Маделин Милър
Цирцея (21)

Двайсет и първа глава

Зимните бури подраниха. Валеше напевно, но дъждът почти не навлажни земята. Вятърът пронизваше и брулеше листата на дърветата.

Не помнех откога не бях оставала сама на острова. Може би от… един век… или два… Сега можех да правя нещата, които бях отлагала шестнайсет години, да бъркам отвари от зори до здрач, да изравям корени и да забравям да ям, да плета кошници и да ги подреждам чак до тавана. Щях да си почивам.

Само че не спирах да обикалям брега и да напрягам взор, сякаш можех да зърна Итака. Броях миговете и си представях как той спира за вода, как приближава острова, отива в двореца, коленичи, а Одисей… Как ли щеше да се държи той? Не знаеше, че имаме дете, и какво ли щеше да си помисли?

Убеждавах се, че всичко ще мине добре. Телегон беше син за чудо и приказ и Одисей щеше веднага да го забележи така, както веднага забеляза стана на Дедал. Ще се сближат и ще го научи на всички умения на смъртните — да върти меч, да ловува, да разговаря на съвещание. Телегон щеше да присъства на пиршествата и да очарова цяла Итака, а баща му щеше да се гордее с него. Дори Пенелопа щеше да го хареса. И Телемах. А ако му предложеха да остане в двореца, той щеше да пътува между Еея и Итака и да има хубав и интересен живот.

И какво друго, Цирцея? Може би всички ще яхнат грифони и ще станат безсмъртни?

Въздухът замириса на зима и от небето западаха снежинки. Прекосих хълмовете хилядократно. Белите и черните тополи размахваха голи ръце. Плодовете под ябълките и дряновете зъзнеха съсухрени. Папратите стигаха до кръста ми, а морето белееше от пресъхнала сол. Кормораните прелитаха и грачеха над вълните. Смъртните казват, че природните чудеса са вечни и непроменливи, но островът не спираше да мени лика си и времето течеше безспир, поколение след поколение. От пристигането ми бяха изминали повече от триста години. Помнех огромния дъб като фиданка, брегът се виеше и променяше всяка зима, дори скалите бяха различни от съприкосновението с дъжда, вятъра, острите нокти на гущерите и семената, които попадаха в пукнатините и покълваха. Всичко се случваше в унисон с дъха на природата. Всичко без мен.

Шестнайсет години пропъждах една натрапчива мисъл. Въпреки заплахата на Атина за Телегон животът беше лесен — първо безгрижното детство, после прищевките на поотрасналото момче, разцъфналата младост и заедно с тях туниките, които трябваше да пера, постелките, които трябваше да сменям, и ястията, които му готвех. Той замина и истината ме завладяваше с всеки изминал ден. Дори да победеше Атина, дори да се върнеше от Итака, аз щях да го загубя. Може би при корабокрушение, може би в битка или вследствие на болест. Най-многото, на което можех да се надявам, беше да го видя остарял. Вероятно в напреднала възраст, съсухрен, с немощни крака. Щях да стоя до белокосия покойник и да гледам как го обгръщат пламъците на кладата. Хълмовете, дърветата, лъвовете, камъните, червеите, пъпките, Дедаловият стан — всички те бяха чезнещ сън. Под тях беше моето истинско царство: ледена вечност на безкрайна скръб.

 

 

Един от вълците на двора започна да вие.

— Шшшт! — извиках аз, но той не млъкваше и воят ехтеше оглушително.

По едно време заспах пред огнището. Събудих се с натежала глава, а завивката се беше отпечатала на бузата ми. От прозорците струеше бледа и неприятна зимна светлина, която пронизваше очите и оставяше сенки по пода. Исках отново да заспя, но вълкът скимтеше, виеше и аз станах, за да отворя вратата.

На прага стоеше Арктур — любимата вълчица на Телегон. Тя се втурна през поляната към хълма на брега. Последвах я без наметалото си и премръзнах от ветровете на върха, където спря Арктур. Морето беше от страховито по-страховито. Надигаше се във високи пенести и всепомитащи вълни. Само най-смелият моряк би излязъл в такова море, и то при неотложна нужда. Не вярвах на очите си, но между гребените на вълните, близо до брега съзрях клатушкаща се лодка.

Лодката на Телегон!

Гърлото ми се сви от радост и ужас. Върна се! Толкова скоро! Какво се беше случило? Не може да беше мъртъв — не, не, не!

