Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (10)

8.

Едно от житейските умения, които Кайли така и не беше успяла да овладее, беше способността да не злорадства. Скромността обаче не беше силната й страна и тя прие новия си триумф като още една възможност да ми напомни, че беше завършила на първо място в класа ни в академията, докато аз бях останал шести.

Върнахме се на Сто трийсет и шеста улица и натиснахме звънеца на госпожа Гитълман. Не беше точно дребната белокоса дама, която си бях представял. Наистина беше стара, някъде над осемдесет. Но косата й беше по-скоро оранжева, а тя беше издокарана, накичена с бижута и гримирана, сякаш очакваше гости. Явно дочака.

Препречи вратата, докато проверяваше служебните ни карти.

— Джордан и Макдоналд — каза. — Нови сте в участъка. За да разследвате вчерашния инцидент ли идвате?

— Да, госпожо — кимна Кайли, решила да не я разубеждава. — Трябва само да изясним няколко факта.

— Влезте. — Госпожата отвори вратата. — Внимавайте, малко е разхвърляно.

Малко беше меко казано. Апартаментът беше рай за вехтошаря. Сякаш бе започнала да го обзавежда преди шестдесет години и така и не беше се наканила да спре. Всеки сантиметър от стената беше покрит с рамкирани картини, повечето нарисувани от нея, както ни каза. Три дивана бяха натъпкани в малката всекидневна — на единия беше струпана богатата й колекция от възглавници, другият беше заринат от разнообразни флаери, листовки и брошури. В ъгъла на третия се беше сгушила котка.

— Седнете там — каза Гитълман. — Тя е глуха. Няма да я притеснявате.

Кайли приседна. Аз останах прав. Гитълман се настани на ръба на затрупаната масичка за кафе. Както ни я описаха, тя беше изцяло делова. Никакво кафе, никакви бисквитки.

— Е, права ли бях? — попита. — Терористи ли бяха?

— Разследването продължава — обясни Кайли, — затова засега не можем да кажем много. Но се опитваме да го приключим. Ако не ви затруднява, разкажете ни какво точно видяхте…

Старата дама се покашля и заговори:

— Беше 3:30. Виждам две момчета с кинокамера. Единият е висок, той е бял. Другият е по-мургав — не казвам арабин, но знае ли човек? Снимат съседната сграда, насочват камерата към прозореца на госпожа Гланц. Някои хора биха казали, че това не е моя работа, но аз вярвам твърдо в призива Видиш ли нещо подозрително — докладвай! И да ви кажа, това определено си беше нещо. Затова се обадих на Стив…

— Стив ли? — учуди се Кайли.

— Сержант Норсия. Мислех, че работите за него. Както и да е, не се занимавах с 911. А позвъних направо на Стив в участъка и той изпрати полицай под прикритие.

— Как разбрахте, че полицаят е под прикритие?

— Я стига, с тази червена перука и фалшивата червена брада? Разбира се, че беше под прикритие. Както и да е, той отиде при бялото момче и го закопча с белезници, без да му задава въпроси.

Бяхме свалили снимката за шофьорска книжка на Трип Олдън от базата данни. Показах й я.

— Да, този е — потвърди тя. — Както казах, ченгето му слага белезниците, а след това сякаш от нищото се появява другият — арабинът — и му налита с макетен нож. Поряза го — можеше да се види как кръвта намокри ръкава на блузата му.

— Каква блуза? — попитах.

— От онези с качулките, каквито носят всички. Беше сива, с морскосини шарки и надпис „Янкис“ в синьо отпред. Та така… А ченгето изважда електрошоков пистолет — бам! — и момчето пада. После отвежда бялото хлапе до полицейската кола, връща се и замъква другото.

— Забелязахте ли каква кола караше? — попита Кайли.

— Син ван, без отличителни знаци. Както и да е, той отваря задните врати и ги набутва вътре. И тогава — забележете — трябваше да върже вратите, за да ги затвори, с едно ластично въже. Не искам да ви уча как се управлява полицейски участък, но ако возите арестанти, няма как да не си помислите, че градът може да похарчи някой и друг долар за работеща ключалка. — Тя замълча за миг. — Е, има ли награда?

Кайли ме погледна, но преди някой от нас да успее да каже нещо, Гитълман си отговори сама.

— Не се притеснявайте. Ще попитам Стив.