Маделин Милър
Цирцея (7)

Седма глава

На сутринта се качих в колесницата на баща ми и се понесохме безмълвно в тъмното небе. Нощта бледнееше при всяко завъртане на колелата. Взирах се, за да видя реките, моретата и сумрачните долини, но летяхме твърде бързо и не можех да ги разпозная.

— На кой остров отиваме? — попитах аз.

Баща ми не отговори. Само стискаше побелелите си от гняв устни. Раните от изгарянето ми засмъдяха от близостта му. Затворих очи. Вятърът духаше в лицето ми и си представих как се премятам през златните перила на колесницата. Щеше да бъде прекрасно, преди да се озова на земята.

Спряхме рязко. Пред мен се издигаше висок заоблен хълм с гъста трева. Баща ми гледаше право пред себе си. Изпитах силно желание да коленича и да го помоля да ме върне в палата, но го преодолях и слязох. В този миг колесницата литна и аз се озовах самичка сред зелена поляна. Бризът бръскаше страните ми. Носеше се свежо ухание, ала аз не можех да му се насладя. Главата ми тежеше и гърлото ме болеше. Олюлях се. Еет беше вече в Колхида и пиеше мляко и мед. Лелите ми се кискаха на речния бряг, братовчедите ми се бяха отдали на игрите си, а баща ми както винаги лееше светлина над света. Годините, прекарани с тях, бяха като хвърлен в езеро камък, а от вълничките нямаше следа.

Аз имах своята гордост. Ако те не плачеха за мен, нямаше да плача и аз. Притиснах очи с ръце и когато ги отворих, в тях нямаше сълзи. Огледах се. На хълма се издигаше къща с голяма веранда, стените бяха от фино издялан камък, а вратите бяха високи колкото два човешки ръста. В подножието на хълма се редяха дървета, а зад тях прозираше морето.

Гората беше стара и привлече вниманието ми. Сред дъбовете, липите и маслиновите дръвчета стърчаха кипариси. От тях се носеше свежият мирис около хълма. Дърветата се огъваха от морския вятър, а в сенките се стрелкаха птици. Винаги ще помня и ще чувствам възхитата, която изпитах. Животът ми беше преминал в здрачния палат и сред ошмулените дървеса край невзрачния бряг. Не бях подготвена за такава прелест и ми идеше да се просна и да й се наслаждавам като жаба в езеро.

Но аз не бях горска нимфа. Нямах усет към тайните на корените, нито пък умеех да се промушвам сред къпинака. Не съзирах онова, което криеха горските сенки. Може би подземни водни ями, мечки и лъвове?

Стоях и не смеех да направя крачка, сякаш чаках някой да ме насърчи да тръгна. Колесницата на баща ми се спусна във вълните, горските сенки се смрачиха и стволовете сякаш се увиха един в друг. Казах си, че ще се престраша и ще вляза в гората на другия ден.

 

 

Вратите на къщата бяха дъбови, с железни кантове. Отвориха се само от докосването ми. Вътре миришеше на ароматни смоли. Голямата зала беше подредена като за пиршества — дълги маси, пейки, огнище. Коридорът в дъното водеше към кухнята и спалните. В такава голяма къща можеха да живеят дванайсетина богини и аз очаквах да се натъкна на нимфи и на братовчеди, но нали наказанието ми беше да живея сама, аз бях единствената обитателка. Семейството ми сигурно смяташе, че липсата на божественото им присъствие е най-голямото възможно наказание.

Къщата не отговаряше на представите за дома на изтърпяващ наказание — резбовани скринове, меки килими, златни драперии, легла, столове, фини тризъбци и статуи от слонова кост. Первазите бяха от бял мрамор, а кепенците от ясен. Ножовете в кухнята бяха от бронз, желязо, седеф и обсидиан. Имаше купи от кристал и ковано сребро. В стаите с мраморни прагове нямаше прашинка. Подът лъщеше и масите блестяха. Пепелта в огнището изчезваше, съдовете се миеха сами и дървата за огрев се самозареждаха. В килера имаше зехтин и вино, сирене и купи с ечемично зърно.

