Маделин Милър
Цирцея (24)

Двайсет и четвърта глава

Двамата тръгнаха към брега. Телемах беше слисан от вестта и от желанието на майка си да разговарят. Понечих да му кажа нещо, но не успях.

— Какво имаше предвид той, когато спомена за наследството на Телемах? — попита Телегон.

Поклатих глава и се загледах в първите зелени пъпки на дърветата. Атина беше изчислила всичко. Времето вече позволяваше отплаването на Телемах.

— Защо ти трябват три дни за разваляне на магията? Молито няма ли да помогне?

— Нали знаеш, че аз правя магиите? Мога да ги премахвам в миг. Разбира се, че не ми трябват три дни.

— Излъга Хермес? Атина ще се вбеси.

Наивността му ме тревожеше.

— Няма да й кажа. Телегон, с боговете трябва да се внимава. Не бива да знаят какво си намислил, инак си загубен.

— Излъга, за да осигуриш време на Пенелопа и Телемах да поговорят, нали?

Беше млад, но не беше глупав.

— Нещо такова.

— Ако заминат, ще ги видим ли пак?

— Ти ще ги видиш.

Синът ми може би забеляза, че казах „ти“, но не реагира. Дишането ми беше все още учестено — проницателният всевиждащ поглед на Хермес винаги ме напрягаше.

— Дали Атина ще опита да ме убие?

— Ще даде клетва и това ще я спре. За всеки случай копието ще бъде наблизо.

Залових се с домашната работа — миене, пране, плевене. Когато се здрачи, напълних кошница с храна и изпратих Телегон да намери Пенелопа и Телемах.

— Не се застоявай, остави ги да си говорят.

— Да не съм глупав! — пламна синът ми.

— Не си — въздъхнах аз.

Пенелопа се върна, когато луната изгря.

— Толкова съм ти благодарна! — рече тя. — Животът е много по-сложен и от най-сложния стан. Не можеш да разтъчеш вече изтъканото. Много се зарадвах, когато отпрати Хермес.

— Аз пък се радвам, че ще накарам Атина да чака три дни.

— Благодаря и за това — усмихна се Пенелопа.

Телегон остреше стрели пред огнището, но беше доста притеснен и разсеян — местеше крака и рееше поглед през прозореца, сякаш очакваше Хермес отново да се появи. Избърсах масите, не че имаше нужда от това, и започнах да местя саксиите с билки. Черното наметало на Пенелопа беше почти готово. Бих й помогнала, но това сигурно щеше да проличи в нишките на платното.

— Излизам — рекох аз, без да дам възможност на Телегон да ме спре.

Стигнах до хралупата от надвесени дъбови и маслинови клони. Тревата беше мека и птиците чуруликаха.

Той седеше на едно повалено дърво.

— Да не преча?

— Не.

Седнах до него. Тревата беше хладна и влажна. Някъде в гората совите се провикваха, все още гладни от липсата на храна през зимата.

— Майка ми разказа какво си направила за нас. И преди, и сега. Благодаря ти.

— Радвам се, ако съм ви помогнала.

Клоните се разлюляха от вятъра и луната стана на ивици.

— Готов ли си за сивооката богиня?

— Кой ли е готов за нея…

— Поне си я видял, когато се е намесила в стълкновението на баща ти с кандидатите.

— Виждал съм я много пъти. Идваше при мен, когато бях дете. Винаги преобразена — ту като непознат, който ми дава съвети, ту като семеен приятел с блестящи в мрака очи. Въздухът около нея ухаеше на зрели маслини и метал. Произнасях името й, небето се озаряваше в сребриста светлина и всички неприятности като счупения нокът на палеца ми и досадните ухажори на майка ми изчезваха. Тя ме караше да се чувствам като героите от песните, които укротяват огнедишащи бикове и избиват драконови зъби.

Прелетя сова. Гласът на Телемах отекваше като камбана в тишината.

— След завръщането на баща ми спря да идва. Чаках с нетърпение да се появи. Принасях й овце в жертва и се заглеждах във всеки непознат — онзи пастир там не се ли държи странно, а морякът, който ме заговори, защо ми задава толкова въпроси… Хората се дразнеха, когато се взирах в тях.

— Знаеш ли какви са намеренията й към теб?

