Маделин Милър
Цирцея (4)

Четвърта глава

Бях виждала кораби на рисунки, а и бях чувала за тях. Златни и огромни като левиатани, с парапети от слонова кост, те се придвижваха с помощта на усмихнати делфини или петдесет чернокоси нереиди със сребърни като луната лица.

Мачтата на този малък плавателен съд беше тъничка като фиданка, корпусът беше с кръпки, а платното висеше опърпано. Зърнах лицето на един моряк и едва си поех дъх. То беше загоряло и блестеше на слънцето. Смъртен.

Човечеството беше почти навсякъде. Стоях зад една скала и гледах как мъжът направлява лодката, дърпа мрежите и заобикаля скалите. Той не приличаше на издокараните знатни особи в двора на Минос. Косата му беше дълга, черна и мокра от вълните. Дрехите му бяха вехти, а вратът — в струпеи. Ръцете му бяха в белези от острите люспи на рибите. Движенията му не бяха грациозни, а стабилни и уверени като плаването на голям кораб сред вълни.

Чувах пулса в ушите си. Отново се сетих за нимфите, похитени от смъртни, но лицето на моряка беше с меки младежки черти и ръцете, с които дърпаше мрежите, бяха бързи, но не и груби.

Така или иначе, в небето над мен беше баща ми, Всевиждащия. Грозеше ли ме опасност, той щеше да ми се притече на помощ.

Морякът се приближи до брега, улисан в риболова. Поех дъх и рекох:

— Здравей, смъртни!

Той придърпа мрежите.

— Привет. С коя богиня разговарям?

Гласът му беше нежен като летен бриз.

— С Цирцея.

— О… — Лицето не издаваше мислите му. След време ми каза, че бил чувал за мен и не знаел как да реагира. Той коленичи на грубите дъски. — Достопочтена богиньо, да не би да съм навлязъл във ваши води?

— Не. Аз нямам мои води. Това лодка ли е?

— Да — отвърна той, а аз така и не прозрях изражението на лицето му.

— Бих искала да поплавам.

Морякът се поколеба, но доближи лодката до брега. Не ми се чакаше и навлязох във водата. Качих се и усетих горещите дъски под сандалите си. Лодката се люлееше и имах чувството, че яздя змия.

— Да тръгваме — рекох аз и изведнъж усетих сковаността на божественото достолепие, което дори не знаех, че притежавам. Морякът се държеше по-сковано и от мен. Той потрепери, когато ръкавите ни се докоснаха, а заговорех ли го, отклоняваше поглед встрани. Този начин на общуване ми напомни за баща ми, дядо ми и всички всемогъщи богове. За дългата всяваща страх редица.

— Аз нямам почти никаква власт и не бих могла да ти сторя зло — побързах да обясня. — Така че бъди спокоен.

— Благодаря ти, любезна богиньо — промълви морякът, а аз се засмях и като че ли не толкова пояснението, колкото смехът ми го успокои.

Започнахме да обсъждаме скачащите до лодката риби, гмуркащите се птици и плетката на мрежите. Когато споменах името на баща ми, той погледна към слънцето и се разтрепери. Към края на деня забрави за опасенията си, коленичи и ме помоли да благословя мрежите, тъй като за пръв път се радвал на такъв голям улов. Загледах се в гъстата му черна коса, която проблясваше на лъчите на залеза, и в силните му приведени рамене. За такава почит копнееха всички богове. Не знам защо беше коленичил и дали аз не го бях подтикнала да го стори, но исках да видя лицето му и казах:

— Стани. Моля те. Не мога да благословя мрежите ти, тъй като не притежавам божествена власт. Произхождам от наядите, които господстват само над сладководните басейни. Мисля, че ми липсват и много от техните малки дарби.

— Въпреки това ще мога ли да те видя отново? За пръв път виждам такова прелестно създание като теб.

Познавах топлината от светлината на баща ми, бях държала Еет като дете в ръцете си, на леглото ми имаше дебели, изтъкани от безсмъртни ръце вълнени завивки, но за пръв път ме заля истинска топлина.

— Чакай ме на същото място — обещах аз.