В миг се озовах на брега. Прегърнах го, залитнахме и паднахме до лавровите дървета. Миришеше на сол и беше наедрял. Сякаш планина се свлече от раменете ми, не можех да помръдна и не исках да го пусна от обятията си.

— Върна се — едва промълвих.

Лицето му беше със синини, изпито, беше недоспал и изглеждаше нещастен.

— Какво стана? — попитах уплашено.

Арктур притискаше муцуна в коленете му, но той не я погали. Цялата се вледених от допира до студеното му тяло.

— Кажи какво се случи.

Телегон, който ми беше разказвал толкова много истории, не продумваше. Думите му сякаш бяха лодка, забита в скала.

— Каквото и да е станало, аз мога да помогна.

— Не! — отметна глава той. — Остави ме да говоря!

Лицето му сивееше, сякаш беше глътнал отрова. Вятърът развяваше и усукваше дрехите ни.

— Баща ми го нямаше. Бил на лов. Не останах в двореца, а се върнах на лодката, както ми каза.

Кимнах в мълчание, тъй като се боях да не го прекъсна.

— Вечерта се разходих по брега. Копието беше винаги с мен. Не исках да… — Телегон замълча, за да си поеме дъх. — Лодката му пристигна по залез. Натоварена с бляскави оръжия, лъкове и щитове. Капитанът хвърли котвата и скочи във водата. Веднага го познах. Както очаквах, беше по-нисък от мен. С широки като на мечка рамене. С побеляла коса. Можеше да е всеки един моряк, но образът му отдавна беше в представите ми и веднага разбрах, че е той.

Чувството ми беше познато от първия път, когато видях Одисей в обятията си.

— Извиках го, но той вече вървеше към мен. Коленичих, тъй като помислих, че… — Телегон заби юмрук в гърдите си и му отне малко време, докато се овладее. — Помислих, че ме е познал, ала той започна да крещи, че няма да позволи да ограбвам земите му и че щял да ми даде хубав урок.

Представих си изненадата на сина ми, който никога и в нищо не беше обвиняван.

— Казах, че синът му, принцът, ми е дал разрешение да остана, но той се вбеси още повече. Повтаряше, че владетелят е той и никой друг.

Телегон беше настръхнал от ледения вятър и аз го прегърнах, но все едно прегърнах дъб.

— Лицето му беше в бръчки и бели петна от сол. Превръзката на ръката му беше подгизнала от кръв. На колана му висеше нож.

Одисей обичаше ръкопашните битки и казваше, че ударите в ръката са по-безопасни от ударите в корема. Помнех смътно очите му и усмивката в полумрака на стаята ми. Герои ли? Само да видиш на какво заприличват, когато се втурна срещу тях.

— Заповяда да оставя копието. Отказах и той ми се нахвърли.

Одисей с мечешките рамене и набитите крака върху сина ми с едва наболата брада! Спомних си за историите, които не бях разказала на сина ми — как баща му пребива Терсит до безсъзнание, както и за бунтаря Еврилох и насиненото му лице и подут нос. Одисей имаше безкрайно търпение към прищевките на Агамемнон, но към нисшестоящите беше груб и безжалостен. Дразнеше се от повсеместната наивност и не спираше да обуздава роптаещите и да ги лишава от глупавите им надежди в името на своите цели. Всичко това струваше големи усилия и той намираше хитри начини да постигне онова, което желаеше. Може би дори изпитваше удоволствие да мачка дръзналите да се изправят срещу Най-великия грък.

Какво трябваше да види Най-великият грък в сина ми? Едно мило и неустрашимо момче. Млад мъж, който не беше навеждал глава никога и пред никого.

Усетих нервите си опънати до краен предел и попитах:

— После какво стана?

— Хукнах към двореца. Надявах се да го убедят, че съм дошъл с добро. Но той е много бърз, мамо…

Късите крака на Одисей мамеха. Само Ахил беше по-бърз от него. Всъщност той бе спечелил всички надбягвания в Троя. А веднъж победил Аякс по борба.

— Баща ми дръпна копието и канията се изплъзна.

Синът ми беше жив, но краката ми се подкосиха от ужас. Ако копието го беше докоснало само за миг…

Изведнъж разбрах. С покрусено като опустошена нива лице и дрезгав от мъка глас Телегон каза:

— Извиках му да внимава. Предупредих го да се пази от копието, ала той не ме послуша. Една малка драскотина на бузата му, докато я дърпаше и…

Отровата на Тритон. Смъртта.

