Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (20)

18.

Спряхме пред сградата на Олдън за втори път от няколко часа. Сега не се изненадахме, че и аудито на Блекстоун беше паркирано отпред.

Натиснах звънеца и познато лице отвори вратата. Бях виждал снимки на Джанел Олдън, но те не можеха да пресъздадат действителността. Да я видиш отблизо, ти секваше дъха. Зелени очи, руса коса, розов пуловер, сини дънки — всичките ми любими цветове в една невероятна жена.

— Госпожо Олдън — казах. — Нюйоркска полиция.

Тя ни пусна да влезем.

— Благодаря ви, че дойдохте — изрече с мека, нежна усмивка на лицето, сякаш ни бе поканила на коктейли. — Имате ли вече някакви… как беше точната дума… улики?

— Работим усилено — уверих я. — Говорихме с мъжа ви по-рано днес и идваме за някои уточнения. Той у дома ли е?

— Хънтър е при басейна — каза небрежно, както повечето хора биха произнесли: Той е в кухнята. Може би й се струваше съвсем нормално да имаш частен вътрешен басейн в Горен Източен Манхатън.

Взехме асансьора надолу и тя ни поведе през джунгла от буйни, екзотични дървета.

Сайлъс Блекстоун ни забеляза пръв.

— О, детективите — викна той. — Срещаме се отново. Как върви разследването на убийството?

Пренебрегнах въпроса и погледнах към Хънтър Олдън, който се бе натопил в горещата вана с чаша вино в ръка. Зачервената му кожа, увисналите клепачи и отпуснатите бузи ми подсказаха, че това съвсем не беше първото му питие за деня.

— Някакви новини за Питър? — попита сухо.

— Още не — казах. — Чухте ли се със сина си?

— Не и от снощи — произнесе той с лека нотка на раздразнение, сякаш за да ни даде да разберем, че му губим времето.

— Днес не е бил на училище.

Олдън поклати глава.

— Деца! — изпъшка той, като че тази единствена дума можеше да обясни изчезването на евентуален свидетел на убийство.

— Трип е пратил съобщение на един от учителите си снощи. Написал, че е тръгнал за Рочестър, за да интервюира някои хора за филма, който снима.

Хънтър кимна.

— Напълно възможно е. Баща ми има роднини там.

— Намерихме неговия „Приус“ на Сто трийсет и шеста улица тази сутрин и го прибрахме — намеси се Кайли. — Чудехме се как ли е тръгнал без кола.

— Да, наистина си е за чудене, детектив. Но ще се осмеля да налучкам: влак, автобус, самолет от „Ла Гуардия“… Хлапето е находчиво. Ще го измисли — уверено кимна Олдън. — Но това, което аз не мога да измисля, е защо не търсите убиеца на Питър, а сте се втренчили така в Трип? Да не смятате, че разполага с някаква вълшебна улика, която ще ви разреши случая?

— Сър — започна Кайли, — казахме ви тази сутрин, че…

— А аз ви казах тази сутрин, че Питър Шевалие беше женкар. Има дузина ревниви съпрузи и гаджета, които биха се радвали да му клъцнат главата и топките. Това е вашата следа. Що се отнася до моя син, обещах ви, че когато се чуя с него, ще го накарам да ви се обади. Фактът, че се връщате няколко часа по-късно да ми досаждате със същите въпроси, граничи с тормоз. Разбирате ли го, или ще помогне, ако се обадя на вашите началници, за да ви го обяснят?

Преди Кайли или аз да отговорим, един от мобилните телефони, поставени на кърпата, звънна. Не онзи с кожения калъф с инициали ХХО, а евтиният боклук с капаче от AT & T, който можеше да се купи от „БестБай“ за двайсет долара.

Сайлъс скочи. Хънтър го изгледа, но не се помръдна.

— Искаш ли аз да отговоря? — попита след третото иззвъняване Джанел.

— Остави го — каза Хънтър, — но ще ти бъда много благодарен, ако покажеш на двамата полицаи външната врата.

Последва нов звън, но Хънтър не трепна. Втренчи се в нас над ръба на винената чаша, без да обръща внимание на телефона.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Олдън — изрекох умишлено бавно.

Двамата с Кайли не си тръгвахме.

— Разбираме, че денят ви е бил напрегнат — допълни тя.

Телефонът иззвъня още два пъти. После престана.

— Ще поддържаме връзка — казах, очаквайки евтиното апаратче да звънне отново. Но не стана.

Взехме асансьора за горния етаж с Джанел.

— Трябва да извините съпруга ми — каза тя. — Той е много разстроен от смъртта на Питър.

— Напълно го разбираме. — Отговорът ми беше същата пълна глупост като нейното обяснение за поведението на Олдън. — Знаете ли къде е синът ви?

— Не, но той е на осемнайсет. Не мога постоянно… — Джанел преглътна останалата част от отговора си.

— Свърза ли се с вас снощи?

— Не — поклати глава тя. И повтори: — Не.

— Важно е да говорим с него — казах. — Ето визитката ми. Ако се чуете, моля кажете му да ми позвъни.

— Непременно — обеща тя и ме заслепи с усмивка на победителка в конкурс за красота.

Дотук нашето разследване не беше постигнало много, но бях разбрал със сигурност едно нещо. От всички хора, които ме бяха лъгали днес, Джанел Олдън несъмнено беше най-красивата.