И все пак бях разочарована. Част от мен се беше надявала да бъда прикована на скала и орел да кълве дроба ми. Ала Сцила не беше Зевс и аз не бях Прометей. А нищо и никаква нимфа.

Баща ми можеше да ме остави в някоя барака, в рибарска колиба или под навес на морския бряг. Когато говореше за споразумението със Зевс, лицето му издаваше неприкрита ярост. Предположих, че причината съм аз, но след разговора с Еет се досетих, че мирът се дължеше на факта, че титаните и олимпийците не се месеха в работите си. Зевс беше настоял за наказание на дете на Хелиос, който не искаше да реагира рязко, но пък изразяваше несъгласието си, като му показваше, че неговите изгнаници живеят по-добре и от царе. Виждаш ли колко сме силни? Ако ти, олимпиецо, ни нападнеш, ще отвърнем по-силно и отпреди.

Моят дом беше паметник на бащината ми гордост.

Слънцето залезе. Намерих кремъка и след няколко драскания запалих огън — нали бях виждала как го прави Главк. Пламъците се издигнаха и аз изпитах истинско задоволство от първия си успех.

Купите в килера бяха препълнени с храна за стотина гладници. Сипах си и седнах на една от големите дъбови маси. Чувах дишането си. За пръв път се хранех сама. Дори да не разговаряха с мен, до мен винаги седеше някой братовчед, брат или сестра. Разбърках вкусната храна, затананиках и чух ехото на гласа си. Отсега насетне щях да живея така. В ъглите полегнаха сенки. Птиците закрякаха. Или поне си мислех, че са птици. Космите на врата ми настръхнаха, когато си представих дебелите тъмни стволове на дърветата. Затворих кепенците и спуснах резето. Бях свикнала с тежестта на земните скали, а и с потискащата власт на баща ми. Затова стените на къщата ми се струваха тънки като листа. Всеки хищнически нокът можеше да ги пробие. Може би това беше тайната на къщата? И наказанието ми тепърва предстоеше.

Запалих свещи и тръгнах към спалнята. През деня ми се стори голяма и ми хареса. Но като легнах, чух как перушината в дюшека шушука и кепенците потропват като въжета на кораб в бурно море. Зловещите потайности на острова се надигаха в мрака.

До този момент не знаех от колко много неща съм се страхувала. Грамадни призрачни левиатани пълзяха по хълма, червеи излизаха от дупките си и притискаха слепите си лица на прага ми. Богове с кози копита само чакаха да задоволят лакомията си, пирати гребяха в моя залив и слизаха на брега, за да ме похитят. Фармакис, така ме нарече Еет, магьосница, но моята сила беше единствено в онези цветя, които бяха далеч, през няколко океана. Ако някой ме нападнеше, само можех да викам, а всички нимфи знаят, че крещенето не води до нищо добро.

Заливаха ме коя от коя по-студени вълни на ужас, тишината пълзеше по тялото ми, а сенките протягаха ръце към мен. Стоях сред мрака и се напрягах да чуя нещо друго, освен туптенето на пулса си. Всеки миг беше безкраен, но най-сетне небето започна да просветлява. Сенките се оттеглиха и утрото дойде. Станах все още недокосната и цяла. Навън нямаше съмнителни дири, следи от хлъзгави опашки, нито пък драскотини по вратата. И все пак страхът ми беше основателен. Бях преживяла страховита нощ.

Вчера — вчера ли беше? — чаках някой да дойде и да ми каже, че това място е безопасно. Но кой ли би бил този някой? Баща ми? Или Еет? Ето това е изгнанието — никой никога не идва. Тежко заключение, но след ужасната нощ то ми се стори едва ли не маловажно. Бях превъзмогнала най-големите си страхове и на тяхно място заблещука искра. Нямаше да допусна да живея като птица в клетка, която е толкова глупава, че да не излети, когато вратичката е отворена.

Влязох в гората и заточението започна.

