Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (24)

22.

— Към „Рузвелт“ или към Пето? — попита Кайли, щом излязохме от алеята на Грейси.

— Зает съм — казах. — Изненадай ме.

Тя зави наляво и се насочи на юг по Ийст Енд Авеню.

— И с какво си зает?

— Проверявам Хъч Олдън.

Бях отворил „Сафари“ на моя айфон и написах името му в полето за търсене на „Гугъл“.

— Според „Форбс“ той е на четиридесет и второ място по богатство в Америка и номер седем в щата Ню Йорк.

— Това много ни помага, Зак. Защо не пробваш да попиташ „Вълшебната топка 8“ дали знае къде е внукът му?

Телефонът ми иззвъня и на екрана изникна снимката на Черил.

Отговорих, все още преследван от следобедния кошмар, когато реагирах в стил на разочарован гимназист: Ама аз мислех, че ще дойдеш с мен на бала…

— Ей, как вървят нещата? — попитах, влагайки всяка частичка съчувствие, която успях да изстискам от нараненото си мъжко его. — Как е Милдред?

— Всичко почти свърши — каза тя и различих примирението в гласа й. Черил не беше от хората, които драматизират. „Почти свърши“ означаваше точно това.

— Съжалявам, ала се радвам, че поне стигна дотам навреме.

— Благодаря! Мисля, че старата ме позна, когато дойдох, но след час изпадна в кома. Сега просто седя до леглото й, държа й ръката, говоря й, надявайки се да ме чува. Не мога да я оставя. Ще прекарам нощта тук.

Аз, от друга страна, бях известен с това, че драматизирам. Особено в собствената си глава. Бих се харесвал много повече, ако притежавах естествен инстинкт към състрадателност и съпричастност, но не можех да мисля, че Черил е там заради Милдред. Представях си как Милдред ще умре, а Черил ще прекара нощта в Уестчестър, за да бъде до горкия си бивш съпруг.

Дръпнах юздите на лудостта си. Днес вече бях прекарал достатъчно време да се самоизтезавам.

— Цяло щастие е за нея, че те има — казах. — Ще се видим утре.

— Благодаря. Лека нощ. — Тя затвори.

Останах да седя, без да ме радва положението, но изпитах облекчение, че поне не съм го влошил.

Бяхме стигнали до кръстовището със Седемдесет и девета улица и Кайли зави надясно към Пето Авеню.

— Чувах само единия участник в разговора — подметна тя, — ала ми се стори, че се справи много добре.

— А аз трябва да ти благодаря, доктор Макдоналд. След всички добри съвети, които ми даде следобед на стълбите на управлението, нямаше как да се проваля.

— Радвам се, че съм помогнала. Но не е никак хубаво, че ще вечеряш сам тази вечер.

— Така правят обикновено мъжете — въздъхнах. — Всеки път, когато задникът, дето е зарязал гаджето ти, изпита нужда тя да се върне, за да му подложи рамо, на което да поплаче, истинският мъж я изпраща, за да прекара нощта с него.

— Ти си образец за благородство и разбиране. А тъй като за късмет сегашният ми съпруг е на рехабилитация за наркотици, имам свободно място в списъка си за танци. Мога ли да те заинтересувам с една вечеря на крилца, бира и полицейски приказки?

— Да, да… И не.

— Значи е „да“ за крилцата и за бирата, но не си в настроение да си разваляме вечерта с обсъждане на дивотиите, в които се ровим цял ден — заключи тя. — Звучи разумно. Това си е среща.

Искаше ми се да мисля за себе си като за зрял човек. Фактът, че Черил беше готова да остане и да помогне на тъпак като Фред, показваше каква съчувстваща и грижовна душа беше тя. И това би трябвало да ме кара да се чувствам добре. Но в мен имаше и нещо друго, което ме правеше безумно ревнив и направо ме вбесяваше. Това, което всъщност исках да сторя, беше да се обадя на Черил и да й заявя: Виж какво, нямам нищо против, че си в Уестчестър и държиш за ръката бившия си съпруг. Докато обаче си там, аз ще бъда в Ню Йорк и ще надигам бири с бившето ми гадже. Приятна вечер.

Разбира се, никога нямаше да го кажа. Може и да не бях толкова зрял, но определено не бях глупав.