Маделин Милър
Цирцея (27)

Двайсет и седма глава

Жабите се бяха покрили, а саламандрите спяха в тъмните си дупки. Езерото отразяваше половината лице на луната и звездните точици, а над него се полюшваха приведените клони на дърветата.

Коленичих на обраслия с трева бряг. Държах старата бронзова купа, с която правех магии. Увитите в торбата цветя бяха задрямали, когато започнах да режа стъблата и да изстисквам сока. Дъното на купата потъмня и отрази луната. С надеждата да се хване посадих последното цвете на брега, на мястото, където слънцето огряваше най-напред.

Обзе ме тръпнещ страх. Тези цветя преобразиха Сцила в чудовище само заради подигравките й, същото донякъде се случи и с Главк, който се главозамая от божествеността си. Помнех ужаса при раждането на Телегон — дали нямаше да се роди някое чудовище? Силата на цветята ме караше да си въобразявам какви ли не ужаси: ще ми пораснат слизести глави с жълти зъби, ще проследя Телемах в котловината и ще го насека на парчета…

После си казах, че всичко ще бъде наред. Двамата с Телемах ще заминем за Египет, ще посетим и всички други мечтани места. Ще кръстосваме моретата и ще се издържаме от моето магьосничество и неговите майсторски умения, хората ще ни познават и поздравяват. Той ще потяга лодки, аз ще правя магии срещу опасни насекоми и треска и ще се наслаждаваме на простите неща, докато поправяме света.

Видението ставаше все по-осезаемо — като хладната трева в нозете ми и тъмното небе над мен. Двамата щяхме да посетим Лъвската порта в Микена, където управляваха наследниците на Агамемнон, както и студените от ветровете на заледените върхове на Ида троянски стени. Щяхме да яздим слонове и да вървим в пустинята под взора на богове, които не бяха чували за титани и олимпийци и които ще ни обръщат толкова внимание, колкото обръщат и на пясъчните бръмбарчета между пръстите на краката ни. Телемах щеше да спомене, че иска деца, и аз щях да отвърна: „Нямаш представа какво искаш от мен“, а той щеше да каже: „Този път не си сама“.

Роди ни се дъщеря.

После още една.

Пенелопа беше до мен, докато раждах. Болката беше голяма, но отмина. Живеехме на острова, докато децата бяха малки, а сега често ходим на гости. Заобиколена от нимфи, Пенелопа тъче и прави магии. Побеляла е, но не се уморява. Понякога рее поглед към хоризонта, където я очаква царството на мъртвите и техните души.

Дъщерите ми са различни от Телегон, а и различни една от друга. Едната гони лъвовете, а другата седи и я гледа. С Телемах сме луди по децата и когато заспят, често си разказваме шепнешком за щуротиите и за приказките им през деня. Посетихме Телегон — истински цар сред златните си градини, — а той ни се зарадва от душа и сърце. Запозна ни с началника на охраната — снажен тъмнокос младеж, който не се отделяше от него. Синът ми не е женен и казва, че може би никога няма да се ожени. Аз се усмихвам на думите му, защото си представям смущението на Атина. Той е мил, учтив, но и строг, и непоколебим като крепостните стени на града. Спокойна съм за него.

Аз остарях. Виждам бръчките си в лъскавото бронзово огледало. Напълнях и кожата ми се отпусна. Когато се порежа, раните не зарастват бързо. Понякога старостта ми харесва, но се случва да изпитвам суета и неудоволствие. Не искам времето да се върне. Земята притегля тялото ми. То й принадлежи. Един ден Хермес ще ме въведе в царството на мъртвите. Трудно ще се познаем, тъй като ще бъда белокоса, а той ще бъде в загадъчния си образ на водач на душите — единственият образ, в който беше сериозен. Мисля, че ще ми бъде приятно да се срещнем.

Аз съм щастливка. Имах шеметен, невероятно голям, опияняващ късмет. Понякога се будя и се ужасявам от преходността на щастието в живота. Съпругът ми диша до мен, децата ми спят и по кожата им се виждат малки драскотинки от всекидневните игри. След приятния бриз често долитат бедствия, болести, чудовища и болки в хиляди варианти. Не забравям за баща ми и всички около него, които наблюдават уязвимите ни тела с острите си като меч погледи. Ако не ни нападнат от злоба и омраза, те ще ни навредят случайно или само защото им е скимнало. Дъхът ми секва. Как да живея с тази надвиснала заплаха?

Ставам и отивам при билките. Смесвам ги и знам, че магиите ми са по-силни от всякога. Това също е късмет. Колцина са онези, които притежават моите умения да осигурявам спокойствие и безопасност? Телемах се приближава и държи ръката ми в зеления сумрак. Годините са оставили отпечатък в бръчките по лицата ни.

„Цирцея, всичко ще бъде наред“, казва той.

Това не са думи на оракул или пророк. Така се говори на дете. Телемах казваше същото на дъщерите ни, когато сънуваха кошмари, и ги приспиваше на ръце, когато превързваше ожулените им колене и ги мажеше с мехлем след ужилване. Докосвам го и все едно докосвам себе си. Топлият му дъх в нощта ме успокоява. Той не иска да ни внуши, че не ни боли и че не ни е страх, а казва: ето ни, тук сме, плуваме в морето, вървим по земята и усещаме допира й. Това е то да си жив.

Съзвездията се гмуркат и въртят. Божествеността свети в мен като последните слънчеви лъчи в мига, преди да потънат в морето. Някога вярвах, че боговете са антипод на смъртта, а сега знам, че те са по-мъртви от всичко на света, тъй като не се променят и не могат да задържат нищо в ръцете си.

Седя и си мисля, че цял живот не се спрях, ала сега съм тук, говоря с глас на смъртна и е време да си почина. Вдигам преливащата чаша и отпивам.