Морякът се казваше Главк. Рано всяка сутрин донасяше непознатия досега за мен хляб, сирене и маслини — беше ми приятно да го гледам как яде — и докато закусвахме, го разпитвах за семейството му. Баща му бил стар и все сърдит, като непрекъснато се тревожел и мърморел за прехраната им, майка му правела лекарства от билки, но била преуморена от твърде много работа, а сестра му имала пет деца и била вечно гневна и болна. Ако не давали на господаря определената лепта, той щял да ги изгони от колибата, в която живеели.

Досега никой не беше споделял с мен толкова много за живота си. Попивах всяка дума все едно бях поглъщащ вълни въртоп, но не разбирах половината от казаното — Главк говореше за мизерия, тежък труд и непрестанен тормоз. Лицето му обаче беше ведро и въпреки сълзите в искрените очи под красивото чело той се усмихваше всеки път, когато ме погледнеше.

Приятно ми беше да го гледам как кърпи мрежите, чисти дъските на лодката и пали огън — първо слагаше сух мъх, а после малки и по-големи съчки и използваше кремък. За пръв път виждах това — на баща ми не му трябваха специални умения, за да пали и поддържа огъня.

Когато забеляза, че го наблюдавам, Главк потри мазолестите си ръце и каза:

— Виждам ти се грозен, нали?

О, не, казах си аз, в палата на баща ми има изискани нимфи и мускулести речни богове, но аз предпочитам да гледам само теб.

Поклатих глава.

Той въздъхна.

— Сигурно е чудесно да си бог.

— Брат ми веднъж го сравни с водопад…

— Представям си какво е имал предвид. Все едно си препълнена чаша и, аха-аха, да прелееш. Разкажи ми за брат си. Не си го споменавала досега.

— Той стана цар далеч оттук. Казва се Еет. — След толкова време името му прозвуча някак странно. — Исках да замина с него, но той не се съгласи.

— Постъпил е глупаво.

— Защо?

Главк ме погледна.

— Ти си златна богиня, красива и мила. Ако имах такава сестра, никога нямаше да я оставя.

* * *

Докато работеше по лодката, ръцете ни се докосваха. Седнехме ли, роклята ми покриваше стъпалата му. Кожата му беше топла и позагрубяла. Понякога нарочно изпусках нещо, за да докосна ръката му, когато го вдигне и ми го подаде.

Един ден коленичи на пясъка, за да запали огън и да стопли обяда. Все така наблюдавах с удоволствие това чудо, което извършваха смъртните с кремък и прахан. Косата му замрежваше наведените очи и страните му блестяха от пламъците. Моят чичо му беше дал този дар.

— Аз съм го виждала.

— Кого?

— Прометей.

Главк вдигна очи от рибата, която печеше на огъня.

— О, Прометей!

— Да. Който ви е дал огъня.

— Това е една стара история.

— Дори прастара. Внимавай, ще изгориш рибата!

Той беше изпуснал шиша и рибата се беше овъргаляла във въглените.

— Но как си го виждала, та ти си на моите години?

Лицето ми го беше подлъгало, тъй като наистина изглеждах на неговите години.

— Всъщност не съм — засмях се аз.

Коленете ни се допираха и когато Главк скочи и ме погледна уплашено, изведнъж усетих студенина.

— Годините нямат значение. Така и не съм се възползвала от тях. Ти знаеш толкова за света, колкото и аз.

Хванах ръката му, но той я дръпна.

— Какво говориш? На колко си години? На сто? Или на двеста?

За малко пак да се засмея. Той ме гледаше втренчено и не мигваше. Рибата пушеше в огъня. Бях му разказала много малко за живота си. И какво ли толкова имаше за разказване… Само унижения и подигравки. Напоследък майка ми си служеше с доста злобен хумор, баща ми беше започнал да отделя повече време на играта на дама, отколкото на нея, и гневът й се изливаше върху мен. Видеше ли ме, свиваше устни. Цирцея е глупава като пън. Цирцея няма капка мозък в главата. Косата на Цирцея е сплъстена като кучешка козина. Не желая да чувам гадния й гласец. Защо от всички деца остана да се мотае точно тя? Всъщност кой ли бия взел…

Дори да чуваше мърморенето й, баща ми не го показваше и само се местеше с дамата от зала в зала. Редовно се усамотявах в стаята си разплакана, но след като срещнах Главк, всички обиди започнаха да ми се струват като ухапване от пчела без жило.