— Баща ми падна. Опитах да избърша отровата и казах, че ще го доведа при теб, за да му помогнеш. Устните му побеляха. Държах го в ръцете си и му говорех: „Аз съм Телегон, твой син и син на богинята Цирцея“. Мисля, че ме чу. Погледна ме и… издъхна.

Нямах думи. Всичко беше от ясно по-ясно. Ето защо Атина ме предупреди, че ще съжалявам, ако Телегон остане жив. Тя се страхуваше, че той ще нарани някого, когото обичаше. А кого обичаше най-много Атина?

Затиснах с ръка шепнещите си устни: Одисей…

— Предупредих го, исках да го спра, но не можах — промълви Телегон.

Мъжът, с когото бях прекарала толкова много нощи, беше умрял от мое оръжие в ръцете на сина ми. Трите богини на съдбата ми се смееха, смееха се на Атина и на всички нас с поредната си горчива шега: онези, които се възправят срещу пророчество, само затягат примката около врата си. Синът ми, който не беше наранявал никого, беше уловен в примка. И сега седеше до мен след дългия тежък път до острова и едва говореше от смазващото го чувство на вина.

Ръцете ми бяха изтръпнали, но успях да го прегърна.

— Сине, не се обвинявай. Това беше предсказано и всякак щеше да се случи. Одисей беше споменал, че смъртта му ще бъде свързана с морето. Предполагах, че ще загине при корабокрушение. Била съм сляпа.

— Трябваше да позволиш на Атина да ме убие.

С наведена глава и приведен гръб Телегон мълвеше с усилие.

— Не! — Разтресох раменете му, сякаш исках да прогоня страшните думи. — Никога, никога! Дори да знаех какво ще се случи. Слушаш ли ме? Нали знаеш за Едип и за Парис. Родителите им опитали да ги убият, но те все пак живели според съдбите си. Такъв е бил твоят път и трябва някак да намериш утешение…

— Утешение?! Той е мъртъв, мамо! Баща ми е мъртъв!

Правех една и съща грешка, като бързах да му помогна, без да мисля.

— О, синко, тежко ти е, разбирам. И на мен ми е мъчно.

Сълзите на Телегон намокриха рамото ми. Двамата тъжахме под голите клони — аз за мъжа, когото познавах, а той за мъжа, когото не познаваше. Широките длани на Одисей, големи като ръце на орач. Сдържаният глас, с който даваше точно описание на безразсъдствата на боговете и хората. Очите, които забелязваха всичко и не издаваха нищо. Мъртви. Връзката ни не беше лесна, но бяхме добри един към друг. Той ми се доверяваше, както и аз на него. И моят син беше наполовина негов.

Телегон се поуспокои, ала аз знаех, че скоро пак ще се разплаче.

— Надявах се… — подхвана той, но замълча.

На какво се надяват децата? Родителите им да се гордеят с тях. А аз знаех болката от загубата на тази надежда.

Погалих лицето му.

— В подземното царство знаят за делата на живите. Той няма да те мрази. Ще бъде горд с теб.

Дърветата се олюляха. Вятърът смени посоката си. Чичо Борей и неговият леден дъх.

— Не се бях сетил за подземното царство. Когато умра, ще го видя. И ще го помоля да ми прости. Тогава ще бъдем завинаги заедно.

Гласът му беше изпълнен с надежда и трептеше. Представих си как великият капитан тръгва към него сред полята с асфодели, как синът ми коленичи, а Одисей му дава знак да стане. Двамата заедно в царството на мъртвите, където никога нямаше да отида.

Тази мисъл ме задушаваше, но за сина си бих погълнала и най-смъртоносната отрова, така че си наложих да изрека страшните думи, които щяха да го утешат.

— Да, ще бъдете завинаги заедно.

Телегон пое дъх и сякаш се успокои.

— Нали разбираш защо ги доведох? Не можех да ги оставя след стореното от мен, особено след като пожелаха да дойдат. Толкова са уморени и съкрушени.

След всичките вести и разтърсващи емоции едва намерих сили да попитам:

— За кого говориш?

— За царицата и Телемах. В лодката са.

Клоните на дърветата се олюляха пред очите ми и аз ахнах:

— Довел си ги тук?!

Негодуванието ми го смути и той замига.

— Разбира се. Останаха без нищо в Итака.

— Какво говориш? Телемах е цар, а Пенелопа е царица, макар и вдовица. Защо са напуснали царството?

— Казаха, че имат нужда от помощ. Не можах да им откажа.