— Кой може да каже? Нали е богиня.

Прозвуча едва ли не като упрек за непреодолимата бездна между хората и боговете.

Телемах почти не ме поглеждаше. Мислеше само за Атина и за онова, което му предстоеше. Очаквах го и все пак ме заболя.

— Както знаеш, благодарение на магията лодката няма да потъне. Можеш да тръгнеш веднага. Телегон не би имал нищо против.

Мълчанието продължи дълго, но накрая той каза:

— Благодаря. И тогава всичко на острова ще бъде наред.

Чувах тихото пращене на клоните и шума на морето, което отнасяше дъха ни с неуморните си вълни.

— Да, Телемах — отвърнах аз и отново настъпи тишина.

* * *

В следващите дни минавах покрай него все едно беше една от масите пред огнището. Пенелопа ме поглеждаше, но не заговарях и нея. Двамата с Телемах продължаваха да наваксват изгубеното в отношенията си. Телегон ми показа, че вече може да плува. Мускулестите му ръце пореха вълните. Изглеждаше по-голям за възрастта си. Беше на шестнайсет, но вече беше истински мъж. Децата на боговете растат бързо. Пенелопа и Телемах щяха да му липсват, но аз щях да му помогна да ги забрави. Какво да се прави, някои хора са като съзвездията, които се задържат само един сезон.

Сложих вечерята и излязох. Изкачих се на най-високия връх, там, където никой смъртен не можеше да стигне. Присмивах се сама на себе си — та кой ли би хукнал подир мен! Прехвърлях наум историите, които никога не бях споделяла — нито с Одисей, нито с Еет, Сцила или който и да е било друг. Не исках животът ми да е предмет на одумване и присмех, пък и кой ли би понесъл грозотата и неудачността му… Бях пропуснала шанса да надигна глас и вече беше твърде късно.

Легнах си и цяла нощ сънувах копието с опашката на Тригон.

 

 

На третия ден Пенелопа докосна ръкава ми. Беше изтъкала наметалото и черният цвят правеше лицето й по-слабо, а кожата по-матова.

— Знам, че не е редно да го искам, но дали няма да дойдеш с нас, когато разговаряме с нея?

— Ще дойда. Телегон също ще дойде. Тези игри ми дойдоха до гуша и искам да ги приключим веднъж завинаги.

Казах го, макар да ми беше много трудно, излязох и се качих на върха. Камъните бяха потъмнели от шестнайсет години рязане и стриване на билки. Колко много време бях прекарвала тук… Затворих очи и усетих как магията става лека, лека и изчезва.

Чу се съвсем тихо щрак! — като от счупване на опъната стрела. Очаквах, че бремето, което тежеше на раменете ми от толкова години, ще се смъкне, но усетих само силна умора. Нямаше къде да се облегна и залитнах. Краката ми се огъваха, ала нямах време за губене. Бяхме беззащитни. Атина се спускаше над острова като орел към плячка. Докато слизах по хълма, едва дишах и се спъвах в корените и камъните.

Отворих вратата. Тримата ме погледнаха разтревожено и Телегон стана.

— Мамо!

Подминах го. Магията вече не ни пазеше и опасността приближаваше. Грабнах копието, помирисах отровата и като че ли малко ми олекна — дори Атина би се бояла от нея.

Седнах с оръжието в ръка и само след миг мълниеносните й крака се спуснаха над нас, въздухът стана сребрист и щитът й заблестя, сякаш беше полуразтопен.

— Нали те предупредих, че ще съжаляваш, ако остане жив? — Говореше с по-мрачен от черната земя глас, а погледът й ме пронизваше.

— Ама не позна — отвърнах аз.

— Ти винаги си била една нагла титанида. — Атина се обърна рязко към Телемах. Искаше да ми покаже неизбежността на онова, което предстоеше. Той беше коленичил с майка си и не вдигаше поглед. — Сине Одисеев, Зевс предсказа, че на запад ще се въздигне нова империя. Еней е там с останалите троянци, а аз ще се постарая да има и гърци, като държа нещата под око. Полята са тучни, горите богати на дивеч и плодородни дървета. Ще основеш град с дебели крепостни стени, ще наложиш свои закони и ще го пазиш от дивашки нашествия. Народът ти ще благоденства вечно. Събрала съм добри хора, които ще пристигнат с кораб и ще те заведат на това благословено място.