— Извинявай, това беше нелепа шега. Никога не съм го виждала, макар и да съм искала. Така че, спокойно, аз и ти сме на едни и същи години.

— Представяш ли си, ако наистина си била жива тогава? — въздъхна той и най-сетне се успокои.

След като привърши с обяда, хвърли остатъците от рибата на чайките и след малко размаха ръце, за да ги прогони. Раменете му се очертаха под туниката и той ми се усмихна на фона на сребърните вълни. Повече никога не споменах името на чичо си.

Веднъж лодката се забави. Когато най-сетне приближи брега, Главк се изправи и ме погледна тъжно и умислено. На лицето му имаше тъмна като буреносен облак синина. Баща му го беше ударил.

Пулсът ми се ускори и казах:

— Ела, седни, ще ти донеса вода.

— Не мога. — За пръв път го чувах да говори толкова рязко. — Не днес. Всъщност никога вече. Баща ми ме обвини, че заради безделието ми запасите ни от храна са приключили. Очаквал ни глад и вината била моя.

— Аз ще ти помогна.

— Не можеш. Нали каза, че не притежаваш божествени качества.

Той отплава и аз хукнах към дядовия ми дворец. Минах под арките, покрай покоите на жените, от които се чуваше шум от забързани стъпки, звън на бокали и подрънкване на гривни, подминах наядите, гостуващите нереиди и дриади и спрях пред дъбовия трон на подиума, където седеше баба Тетида, великата покровителка на всички водоизточници, родена като съпруга си в зората на сътворението от самата майка Земя. Робата й се диплеше в синьо, а на врата й вместо шал беше увита водна змия. Пред нея имаше златен стан. Лицето й беше старо, но без бръчки. От сякаш непресъхващата й утроба се бяха родили безброй синове и дъщери, а техните деца и внуци продължаваха да се редят за благословията й. Веднъж беше докоснала и моето чело с меките си пръсти: Добре дошло, дете!

Сега коленичих за втори път.

— Аз съм Цирцея, дъщерята на Персеида. Трябва ми помощ. Един смъртен се нуждае от богат морски улов. Не мога да го благословя, но ти можеш.

— Със знатен произход ли е?

— По душа да. Беден, но с благороден дух, смел и сияен като звезда.

— Какво предлага в замяна?

— Ами…

— Скъпа моя, смъртните трябва винаги да дават нещо, макар и незначително. Може да излеят малко вино в твоя извор, инак ще забравят какво е това благодарност.

— Аз нямам извор и не се нуждая от благодарност. Моля те, ако не ми помогнеш, няма повече да го видя.

Баба ме погледна и въздъхна. Сигурно беше чувала хиляди такива молби. Това е нещо, присъщо както на боговете, така и на смъртните. Когато сме млади, ние вярваме, че изпитваме чувства, каквито никой досега не е изпитвал.

— Ще изпълня желанието ти и ще го даря с богат улов. В замяна ще ми обещаеш, че няма да легнеш с него. Баща ти ще ти избере по-достоен кандидат от някакъв простосмъртен рибар.

— Обещавам.

 

 

Лодката пореше вълните и той викаше с цяло гърло. Не трябвало дори да дърпа мрежите. Огромните като телета риби сами скачали в лодката. Баща му се успокоил, дал лептата на господаря и получил кредит за следващата година. Морякът коленичи.

— Благодаря ти, богиньо.

Вдигнах го и казах:

— Не коленичи пред мен. Това беше дело на моята баба.

Той стисна ръцете ми.

— Благодаря на теб, тъй като успя да я убедиш. Цирцея, чудо на чудесата, моя благословия, ти спаси живота ми.

Главк притисна топлото си лице в ръцете ми и устните му докоснаха пръстите ми.

— Искам да съм бог, за да ти благодаря така, както подобава.

Къдрите му обвиха китките ми. Аз пък исках да съм истинска богиня, да му поднасям китове на златни блюда и никога да не ме изостави.

Всеки ден разговаряхме за мечтата му да има своя лодка и къщурка.

— Ще поддържам вечно огъня. За теб. Ако ми позволиш…

— Ще се зарадвам на стол, че да сядам, когато идвам да си говорим.

Той се изчерви, аз също пламнах. Все още не знаех нищо за любовта. Не се бях заслушвала в шушненето на братовчедите ми — широкоплещестите богове и грациозни нимфи — и никога не се бях усамотявала с ухажор. Не знаех как да постъпя, ако ръката ми докоснеше неговата и ако се оставех да ме целуне.