— Как така не можа да им откажеш? — Усетих пулса си в гърлото и си спомних думите на Одисей: „Ако ме убият, синът ми ще отмъсти за мен. Ще каже на убийците: «Вие се осмелихте да пролеете кръвта на Одисей, а сега ще пролеете вашата кръв!»“.

— Има пророчество, според което Телемах ще те убие!

Телегон ме погледна учудено. Беше чувал толкова много истории за синовни отмъщения и въпреки това не ми вярваше.

— Не е вярно. Ако беше така, щеше да ме убие по пътя.

— Грешиш — разгневих се аз. — Баща му заблуждаваше умело и една от най-големите му измами беше да се прави, че ти е приятел. Кой знае, Телемах може да изчаква да види как умираш в ръцете ми.

Синът ми се дръпна и рече възмутено:

— Говориш за брат ми!

Брат ми! Сетих се за Ариадна, Минотавъра и белега на шията й.

— Аз също имам братя. Знаеш ли как биха постъпили в подобна ситуация?

Разговаряхме едва ли не на гроба на баща му и не спирахме да водим вечния спор за боговете и страха.

— Само той носи кръвта на баща ми. Няма да го отпратя! Не мога да поправя стореното, но поне мога да помогна. Ако не ни искаш, ще отидем другаде.

Не се съмнявах, че ще го направи. У мен се надигнаха добре познатият гняв и убедеността, че ще подпаля света, ако някой понечи да навреди на сина ми. Те ми помогнаха да победя Атина, да наложа волята си и да стигна до най-тъмните морски глъбини. Изпитвах удоволствие от палещия прилив на енергия. Пред очите ми се заизнизваха видения на пълна разруха: светът се губеше в мрак, островите потъваха в морето, а враговете ми бяха преобразени и пълзяха в краката ми. Само че синът ми нямаше да позволи това да се случи — подпалех ли света, той щеше да изгори заедно с него.

Поех дълбоко от соления въздух. Засега нямах нужда от всичко това — Пенелопа и Телемах може да бяха умни, но не бяха Атина, а аз успях да опазя сина си от нея. Хич и да не си въобразяваха, че ще могат да го наранят на острова ми! Магиите, които го пазеха тук, бяха все още в сила. Вълчицата седеше плътно до него. Лъвовете го наблюдаваха от скалите. И най-вече аз бях тук — неговата майка магьосница.

— Кажи им да дойдат. Ще ги разведем и ще им покажем Еея.

 

 

Майката и синът седяха в лодката. Бледото слънце светеше в студеното небе и очертаваше ореола им. Това дали не беше нарочно? Одисей ми беше казал, че половината битка е спечелена, ако завъртиш врага така, че слънцето да свети в очите му. Само че аз бях дете на Хелиос и дори най-силната светлина не можеше да ме заслепи. Виждах ги много добре. Пенелопа и Телемах. Чудех се и се маех как ли щяха да се държат… Дали щяха да коленичат? Какъв е подходящият поздрав към богиня, родила дете на мъжа ти? А същото това дете го е убило?

Пенелопа наведе глава и каза:

— Богиньо, благодарим за честта и за това, че ни приюти.

Гласът й беше мек като каймак, а лицето — гладко като спокойно езеро. Този тон ми беше добре познат и аз знаех как да се държа.

— Вие сте мои почитаеми гости. Добре дошли!

Ножът в колана на Телемах беше от онези, с които се изкормват убитите животни. Пулсът ми заби учестено. Колко умно от негова страна! Мечът и копието са военни оръжия, но един стар обикновен ловджийски нож е вън от подозрение.

— Телемах, добре дошъл! — обърнах се към младия мъж и той кимна едва забележимо.

Мислех, че ще прилича на сина ми и че ще излъчва младост и благосклонност, но неговото тясно лице беше сериозно и той изглеждаше по-възрастен от трийсетте си години.

— Синът ти каза ли ти за смъртта на баща ми?

Баща ми. Двете думи прозвучаха като заплаха. Не очаквах недружелюбност и се изненадах.

— Да. Тъжа за него. За баща ти се пееха песни.

Телемах ме изгледа гневно — как смеех да изричам епитафия за баща му! Бях доволна, тъй като исках да го ядосам и да го предизвикам да реагира, без да мисли.

— Заповядайте — поканих ги аз.