Стаята засия от искрите в погледа й. Раменете на Телемах сякаш изведнъж наедряха и той придоби сила и увереност. Дори гласът му беше по-плътен, когато каза:

— Сивоока и мъдра богиньо, за мен е чест. Никой не заслужава такова благоволение.

— Корабът ще дойде по здрач. Бъди готов. — Тя се усмихна като змия в олтар над купа с разбито мляко.

Телемах не помръдваше, а трябваше да се изправи, за да покаже, че е признателен за оказаната велика чест.

— Не съм достоен — промълви той.

Самоунижаваше се и това ме дразнеше. Достатъчно беше да благодари. Инак Атина можеше да измисли и изрече поредната обида.

— Знам слабостите ти — подхвана тя с раздразнен глас, — но ще те подкрепям. Веднъж ти помогнах да победим кандидатите на майка ти. Сега пак ще ти помогна да победиш.

— Благодаря ти, че бдеше над мен. И все пак не мога да приема.

— Какво искаш да кажеш? — Думите й изсъскаха като нажежен метал.

— Мислих три дни и осъзнах, че не е по вкуса ми да се бия с троянците, нито пък да основавам империя. Искам да живея по друг начин.

Гърлото ми пресъхна. Какви бяха тези глупости? Последният възпротивил се на Атина беше Парис, троянският принц. Беше предпочел богинята Афродита и затова беше мъртъв, а градът му се беше превърнал в прах и пепел.

Очите на Атина пронизваха като свредели, а гласът й кънтеше:

— За какъв вкус говориш? Да не би някой друг бог да ти е предложил нещо по-привлекателно?

— Не.

— Тогава?

Телемах отвърна, без да трепва:

— Не искам такъв живот.

— Пенелопа! Говори със сина си! — заповяда Атина.

Пенелопа приведе глава.

— Вече говорих, богиньо. Той е направил избора си. Знаеш какъв упорит беше баща му…

— Упорит в славата! — Атина наблягаше на всяка дума, сякаш прекършваше вратове на гълъби. — И в изобретателността! Що за падение е това?! — Тя се обърна към Телемах. — Не очаквай да повторя предложението си. Ако се откажеш, не разчитай повече на мен. И да се молиш, няма да се възползваш от благоволението ми.

— Разбрах — отвърна Телемах и спокойствието му я вбеси.

— За теб няма да се пеят песни. Няма да се разказват притчи. Ясно ли ти е? Ще живееш в забвение. Името ти няма да означава нищо. Ще бъдеш никой.

Думите й бяха като удари с чук и аз бях сигурна, че той ще им се поддаде. За такава слава мечтаеха всички смъртни. Тя бе единствената им надежда за безсмъртие.

— Аз избирам този живот — заяви Телемах.

Красивото й студено лице застина в недоумение. Кой смееше да отказва на Атина! Заприлича ми на орел, който е изтървал заек и се е пльоснал в калта.

— Какъв глупак! Бъди доволен, че си още жив. Ще те помилвам от обич към баща ти, но вече не съм твоя покровителка.

Озарилата го мигновена слава изчезна и Телемах сякаш се смали и приведе като старо дърво. Аз бях не по-малко смаяна от Атина и забелязах твърде късно намеренията й. Тя впери сивия си взор в сина ми.

— Телегон! — Тонът й от железен се превърна в нежен филигран. — Чу какво предложих на брат ти. Предлагам го и на теб. Ще бъдеш ли опората ми в Италия?

Все едно залитнах и паднах от висок зъбер. Нямаше за какво и за кого да се хвана.

— Сине, не отговаряй — извиках аз.

Атина се обърна като стрела към мен и подхвана:

— Отново искаш да ми пречиш! Какво още искаш, вещице? Нали се заклех, че няма да пипна сина ти? Дарявам го с възможност, за каквато хората продават душите си! Цял живот ли ще го държиш като спънат кон?

— Ти нямаш нужда от него. Той уби Одисей.

— Одисей се самоуби. — Гласът й съскаше като острие на коса. — Провали се.

— Ти си виновна, че се провали.

