Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (13)

11.

Във времената след „Колумбайн“ вратите на класните стаи трябва да бъдат достатъчно здрави, за да възпрат външен нападател. Ала тъй като маниакът с пушка често е ученик, училищните служители винаги трябва да могат да надникнат вътре. Вратите в „Барнаби“ бяха целите от масивен дъб, с прозорчета с двойни дебели стъкла на нивото на очите.

Нашият придружител Джефри беше върлинесто хлапе с привичните за възрастта му акне и скоби на зъбите.

Заведе ни на третия етаж, спря пред стая 314 и посочи през прозорчето.

— Това е той — каза през смях. — Това е господин Медисън.

Надникнахме вътре. Мъж в черни джинси и морскосиньо поло беше стъпил върху учителското бюро с вдигнати високо ръце. В едната държеше кукла „Барби“, а с другата се биеше по гърдите. Всички деца в стаята го гледаха като омагьосани.

— Час по кино — обясни Джефри. — Учат за „Кинг Конг“.

Кайли го погледна удивено:

— Така ли? Аз пък помислих, че за „Бамби“.

Медисън подскачаше по бюрото и събаряше въображаеми самолети. Изведнъж се сгърчи от болка, смъртно ранен. Спусна се долу, внимателно остави куклата на бюрото и бавно се свлече на пода.

— Красавицата уби звяра — поясни вечно услужливият ни екскурзовод Джефри. — Минах курса миналата година.

Децата заръкопляскаха. Медисън се изправи, приглади косата си, после погледна към нас. Повиках го с пръст. Той се усмихна, каза нещо на учениците си и излезе.

— Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Райън Медисън — представи се той. — Вие родители на бъдещи ученици ли сте?

— Нюйоркска полиция. Бихме искали да поговорим — казах, — но можем да почакаме, докато свършите часа си.

— А, не — възрази той. — Това е отлична възможност да запаля една. Не сте от тютюневата полиция, нали? — засмя се. — Да се качим на покрива. Там е адски студено, но е разрешено.

Джефри си тръгна, а ние последвахме Медисън по още три стълбища. Той беше в средата на трийсетте, изпълнен с енергия и обзет от готовност за дела.

— Извинете ме за цигарата. — Щракна запалката. — Гледах прекалено много филми ноар като малък. Как мога да ви помогна?

— Търсим Трип Олдън — казах.

— Днес не е тук.

— Знаем. Директорът смята, че вие можете да ни помогнете да го намерим.

— О, разбира се. Става дума за убийството на Питър Шевалие, нали?

— Да, сър. Бихме искали да говорим с Трип възможно най-скоро.

— Не съм сигурен дали въобще знае за него… — Той извърна глава и пусна дим в мразовития януарски въздух. — Чакайте малко — говоря глупости. Трябва вече да е научил. По дяволите, всички в училище вече са наясно. Но сякаш снощи не знаеше за смъртта на Питър. Поне не спомена нищо.

— Говорихте с него снощи? — попита Кайл.

— Разменихме съобщения.

— В колко часа?

Медисън бръкна в джоба на джинсите и извади телефона си.

— В дванайсет и седем минути.

— Трип Олдън ви е изпратил съобщение след полунощ. — Изрекох го като констатация и като въпрос. — Какво пишеше?

Той ни прочете съобщението.

— „С Лони заминаваме за няколко интервюта. Съжалявам, че утре и в петък ще пропусна уроците. Връщаме се в събота. Можем ли да запазим монтажната за уикенда?“

Медисън ни показа текста и прибра телефона в джоба си.

— Днес е първият ни ден след коледната ваканция — каза. — Можете ли да повярвате, че поискаха да учат в четвъртък? Трип и Лони не са единствените деца, които пропускат училище днес и утре. Затова отговорих: „Не бери грижа“, и им запазих монтажната. Оттогава не съм го чувал.

— А Трип какви интервюта имаше предвид? — попита Кайли.

— Прави филм за дядо си. Старецът има роднини в Рочестър. Трип и Лони ходиха няколко пъти, за да интервюират някои от братовчедите му.

— Знаете ли името на някого?

Медисън имаше момчешка усмивка, с която сигурно печелеше симпатиите на учениците си. Изпробва я на Кайли.

— Бих рискувал да предположа, че някои от тях вероятно са с фамилия Олдън, но нямам представа.

Тя не му върна усмивката.

— Съжалявам, не исках да ви засегна, детектив — извини се той и закачливият му израз се смени със засрамен. — Моята работа е да дам на тези деца насоки за mise en scéne, но не участвам в продукцията.

— Как щяха да пътуват?

— Трип има кола — „Приус“.

— Благодаря — казах и му дадох визитката си. — Ако се чуете с някого от тях, кажете им да се обадят на този номер.

— Ала защо да чакаме? Ще напиша съобщение на Трип. Обзалагам се, че на него и Лони ще им хареса да си поприказват с вас. — Той захвърли цигарата. — Замръзвам. Да влезем вътре.

Прибрахме се в сградата и слязохме пак на третия етаж.

— Защо смятате, че Трип и Лони ще искат да се видят с нас?

— Шегувате ли се? Тези двамата са пристрастени към криминалетата. Поставяха сцени на банков обир, кражба на кола — всички онези страхотни неща, с които вие се занимавате по служба.

Кайли ме изпревари и изстреля очевидния следващ въпрос:

— Дали някога са поставяли отвличане?

— Не, доколкото знам — замисли се за миг Медисън. — Ала това е страхотна идея. Те са доста добри в постановката на такива сцени. Иронията е, че правят всичко нелегално, без разрешителни. Така че практически нарушават закона всеки път, когато снимат. Свършихме ли вече? Трябва да се връщам. След като им привлякох вниманието с маймунските си номера, искам да се захвана със сериозните неща, като очевадните отсенки на расизъм в един период на нарастващо расово и социално напрежение в Америка. И вие сте добре дошли, може да останете. Не се притеснявайте, няма да ви проваля прикритието.

— Благодаря — казах, — но мисля, че ще пропуснем.

Мобилният ми телефон звънна. Погледнах кой се обаждаше.

— Това е шефът ни. Сега вече съм сигурен, че ще пропуснем.

Медисън се върна в класната стая, а аз вдигнах на Кейтс:

— Да, капитане.

— Току-що се чух с кмета Сайкс — започна тя.

„Специални клиенти“ беше ценен много високо от предишната администрация и всички се надявахме, че новият кмет ще продължи да ни подкрепя по същия начин.

— Това е добър знак — казах. — Мисля, че сега тя ще стане най-добрата ти приятелка.

— Нашата най-добра приятелка — поправи ме Кейтс. — Иска да я осведомите за убийството на шофьора на Олдън. Ще бъде тук след петнайсет минути. Вие да сте след четиринайсет.