 

 

Вълците мълчаливо ни заобиколиха. Вървях отпред. Имах нужда от малко въздух, преди да се настанят в дома ми и да седнат пред огнището. Трябваше ми време, за да планирам всичко. Телегон настоя да носи багажа. Не бяха взели много — предимно дрехите си на царица и принц, но пък и Итака не беше Кносос. Докато вървяхме, Телегон им посочваше опасните хлъзгави скали и коренища. Държеше се като виновен и разкаянието му тегнеше досущ зимна мъгла. И все пак присъствието им сякаш го разсейваше и донякъде облекчаваше отчаянието му. Преди да тръгнем към къщата, той докосна ръката ми и пошепна:

— Тя е много изтощена. Мисля, че не яде, нали виждаш колко е слаба. Прибери животните и направи бульон.

Не вярвах на ушите си. Одисей беше мъртъв, а аз трябваше да направя бульон за Пенелопа. Бях споменавала името й безброй пъти, а сега ето я тук. Отмъщение. Нямаше какво друго да е.

Общувахме с мили думи: заповядайте, благодаря, ще хапнете ли, много мило. Вечеряхме с бульон, сирене, хляб и вино. Телегон им сипваше допълнително и следеше дали чашите им са пълни. Гледаше все така виновно. Моят син, който се справи достойно с цял кораб моряци, се въртеше като куче с подвита опашка и се надяваше на най-малък знак на опрощение. Стъмни се и запалихме свещите. Фитилите трептяха от дъха ни.

— Почитаема Пенелопа, ето го стана, за който стана дума — рече Телегон. — Съжалявам, че се наложи да оставиш твоя, но ще можеш да тъчеш на този винаги когато поискаш. Ако майка ми е съгласна.

При други обстоятелства щях да се изсмея. Както се казва в поговорката, ако тъчеш на стана на друга жена, все едно спиш с мъжа й. Очаквах Пенелопа да откаже, ала тя кимна:

— Радвам се да видя това чудесно изобретение. Одисей ми говореше често за него.

Одисей. Произнасянето на името му просто ей така беше слисващо. Пенелопа не се предаваше, но и аз щях да се държа докрай.

— Одисей вероятно ти е казал, че Дедал го направи за мен. Аз едва ли заслужавам такъв дар, но ти си прочута с майсторството си.

— Благодаря, ала хвалбите ти са преувеличени.

И така, вечерята продължи без никакви обвинения и сълзи. Телемах седеше и сякаш беше забравил, че има нож. Той не продумваше, а майка му беше пестелива в приказките. Синът ми се стараеше да поддържа разговора, но аз забелязвах тъгата в очите му. Умората си казваше думата и той потръпваше от изнемога.

— Всички сте изтощени от пътя и затова предлагам да ви заведа в спалните — рекох аз.

Веднага станаха. Телегон дори се олюля. Заведох Пенелопа и Телемах в стаите и им занесох вода, за да се измият. После седнах на леглото на Телегон и попитах:

— Искаш ли да пийнеш от билките за сън?

— Не.

Колкото и да беше уморен и отчаян, той беше все така упорит. Хванах ръката му и Телегон склони глава на рамото ми. Сърцето ми се стопли, тъй като рядко ме допускаше до себе си. Погалих косата му, която беше малко по-светла от косата на Одисей. Усетих, че отново потръпва от умора, и казах:

— Лека нощ!

Заспа на мига. Завих го и направих заклинание за тишина и прогонване на светлината. Арктур похъркваше в краката му и аз я попитах:

— Къде са другарите ти? Няма да е лошо и те да са тук.

Тя само ме изгледа: Аз съм достатъчна.

Тръгнах към огнището. Телегон пожела да изгоня животните, но лъвовете бяха все още тук. Реакцията на гостите беше винаги показателна и аз забелязах, че Пенелопа и Телемах не трепнаха, когато ги видяха. Може би Телегон ги беше предупредил? Или Одисей им беше разказвал за тях? Напрегнах слух, сякаш се надявах да чуя отговор, но гостите ми или спяха, или се бяха отдали на мислите си в мълчание.

Влязох в трапезарията. Изправен като опъната стрела, там ме чакаше Телемах. Ножът блестеше на кръста му. Е, започна се, казах си аз и си налях чаша вино. Очите му ме следяха. Усещах присъствието му като надвиснал буреносен облак.

— Знам, че ще убиеш сина ми.

— Откъде знаеш?

— Ти си принц и син на Одисей. Спазваш законите на боговете и хората. Баща ти е мъртъв и за това е виновен моят син. Вероятно искаш да убиеш и мен. Или искаш да гледам как убиваш сина ми?

— Почитаема Цирцея, нямам лоши намерения нито към сина ти, нито към теб.