Очите й засвяткаха гневно. Знаех какво си мисли — как би забила с удоволствие копието в гърлото ми.

— Можех да го направя бог. Равен на мен. Но накрая беше загубил всичките си ценни качества и се отказах.

Такива бяха извиненията на боговете…

— Няма да ти дам сина си — извиках аз и размахах копието.

— Мамо, може ли да кажа нещо? — тихо попита Телегон.

Прималя ми. Не исках да го погледна, тъй като знаех, че ще видя обнадежденото му лице. Той искаше да замине едва ли не от мига, в който се беше родил. Разреших на Пенелопа да остане на острова, за да не изгуби сина си, но вместо нея изгубих моя син.

— Винаги съм мечтал за такива златни безбрежни поля, овощни градини, искрящи реки и гойни стада. Така си представях Итака…

Телегон опитваше да овладее вълнението, което го задушаваше. Спомних си за Икар — той беше умрял, когато се беше озовал на свобода. Телегон би умрял, ако не беше свободен, и не само физически — в него би угаснало и умряло всичко добро.

Той взе ръката ми. Романтичен жест, все едно бяхме герои на песен. Така и беше — толкова дълго бяхме повтаряли припева…

— Мамо, аз ще се справя въпреки риска. Ти ме научи да съм предпазлив.

Бях сломена. Какво можех да кажа? Един от нас щеше да тъгува. Нямаше да допусна това да бъде той.

— Сине, ти решаваш.

Телегон засия от радост и аз се обърнах, за да не го гледам. Атина най-сетне си отмъсти.

— Приготвяй се! Друг кораб няма да пратя! — заяви тя.

 

 

Слънцето залязваше. Телегон ме прегърна както някога, когато беше дете. Може би това беше последната ни прегръдка. Гледах го и си повтарях — запомни го, запомни раменете, извивката на гърба и топлия му дъх. Не бях на себе си.

— Мамо, не можеш ли да си щастлива, защото аз съм щастлив?

Идеше ми да изкрещя: „Не, не мога! Защо трябва да съм щастлива? Не ти ли стига, че те пуснах да заминеш?“. Не исках да ме запомни като отчаяна и вайкаща се майка. Та нали го очакваше изпълнен с надежди живот! Затова казах:

— Щастлива съм за теб.

Помогнах му да си приготви багажа и напълнихме сандъци с какви ли не лекарства — за рани, главоболие, шарка, безсъние и дори за обезболяване при раждане.

— Основаваш династия и наследниците са задължителни — рекох аз, а той се изчерви.

Беше пролет и лятото наближаваше, но му дадох всички топли дрехи, които имах. Настоях да вземе Арктур, която го обичаше от мъничко вълче. Обсипах го с амулети и магии, натоварих го и с всичкото злато, сребро и фини бродирани тъкани: от новите царе се очакват скъпи дарове.

— Ами ако се проваля? — умисли се Телегон.

Атина беше описала хълмовете и полята с плодове и зърно, както и блестящия палат на царя. Той щеше да раздава справедливост от висок трон сред слънчева зала, а пред него щяха да коленичат мъже и жени от близо и далеч. Телегон щеше да е добър владетел: честен и добросърдечен. Не би се поддал на покварата, която беше провалила баща му. Него го интересуваше животът, а не славата.

— Няма да се провалиш.

— Тя дали няма да ми навреди?

Беше твърде късно да се тревожи. И все пак беше само на шестнайсет и не познаваше света.

— Няма. Атина те цени заради произхода ти, а след време ще те цени и заради самия теб. На никой бог не можеш да имаш вяра и все пак тя е по-свястна от Хермес. Бъди себе си!

— Ще бъда. Ядосана ли си ми?

— Не.

Не изпитвах яд, а тъга и страх. Той беше залогът, който боговете можеха да използват срещу мен.

На вратата се почука. Влезе Телемах с нещо дълго, увито във вълнено платно.

— Извинявайте за безпокойството — рече той, като избягваше погледа ми. Подаде пакета на сина ми и добави: — За теб.

Телегон разви платното. Лъкът беше фино изработен, с извити краища, а тетивите бяха внимателно увити около него.

— Много е красив — рече синът ми и погали ръкохватката.

— Беше на баща ни.

По лицето на Телегон премина скръбна сянка.