 

 

Научих се да сплитам косата си, за да не закача клонките, и да връзвам полата си около коленете така, че да не става цялата в тръни. Научих се да познавам пълзящите растения и пищните рози, да забелязвам блещукащите водни кончета и виещите се змии. Изкачвах върховете на хълма там, където кипарисите се издигаха до небето, и слизах до овощните градини с налято и кораво като корал мораво грозде. Обикалях жужащите ливади с мащерка и люляк, стъпките ми оставяха следи в жълтия пясък на брега. Обходих всички заливи, пещери и кея, чух воя на вълците и крякането на жабите в блатото. Галех лъскавите кафяви скорпиони, които ме предизвикваха с опашките и отровата си. Бях опиянена — нито едно вино в палата на баща ми не беше ме замайвало така. Доскоро бях тъкачка без прежда и кораб без море, но вече плавах в свои собствени води.

Нощем се прибирах и сенките не ме тревожеха — те означаваха, че баща ми не ме наблюдава и мога да правя каквото искам. Не се притеснявах и от това, че наоколо нямаше никого. Хиляда години се бях опитвала да запълня празнината между мен и родителите ми. А тук сякаш не бях сама — в огнището ми гореше кедър и тъмният му пушек ми правеше компания. Пеех за първи път, тъй като майка ми не даваше да пея, че гласът ми бил като на давещ се гларус. Почувствах ли се самотна и изпитвах ли липсата на брат ми или Главк — какъвто беше преди да се промени, — отивах в гората. Гущерите се стрелкаха по клоните и птиците пляскаха с крила. Щом ме зърнеха, цветята се навеждаха към мен като любвеобилни кутренца, които копнеят за ласка. Отначало се боях от тях, но постепенно добих кураж и един ден клекнах до туфа кукуряци.

Нежните цветчета потрепериха и аз откъснах няколко. По пръстите ми полепна сок. Сложих цветята в покритата с плат кошница. Извадих ги чак когато се прибрах и затворих кепенците. За всеки случай.

Цветята се бяха свили и повехнали. Не знаех какво да ги правя. Да ги нарежа? Да ги сваря? Или да ги опека? Имах от мехлема на брат ми, но не знаех съставките му. Дали да не използвам малко зехтин? Трябваше ми нещо магическо, нещо като олио, получено от пресоване на семките на плодовете на хесперидите, но нямаше как да се сдобия с това. Стиснах и усуках между пръстите си едно от цветята и то заприлича на удавен червей.

Не се чуди, ами действай, повтарях си аз. Свари ги, може би нещо ще се получи…

* * *

Както споменах, аз имах своята, макар и не голяма гордост. По-голяма само щеше да ми навреди.

Нека обясня какво не е магьосничеството. Не е божествена сила, която се явява чрез мисъл или намигване. Магиите се планират, изнамират и измайсторяват, изсушават се, накълцват се и се смилат, готвят се, изричат се или се изпяват. Дори след това може да не подействат. Ако билките ми не са достатъчно свежи, ако се разсея и ако нямам силна воля, магическата отвара гранясва.

Аз не трябваше да се занимавам с магии. Боговете мразят да се трудят, в природата ни е. Най-много да изтъчем или изковем нещо, но това не е черна работа. Показваме сръчност и умения, като премахваме всяко затруднение благодарение на божествената си сила — вълната не се боядисва с огромни пръти във вонящи казани, а с едно щракване на пръсти, рудите сами изскачат от недрата и не се налага да ги копаем. Ние никога не ожулваме ръцете си и не претоварваме мускулите си.

Магьосничеството е тежък труд. Всяка билка трябва да бъде намерена и откъсната в подходящо време, отръскана от калта, измита и сортирана. Трябва внимателно да се огледа и да се прецени къде е силата й. И така ден след ден търпеливо елиминираш грешките и започваш отначало. И все пак аз нямах против да продължавам да го правя. Както и всички останали магьосници.

Не мога да говоря от името на братята и сестрите ми, но моят отговор е лесен. Сто поколения наред обикалях света като в сън, бездейна и безотговорна. Не оставих нищо след себе си, никакви следи. Дори онези, които ме обичаха, макар и малко, не останаха при мен.

Но вече осъзнах, че мога да променям света според волята си така, както стрелата се огъва в лъка. Бих извършвала този тежък труд хилядократно само за да притежавам обзелата ме сила. Може би така се беше почувствал Зевс с първата гръмотевица в ръка.