— Колко мило! Убеди ме.

Тялото му не беше тяло на воин. Нямаше яки изпъкнали мускули, нямаше и белези от рани. Телемах беше микенски принц, строен и изискан, обучаван от малък в бойно изкуство, при това израснал със строга и взискателна майка.

— Как да ти докажа, че не те мамя? — сериозно попита той и аз реших, че ми се подиграва.

— Не можеш да го сториш, тъй като синовете винаги отмъщават за бащите си.

— Само ако бащата е убит.

— И все пак дойде в дома ми с нож.

Телемах като че ли се изненада.

— Дълбая с него.

— Несъмнено.

Той извади ножа и го остави на масата.

— Бях на брега, когато баща ми умря. Чух виковете и предположих, че става бой. Напоследък Одисей не беше… дружелюбно настроен и когато приближих, видях как измъква копието. Телегон не го уби.

— Повечето синове не се замислят как да простят за убийството на бащите си.

— Това е тяхно решение. Би било несправедливо да обвинявам сина ти.

Баща му обичаше тази дума. Всичко около нас е несправедливо. Пред очите ми бяха ироничната усмивка на Одисей и вдигнатите му ръце. Без да демонстрира каквото и да е ласкателство, Телемах беше убедителен. Жестовете му бяха непринудени и издаваха смущение. Приличаше ми на тъжен кораб, преживял страшна морска буря.

— Искам да знаеш, че няма да позволя да нараниш сина ми.

Той погледна лъвовете и отвърна:

— Знам.

Не очаквах такъв кратък отговор, но се овладях и добавих:

— Казал си на сина ми, че за вас вече няма нищо в Итака. Та ти си престолонаследник!

— Народът не ме иска.

— Защо?

— Защото присъствах на смъртта на баща ми. И не убих сина ти. А докато гореше кладата с тялото на Одисей, не плаках.

Говореше спокойно, ала думите му пареха като въглени. Спомних си изражението му, когато споменах, че Одисей трябва да бъде почетен.

— Не тъжиш ли за баща си?

— Тъжа. Тъжа за това, че не познавах човека, когото описваха като мой баща.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм по разказите.

— Не очаквам разказ, но ти си мой гост и трябва да бъдеш откровен с мен.

Телемах замълча, но накрая се съгласи:

— Добре, ще ти разкажа.

 

 

Седнах на дървения стол, а той на сребърния. Старият стол на баща му. Одисей се облягаше все едно беше в легло, а Телемах седеше изправен като ученик, който се кани да декламира. Предложих му вино, но той отказа.

Когато Одисей не се завърнал, в двореца идвали кандидати за ръката на Пенелопа — ухажори от най-знатните местни родове и от съседните острови.

— Тя отказваше, но те не се предаваха, седяха с дни в двореца и настояваха майка ми да избере един от тях. Беше сама, а аз дете. Не можехме да ги спрем. Смееха се на всеки мой опит да ги накарам да си тръгнат.

Знаех за какви хора говори. Кочината ми беше пълна с такива.

И така, Одисей се завърнал — десет години след като отплавал от Троя и седем след като си тръгнал от Еея.

— Дойде предрешен като просяк и се разкри само пред неколцина. Организирахме състезание за ръката на майка ми — онзи, който съумееше да стреля с прочутия лък на Одисей, щеше да се омъжи за нея. Всички до един се провалиха. Дойде ред на баща ми и той заби стрелата в гърлото на най-досадния ухажор. Изби до един всички мъже, които ни бяха тормозили години наред.

Воинът Одисей с неговия двайсетгодишен военен опит, Най-великият грък след Ахил. Ухажорите, нескопосани и разглезени знатни младежи, получили заслуженото, а съдбата им се превърнала в прекрасна история за бъдещите поколения: мързеливи и безочливи кандидати досаждат на вярна жена, заплашват законния наследник и биват пронизани от стрелата на съпруга. Те били наказани според законите на боговете и хората, а Одисей се явил като един вид превъплъщение на смъртта. С други думи, съгрешилият герой се завърнал и най-сетне раздал справедливост. Поуката щеше да допадне и на Телегон. Колкото до мен, стомахът винаги ме свиваше, когато си го представях да обикаля доволен и щастлив в палата, за който беше мечтал години наред.