— Не мога да го взема, братко. Вече взех царството ти…

— Този град никога не е бил мой. Ти ще се справиш по-добре.

Почувствах се някак твърде далеч от тях. За пръв път забелязвах разликата във възрастта им. Въодушевеният нетърпелив Телегон и Телемах, който беше избрал да е никой.

Занесохме багажа на брега. Телемах и Пенелопа се сбогуваха със сина ми и се оттеглиха. Аз стоях до Телегон, но той като че ли не ме забелязваше. Очите му се рееха към линията, където морето се сливаше с небето.

Корабът приближи. Беше голям, наскоро боядисан и насмолен, с блестящо ново платно. Моряците гребяха бързо и умело. Брадите им бяха добре оформени, а телата мускулести и силни. Пуснаха мостика, застанаха на перилата и ни загледаха с любопитство.

Огрян от слънцето и гордо изправил рамене, Телегон стоеше досами брега, за да ги посрещне. Лъкът на Одисей висеше на рамото му. Арктур пъхтеше и го следваше по петите.

— Аз съм Телегон от Еея, син на велик герой и още по-велика богиня. Добре дошли на всички вас, предвождани от сивооката Атина!

Моряците коленичиха. Не знаех как ще го преживея… Исках да го сграбча и да го задържа, но само го прегърнах за последен път и го притиснах силно, сякаш за да остане в мен. Телегон стъпи на палубата и от вълните заструи сребърна светлина. Вдигнах ръка за благословия и предадох сина си на света.

 

 

Пенелопа и Телемах се отнасяха с мен като с египетско стъкло. Говореха тихо и вървяха безшумно. Тя ми отстъпи стана, а той се грижеше чашата ми да е пълна. Огнището не спираше да гори. Беше мило от тяхна страна, но те бяха никой за мен. Дори сиропите в склада бяха на острова по-дълго време, отколкото те. Заех се с билките, ала те съхнеха в ръцете ми. Без магията всичко беше пусто и празно. Боговете можеха да идват и да си отиват, да правят каквото им скимне и аз не можех да им попреча.

Затопли се. Небето се разтвори като зрял плод. Копието беше все още в стаята ми. Свалих канията и помирисах отровния връх.

Често разтривах гърдите си, може би за да дишам по-добре, а Телемах ме питаше:

— Как си, добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Безсмъртните не се разболяват.

Отидох на брега. Пристъпвах бавно, сякаш държах бебе. Слънцето топлеше ръцете и лицето ми. Бях без шал, защото никога не изгарях.

Щях да живея безкрай, заобиколена с моите билки, моите животни и моята къща. Не ме интересуваше дали Пенелопа и Телемах са добри с мен, нито дали ще останат на острова. Те щяха да остареят и да умрат. Телата им щяха да горят на кладата, а спомените щяха да жълтеят с пламъците и да избледняват така безмилостно, както избледня миналото ми с Дедал, кървавия Минотавър и свирепата Сцила.

А Телегон… Колко живеят простосмъртните? Шейсет, седемдесет години. Той щеше да отиде в подземното царство, където не можех да стъпя, тъй като боговете са антипод на смъртта. Представях си сумрачните хълмове, сивите поля и витаещите бели сенки. Някои вървяха ръка за ръка със скъпите си хора, други чакаха любимите си да дойдат. А за онези, които не бяха обичали и животът им е бил изпълнен с ужаси и болка, за тях беше черната река Лета: пиеха глътка и забравяха. Все пак някакво утешение…

На мен не ми предстоеше нищо. Щях да просъществувам хилядолетия, хората, които познавах, щяха да си отиват един по един и аз щях вечно да бъда в компанията на олимпийските богове и титаните. На сестра ми, братята ми, баща ми…

Изведнъж ме обзе онова чувство от ранните години на магьосничеството, когато духът ми рязко се проясняваше и ми олекваше. Години наред се борех с какво ли не, но част от мен си оставаше непроменена. Така твърдеше и сестра ми.

Роди си друго дете…

Не бях готова, но ако не бях готова сега, кога щях да бъда?

Не стигнах до върха на хълма. Спрях и си казах, че той трябва да дойде при мен, на брега на острова.

— Татко, бих искала да говоря с теб.