В началото правех грешка след грешка. Отварите не се получаваха и смесите се разпадаха, а аз вярвах, че ако една билка има магьоснически свойства, то десет ще имат многократно повече, и че по средата на майсторенето на една отвара ще мога да подхвана друга… Нямах елементарни познания за билките, които децата на смъртните придобиват още в полите на майките си, не знаех, че звъниката може да се ползва при направа на сапун, че тисът в огнището гори със задушлив дим, че маковете имат приспивателни свойства, че чемериката е отровна, а равнецът цери рани. Научих всичко след много опити и грешки, изгорени пръсти и задушаване сред зловонни пушеци.

Отначало се надявах, че успея ли веднъж да направя магия, повече няма да я сбъркам. Ала не беше така. Билките бяха капризни. Понякога розата проявяваше потайните си качества, когато я стривах, друг път — когато я смачквах, а трети път — след накисване. Всяко заклинание беше ново предизвикателство. Единствената ми увереност беше, че ако е станало веднъж, ще стане и втори път.

Не се отчайвах. Ако не друго, детството ми ме бе научило на упорство. Започнах да усещам движението на кръвта във вените си и на сока в растенията, да подрязвам излишните листа и да познавам къде точно се таи магията, изричах и специални думи, за да постигна максимално въздействие. Живеех за мига, когато всичко се получеше както трябва, а магията откликваше безпогрешно и единствено само на мен.

Не виках дракони или змии. Първите ми опити бяха с най-обикновени неща. Започнах с жълъд — мислех си, че ако поливам нещо зелено, което расте, наядското в мен ще му помогне и да покълне. Не спирах да го мажа с масла и мехлеми, като му говорех, за да го насърча. Опитвах да имитирам звуците, които издаваше Еет, докато лекуваше лицето ми. Изричах клетви и молитви, но жълъдчето се свиваше самодоволно и не растеше. Хвърлях го, взимах друго и започвах отначало. Правех опити, когато бях ядосана, спокойна, щастлива и изнервена. И така, докато един ден ми дойде до гуша и си казах, че предпочитам да нямам тези способности. Защо се мъчех с този дъбов разсад? Дъбове на острова — колкото щеш. Трябваха ми диви ягоди, за да наквася сухото си гърло. Казах го на глас и не щеш ли кафявото жълъдче омекна и пръстът ми потъна в червена ягодка! Радостният ми вик стресна птиците и те литнаха.

Съживих повехнало цвете. Прогоних мухите от дома си. Черешите ми започнаха да цъфтят по всяко време. Превърнах огъня в яркозелен. Ако Еет беше тук, щеше да зяпне и да глътне брадата си от изненада. Но тъй като нямах познания, не бих казала, че владеех магиите до съвършенство.

Уменията ми се появяваха едно подир друго като вълните на брега и така разбрах, че съм добра илюзионистка: махах с ръка и пред мишките се изсипваха шепи трохи, те ги следваха и се отдалечаваха от къщата; пусках в морето пасажи от бледи лещанки пред човките на кормораните; успях да прогоня къртиците с порове и да плаша зайците със сови. Разбрах, че най-подходящото време за бране на билки е на лунна светлина, тъй като росата и мракът концентрират соковете им. Вече знаех кое расте добре в градина и кое трябва да бъде оставено в гората. Хващах змии и изцеждах отрова от зъбите им. Научих се да се сдобивам с капки отрова и от оса. Излекувах загниващо дърво и изсуших отровно пълзящо растение с докосване на ръка.

Еет беше прав. Аз бях най-добра в преобразяванията и натам ме теглеше сърцето. Заставах пред роза и я превръщах в ирис. Изливах отвара върху корените на ясен и пред мен се издигаше дъб. Превръщах дървата за огрев в кедрови, та да се наслаждавам на уханието им цяла нощ. Улавях пчела и след миг държах жаба, а скорпионът се превръщаше в мишка.

Един ден установих, че способностите ми са ограничени: колкото и да беше силна отварата, колкото и добре да беше изречено заклинанието, жабата искаше да лети, а мишката — да хапе. Трансформацията засягаше телата, ала не и умовете.