— На другия ден дойдоха бащите на ухажорите. Всичките бяха местни хора. Никанор, който имаше най-много стада кози, Агатон с издялкания жезъл, Евпейт, от чиято градина берях круши. Пръв заговори Евпейт. Нашите синове гостуваха в дома ти, а ти ги уби. Търсим възмездие. Синовете ви бяха престъпници, отговори баща ми, и даде знак на дядо ми. Той метна копието си и пръсна мозъка на Евпейт. Баща ми нареди да избием и другите, но в този миг дойде Атина.

Значи Атина все пак се е появила.

— Богинята обяви враждата за приключила. Кандидатите бяха заплатили с живота си и кръвопролитието трябваше да бъде спряно. Но на другия ден дойдоха бащите на загиналите воини. Настояваха да чуят какво се е случило с децата им. Двайсет години ги чакахме да се върнат от Троя!

Знаех отговорите на Одисей: твоят син беше изяден от циклоп, твоят от Сцила, твоят стана жертва на канибалите, а, за съжаление, твоето момче падна пияно от покрива, после корабът ни потъна, потопен от гиганти, докато бягахме…

— Никой ли не е оцелял при завръщането на баща ти?

— Ти… не знаеш ли?

— Какво да знам? — Устата ми пресъхна като жълтия пясък на Еея. Докато отглеждах Телегон, нямах време да мисля за нещата, които не изискваха всекидневна грижа, но сега изведнъж си спомних за пророчеството на Тирезий. — Да не би да са изяли кравите?

— Да.

Тези изтерзани мъже живяха на моя остров цяла година. Храних ги, грижех се за болните и ранените и се радвах, когато се възстановяваха. Всички до един бяха мъртви и все едно никога не ги беше имало на този свят.

— Разкажи ми как се случи.

— Корабът минавал покрай Тринакия, когато ги връхлетяла буря и се наложило да пуснат котва. Баща ми не мигнал и чакал бурята да стихне, ала накрая заспал.

Добре позната история…

— Моряците убили няколко крави. Двете нимфи, които се грижели за животните, отишли при… — Телемах замълча, тъй като се колебаеше дали да каже при баща ти. — … При бог Хелиос. Щом отплавали, корабът станал на трески. И всички се удавили.

Представих си как моите полусестри с техните дълги златни коси и изписани очи коленичат и плачат: О, татко, ние не сме виновни. Накажи ги. Не че баща ни имаше нужда от такава молба. Неговата ярост нямаше край.

Отпих глътка вино, а Телемах не сваляше очи от мен.

— Когато разбраха за смъртта на синовете си, бащите поискаха дял от богатствата, спечелени в Троя. Одисей им каза, че богатствата са на дъното на морето, но те не повярваха и не спираха да настояват. Баща ми се разбесня. Удари Никанор с тояга, събори на земята Клитос и заяви: „Знаеш ли какъв беше синът ти? Алчен, тъп и никога не се подчиняваше на боговете“.

Слисах се — не допусках, че Одисей може да говори толкова грубо. За малко да отбележа, че не вярвам да е казал всичко това, но си спомних как неведнъж го бях чувала да одобрява подобна тактика: Такава е участта на всеки вожд сред глупавото човечество. Колко жалко, че някои хора трябва да бъдат бити като магарета, за да се вразумят!

— Посещенията секнаха, но баща ми беше нащрек. Вярваше, че кроят заговор срещу него. Дворецът беше денонощно обграден със стража. Възнамеряваше да пусне дресирани кучета, да опаше двореца с окопи и да вдигне още по-висока ограда. Сякаш бяхме военен лагер! Не възразявах, тъй като се надявах, че ще се откаже.

— А какво мислеше майка ти?

— Никога не съм знаел какво мисли тя — рязко отвърна младежът.

Бях забелязала, че по време на вечерята двамата не си говореха.

— Все пак тя те е отгледала и не може да нямаш някакви предположения.

— Никой не може да отгатне какво е намислила, докато резултатът не е налице.

Долових горчивина в гласа му. Не казах нищо. Изчаквах, тъй като мълчанието го насърчаваше да продължи да разказва.

— Имаше време, когато двамата бяхме близки и обмисляхме как да се отървем от кандидатите й — дали да се появи, дали да се държи високомерно или примирено, дали да поднеса от хубавото вино и дали да се опълчим. Когато бях дете, бяхме неразделни. Плувахме, седяхме под дърветата и обсъждахме минувачите. Майка ми познава жителите на Итака и ми разказваше за живота им. Според нея всеки цар трябвало да е близко до народа и да го разбира.

Телемах рееше поглед над огъня и на светлината на пламъците забелязах малката гърбица на носа му. Вероятно счупване при някакво сбиване.

