Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (23)

21.

Пет минути след като ченгетата си тръгнаха, Хънтър Олдън допи втората си бутилка вино и съобщи на Джанел, че ще подремне.

Събуди се два часа по-късно, изкъпа се, отиде в кабинета си и си пусна „Лаваца Еспресо Класико“ от машината „Кьориг“. Сънят и кафето помогнаха и когато седна зад бюрото си, отпивайки от третата си чаша, започна да усеща как мозъкът му възвръща силите си.

Опита да сглоби късчетата на пъзела. Първи факт:

Някой можеше да е отвлякъл Трип.

Богатите семейства винаги бяха на прицел. Затова си беше направил застраховка „Отвличане и откуп“. За по-малко от двадесет хиляди долара годишно О & О покритието за Трип беше до десет милиона. Ако ставаше дума просто за отвличане, каза си той, щях да се обадя на полицията и да платя на похитителите от джоба на застрахователната си компания. Ала имаше и втори факт:

Този, който беше отвлякъл Трип, знаеше за проекта „Гутенберг“.

Това ставаше ясно от бележката от пет думи, доставена с главата на Питър. А това беше нещо повече от отвличане. Беше изнудване.

Знаеше, че в „Гутенберг“ участват и други инвеститори, но нямаше представа кои са те, а те от своя страна не знаеха за него. Йост, адвокатът, също не можеше да стои зад отвличането. Той беше чиновник, а не похитител. Значи, оставаше безименният рус мъж, който организираше цялата операция. Хънтър нямаше представа кой е той, откъде се бе появил или къде по света можеше да бъде сега. Но логично за момента той беше единственият заподозрян.

Вратата на кабинета му се отвори. Влезе Джанел.

— Успя ли да поспиш? — попита тя.

— Някой и друг час.

Джанел се настани в коженото кресло от другата страна на бюрото му.

— Да ти донеса ли нещо за вечеря? — предложи тя.

— Точно сега ми е нужно само кафе. Ти искаш ли?

— Не… Всъщност добре, може би само да опитам от твоето.

Той й подаде чашата. Знаеше, че не я интересува вкусът на кафето. А единствено как миришеше.

Тя вдъхна дълбоко и отпи.

— Ммм — възхити се. — Превъзходно е.

Което в превод означаваше: без алкохол.

— Мога ли да попитам какво се случи одеве долу, при басейна? — продължи Джанел.

— Нищо, за което да трябва да се тревожиш. Всичко е под контрол.

— Тогава къде е Трип?

— Нали чу ченгетата — отишъл до Рочестър, за да снима още роднини.

— О, имаш предвид чичо Гавин и леля Луси.

Хънтър кимна.

— Точно така.

— Току-що се обадих на Гавин — каза Джанел. — Те с Луси са в Атлантик Сити. Там са още от преди Нова година и няма да се приберат вкъщи до събота. Затова нека те попитам отново — къде е Трип? Не се обажда и не си вдига телефона.

— За Бога, Джанел, снощи ми говореше, че бил голямо момче — престани да го преследваш.

— Снощи Питър Шевалие не беше убит. А ченгетата не бяха идвали да търсят Трип. Снощи ти просто се занимаваше със задачите си, а сега криеш нещо.

— Глупости, какво да крия…

— Тогава чий е този мобилен телефон? — прекъсна го тя, сочейки евтиното апаратче на бюрото.

— Мой — заяви Хънтър.

— Но не го вдигаш, когато ченгетата са в стаята? Ами ако звънне сега? Ще отговориш ли, докато съм в стаята?

Гласът на Хънтър изтъня.

— Няма да звънне, докато си тук, защото си тръгваш. Веднага.

— Да си тръгна ли? Да не ме смяташ за някой от твоите лакеи, като Сайлъс Блекстоун? Между другото, той си тръгна с компютъра на Трип — обясни ми, че щял да му го занесе в училището. Вие двамата наистина трябва да си съгласувате версиите. Трип на училище ли е? Или е в Рочестър? Или онези две ченгета са прави — отвлечен ли е?

Хънтър не отговори. За Джанел мълчанието беше достатъчно.

— Отвлечен е, нали? — каза. — Затова полицията беше тук. Те искат да помогнат. Защо не им позволяваш? Та той е наш син!

Хънтър удари с юмрук по бюрото, подскочи и се изправи.

— Не, Джанел. Мой син, а не твой. Мой проблем за решаване. Мое решение, което трябва да взема, не твое.

Тя се изправи, пресегна се над бюрото и го зашлеви по лицето.

— Майната ти, щом не е мой син. Само че е отвлечен. И затова не ми пука дали ти трябва помощта ми, ала на Трип му трябва.

— Стой настрана, Джанел. — Хънтър понижи глас до заплашителен шепот. — Предупреждавам те. Стой настрана или аз ще…

— Или какво? Ще ме смачкаш, както всички останали, така ли? Ще ме пребиеш, както биеше Марджъри? Аз не съм като останалите, Хънтър, а и със сигурност не съм Марджъри. Не знам какво става, но ще разбера и още как.

Тя излезе от стаята и затръшна вратата.

Хънтър си взе чашата и отиде до бара. Наля скоч в еспресото, седна и се втренчи в евтиния телефон.

Бузата му пареше и той я разтри с ръка.

— Кучка — промърмори.

Познаваше я добре. Определено щеше да създава проблеми.