Лицето му беше като пясъка — по него преминаваха стотици изражения.

— Баща ти… — подхвана Главк, както винаги смутен, когато ставаше дума за Хелиос, — … сигурно ще ти избере съпруг.

— Да.

— И какъв би бил той?

Идеше ми да заплача. Исках да се притисна в него и да му призная, че той е моят избраник, но бях дала обещание. Реших да му кажа истината — баща ми щеше да избере някой принц или пък чуждоземен цар.

Той сведе поглед.

— Разбирам… Ти си му много скъпа.

Не възразих, а отидох в палата на баща ми, коленичих в нозете му и го попитах дали може да превърне смъртен в бог.

Все така загледан в дамата, Хелиос се намръщи.

— Знаеш, че е невъзможно, освен ако това не е писано в звездите им. Дори аз не мога да променя законите на богините на съдбата.

Онемях. Ако Главк останеше смъртен, той щеше да остарее, да умре и щеше да настъпи ден, в който щях да седя на брега без него. Прометей ме беше предупредил, но не го бях разбрала. Колко глупаво постъпих! Много, много глупаво. Хукнах паникьосана към баба ми и едва изрекох:

— Той ще умре.

Дъбовият й трон беше с драперия от най-фини тъкани. Баба държеше хурка и вълна с цвят на зелен речен камък.

— Да, внучето ми, той е смъртен и такава е съдбата му.

— Не е справедливо! Не може така!

— Това са две различни неща.

Наядите наостриха уши, за да чуят разговора ни.

— Трябва да ми помогнеш — настоявах аз. — Велика богиньо, направи го безсмъртен.

— Никой бог не може да направи това.

— Аз го обичам. Трябва да има някакъв начин.

Баба въздъхна.

— Знаеш ли колко много нимфи преди теб се надяваха на същото, но останаха разочаровани?

Тези нимфи не ме интересуваха. Аз бях дъщеря на Хелиос, израснала сред легендарни истории за световни поврати.

— Нямали нещо… Някакво чудо… Начин да постигнем споразумение с богините на съдбата… Фармака…

Еет споменаваше тази дума, когато говореше за билки с чудотворно действие, които растели от кръвта на боговете.

Бодната змия на врата на баба се размърда и изплези черния си език от стрелообразната уста.

— Как смееш да говориш за това!

Гласът на баба прозвуча гневно и аз се смутих.

— За кое?

Тя се надигна и се изправи в цял ръст пред мен.

— Дете, аз направих всичко, което можах. Върви си и да не съм чула да споменаваш за това зловредие.

Зави ми се свят, а устата ми загорча, сякаш бях пила стипчиво вино. Минах покрай диваните, столовете и надиплените поли на шушукащите и подсмихващи се наяди. Нали е дъщеря на Слънцето, мисли си, че може да преобърне света, за да задоволи прищевките си.

Бях не на себе си и не изпитвах срам. Да, не само бих преобърнала света, бих го унищожила, изгорила и сторила всичко, за да имам Главк. Не можех да забравя изражението на баба ми, когато споменах думата фармака. Не бях виждала никой бог да реагира така. Но пък помнех погледа на Главк, когато говореше за лептата, празните мрежи и баща си. Започнах да разбирам страха. Какво можеше да накара боговете да се страхуват? Вече знаех отговора.

Страхът беше по-силен от тяхното всевластие.

В крайна сметка бях научила нещо и от майка ми. Издокарах се, обух най-хубавите си сандали и навих косата си на масури. Отидох на пиршеството на Хелиос, където чичовците ми ядяха и пиеха, излегнати на лилави дивани. Наливах им вино, усмихвах се и ги прегръщах. Първо се обърнах към чичо Протей, който имаше тюленово месо между зъбите. Ти си смел и доблестен командващ на войската. Разкажи ми за битките си, къде и как си побеждавал… Чичо Нерей, ти си бил властелин на морето преди олимпиецът Посейдон да те измести. Моля те, разкажи ми за великите си дела и за най-трудните изпитания.

Слушах и запомнях имената и местоположението на пропитите с кръвта на боговете бойни поля. Едно от тях беше близо до брега, на който живееше Главк.