— Това е той — изкрещя Трип. — Той ви се обажда.

— Твърде късно — изръмжа високият рус мъж. Хвана дръжката на меча с две ръце и се отдръпна, готов да нанесе единствен смъртоносен удар.

Телефонът отново иззвъня, този път по-силно, и Хънтър Олдън се събуди стреснато, удряйки коляното си в ръба на бюрото. Изпъшка от болка и посегна за айфона си. На екрана се появи лицето на Хъч.

— Татко! Какво става?

— Идваха от полицията. Те смятат, че Трип е бил отвлечен.

Хънтър се засмя насилено.

— Татко, Трип е добре. Върви да си наблюдаваш Луната, планетите или каквото друго има в Космоса.

— Единственото, което наблюдавам в момента, е твоята входна врата — отвърна Хъч. — Отваряй, че замръзвам.

— Защо ми се обаждаш от…

— Не натиснах звънеца, понеже не искам Джанел да разбере, че съм тук. Пусни ме веднага. Искам да знам какво става с Трип.

В един коментар в „Таймс“ веднъж бяха написали, че Хъч и Хънтър Олдън са мъже с библейски измерения. Единият беше Соломон, човек на мъдростта, богатството и властта; другият беше змията, пропълзяла в Райската градина.

Змията прибра евтиния телефон в джоба си и се запъти към фоайето, трескаво съставяйки план как да се оправи със Соломон.

— Татко — каза, като отвори входната врата. — Тъкмо мислех да ти се обадя.

Хъч Олдън стоеше отпред без шапка, без ръкавици, с разкопчана парка.

— Къде е Трип? — попита той и дъхът му образува бяло облаче в студения въздух.

— Не се тревожи за него — отговори Хънтър. — Влез. Ще ти налея питие.

— Какво става? — повтори Хъч, докато вървеше след Хънтър към кабинета.

— Става това, че ченгетата ме побъркват. Вместо да Търсят убиеца на Питър, постоянно се връщат и питат за Трип.

— Казаха, че е бил отвлечен. Има свидетел.

— И на мен наговориха същите глупости. Истината е, че хлапето е снимало едно от шантавите си филмчета, някаква стара дама го видяла и решила, че е наистина. Но не е. Това е всичко.

— Тогава къде е Трип?

— Трип ли? — Хънтър вече наливаше коняк от бутилка „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара. — Напива се, търкаля се с някое момиче или каквото там правят 18-годишните хлапета, когато е убит някой, когото обичат.

Хъч обхвана в шепа кристалния бокал и бавно завъртя кехлибарената течност в него.

— Дори и да е така, какво ще му навреди да говори с ченгетата? Може би знае нещо, което ще помогне.

— Татко, разговарях с него. Той така и не се е свързал с Питър. Ченгетата трябва да разпитват приятелите му по чашка, а не някакво момче, което не знае нищо. А най-лошото е, че продължават да идват тук. Това притеснява Джанел. Аз съм на края на силите си. Но те не се отказват. В чудо съм се видял…

Хъч се хвана на въдицата.

— Трябваше да ме повикаш. Знам точно какво да направя.

Хънтър вдигна ръце.

— Така е. Щях да ти позвъня, но не ми се щеше да те моля да използваш новия кмет още от първия й ден.

— Няма нужда да се обаждам на кмета. — Хъч вдигна чашата до носа си и вдъхна аромата. — Ще разбера на кого докладват тези двама детективи и ще говоря с шефа им.

Хънтър сви рамене.

— Не искам да те затруднявам…

— Шегуваш ли се? Та аз мога да се обадя на шефа на Национална сигурност или на проклетия президент на Съединените щати. А какво ще ми коства да поискам от някой капитан на участък да прибере хрътките си и да остави Трип на мира за няколко дни? Ще се погрижа за това още утре сутринта.

Той отпи малко от коняка и го остави да облее небцето му.

— Изключителен е, но не мога да остана, за да му се насладя. — Той остави чашката. — Изглеждаш ужасно. Наспи се.

— Така и ще направя — обеща Хънтър и поведе баща си към фоайето.

В този миг евтиният телефон в джоба му иззвъня.

— Не отговаряй. — Хъч се спря на входната врата. — За каквото и да се отнася, могат да се обадят сутринта.

— Отличен съвет, само че в Япония е сутрин, а аз съм се уговорил с този предприемач от Токио да се чуем сега.

Телефонът иззвъня пак и Хънтър отвори вратата.

— Изчакай малко, че тази проклетия се заклещи — изруга Хъч, който се бореше с ципа на парката си.

Телефонът иззвъня отново. И отново. И отново.

На четвъртото иззвъняване старецът още стоеше на прага и се опитваше да вдигне ципа.

Хънтър не можеше да чака. Бръкна в джоба си, извади телефона и изкрещя в него.

— Изчакайте! — после се обърна към баща си. — Татко, трябва да говоря.

Хъч се отказа от борбата с ципа и се загърна с парката, за да измине двайсетината крачки до колата. Хънтър затвори след него и вдигна телефона до ухото си.

— Здравейте, Хънтър Олдън е.

Гласът от другата страна произнесе само две думи, но те бяха достатъчни Хънтър да разбере, че се сбъдваха най-лошите му страхове.

— Здравей, Левит.