Сетих се за Сцила. Дали нимфата у нея живееше в шестоглавото чудовище и дали растенията, покълнали от кръвта на боговете, бяха извършили истинската промяна? Където и да си, надявам се да си доволна, изрекох на глас.

И тя беше.

 

 

Един ден се озовах в най-гъстия шубрак. Обичах да обикалям острова — от най-ниския бряг до най-високия връх. Търсех скрити папрати, лози и мъхове и събирах листата им за магиите. Беше късен следобед и кошницата ми тежеше. Минах зад храстите и видях глигана.

Знаех, че на острова се подвизават диви прасета, тъй като ги бях чула да квичат и да мачкат храстите, а и често намирах я стъпкан рододендрон, я изкоренена фиданка, но за пръв път виждах глиган.

Не си представях, че може да е толкова огромен. Черният му гръб беше извит като хребетите на Закинтос, а раменете бяха в белези от жестоки битки. Само най-храбрите се изправят срещу подобни създания, като винаги са въоръжени с копия и заобиколени с кучета, стрелци и поне половин дузина воини. Аз имах само нож за копаене и нито капка магическа отвара.

Глиганът удари с копито и от зурлата му закапа пяна. Наведе бивни и застърга със зъби. Свинските му очички говореха: Аз мога да убия сто младежи и да изпратя телата на скърбящите им майки. Ще те изкормя и ще изям вътрешностите ти за обяд.

Погледнах го право в очите.

— Само да си посмял!

Той се взира дълго в мен и накрая се обърна и се шмугна в шубрака.

За пръв път се почувствах истинска магьосница.

 

 

Вечер седях пред огнището и си мислех за всички високомерни богини, които пристъпват изискано с птици на раменете или с гушещи се в тях еленчета. Аз ги надминах. Изкачих се на най-високите върхове и открих самотни пътеки — тук стъпкано цвете, там разорана пръст или обелена дървесна кора. Поръсих с отвара от минзухар, жълт жасмин, ирис и кипарисов корен и запях: Привиквам те, привиквам те…

Тя се втурна през вратата ми по здрач. Мускулите й бяха корави като камък. Легна до огнището и прокара по глезените ми грапавия си език. През деня ми носеше зайци и риба. Нощем ближеше мед от пръстите ми и спеше върху краката ми. Понякога си играехме и пристъпваше тихо зад мен, като неочаквано се мяташе на врата ми. Долавях топлия й мускусен дъх и усещах лапите й на раменете си. Показах й камата с лъвската глава и казах:

— Кой глупак е измайсторил това, без да има представа как изглеждаш!

Голямата й кафява уста зейна в прозявка.

В спалнята ми имаше бронзово огледало чак до тавана. Оглеждах се и не можех да се позная. Погледът ми беше по-ясен, лицето по-изразително, а зад мен пристъпваше моята дива лъвица. Представях си смайването на братовчедите ми, ако ме видеха как с кални от работа в градината крака и вързани на коленете поли пея с цяло гърло напук на слабия си писклив гласец.

Искаше ми се да видя ококорените им очи, докато обикалях вълчите бърлоги и плувах в морето сред лакомите акули. Можех да променям рибите в птици, да се боря с лъвицата и да се излежавам с разпусната върху корема й коса. Исках да чуя слисаните им викове: О, ужас, тя ме погледна! Ще се превърна в жаба!

Защо се бях страхувала от тях? Защо прекарах десет хиляди години свита като мишка? Чак сега си обясних дързостта, с която Еет се изправи най-безстрашно пред баща ни. Когато правех магии, усещах същата смелост и поглеждах към колесницата на баща ми в небето. Е, какво ще кажеш? Ти ме захвърли в тази пустош, но аз я предпочитам пред теб.

Не получавах отговор както от него, така и от другия страхопъзльо, леля ми Селена. Кожата ми сияеше и бях изпълнена с решителност. Лъвицата ми размахваше опашка.

Никой ли няма смелостта да се изправи срещу мен!

В крайна сметка се оказа, че бях очаквала с нетърпение онова, което ми се случи.