— Майка ми ме успокояваше и казваше: „Не се бой за баща ти. Той познава човешката природа и я използва в своя изгода. Никога няма да бъде убит. Ще преживее войната и ще се върне“. Бях спокоен, тъй като думите й винаги се сбъдваха.

Одисей я сравняваше с лък, който не се огъва, с вярна звезда и с жена, която познава себе си.

— Веднъж я попитах как така е наясно със света. Наблюдавала внимателно и не показвала чувствата си, докато другите не се разкрият. Прилагаше тази тактика и на мен и все ми се смееше: „Ти си като бик, който се крие зад пейка“.

Телемах беше отворена книга. Всичко беше изписано на лицето му. Хем го съжалявах, хем завиждах. С Телегон така и не стигнахме до голяма близост в отношенията си.

— Баща ми се върна и всичко се преобърна. Връхлетя като лятна буря върху неподозиращо небе. Появеше ли се, всичко замираше.

Знаех за какво говори — нали живях с Одисей цяла година.

— Когато нанесе побоя на Никанор, отидох при майка ми и казах: „Струва ми се, че прекалява“. Тя дори не вдигна очи от стана и отвърна, че трябва да му дадем време.

— Времето помогна ли?

— Не. Когато дядо почина, баща ми обвини Никанор за смъртта му. Прониза го с лъка и хвърли тялото на брега, за да го кълват птиците. Приказваше само за заговори, как хората се въоръжавали и се готвели да го свалят от трона, а слугите били предатели. Обикаляше около огнището и не спираше да говори за шпиони, нападения и отбрана.

— А имаше ли такива заговори?

— Бунтовете са за богатите, процъфтяващи острови или за най-бедните, които нямат друг изход. Итака не е сред тях. Убеждавах го, че никой не го мами и че ще бъде по-добре да се държи разумно с хората си, вместо да замисля как да ги убие. Той се смееше и казваше: „Ахил стана воин на седемнайсет. И не беше най-младият в Троя. Има достойни бойци на тринайсет и на четиринайсет. Куражът не е въпрос на възраст, а на висок дух“.

Не имитираше баща си и все пак в тона му долових онези нотки на увлекателна поверителност, които правеха разказите на Одисей интересни.

— За него бях неудачник и страхливец, който не беше избил кандидатите на съпругата му. Когато се върна, бях на петнайсет. Той предполагаше, че ще мога да въртя тежкия му лък с лекота. Всъщност в Троя щяха да ме убият още първия ден.

Представях си дима на огъня, блясъка на стария бронз, уханието на пресен зехтин. И Одисей, който безпрекословно обсипва с упреци и унижава сина си.

— Казах му, че сме на остров Итака, че войната свърши и че всички, освен него, го знаят. Това го разяри и той се развика: „Ти си предател! Искаш да умра и да седнеш на трона! Намисли ли как да ме убиеш?“.

Телемах говореше с равен, дори безизразен глас, но стискаше дръжката на стола и кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Заявих, че той е срам за дома ни. Хвалеше се с военните си постижения, но това, което донесе, беше само смърт. Ръцете му бяха опетнени. Както и моите ръце, тъй като присъствах на кръвопролитията в палата. Той забрани да посещавам съвещанията и обвини майка ми, че е отгледала отровна змия.

Огнището гаснеше и студееше от зимния вятър.

— Баща ми би предпочел да съм предател. Само тогава щеше да ме разбере.

Гледах го внимателно, за да доловя нещо от познатите ми, сраснали като морето с подводните течения маниери на Одисей: паузите в разговорите, усмивките, укорителните жестове и ироничните подмятания с цел провокиране, убеждаване и най-вече обезоръжаване. Не забелязах нищо такова. Телемах беше прям и приемаше всичко с открито лице.

— Отидох при майка ми, но той я беше обградил със стражи, за да нямам достъп до нея. Наложи се да разговаряме през тях. Посъветва ме да бъда търпелив и да не го предизвиквам. Разговарях единствено със старата ми дойка Евриклея, която някога е била дойка и на баща ми. Седнахме пред огнището и тя ме увери, че той бил друг, но с времето се променил. Само че аз не познавах предишния Одисей, а само този вечно разярен баща. Когато дойката почина, той не присъства на изгарянето на тялото й. Заяви, че му е дошло до гуша да живее сред пепел. Отплава с малка лодка и след месец се завърна със златни колани, златни бокали и нов щит. Дрехите му бяха опръскани с кръв. Не го бях виждал по-щастлив. На другата сутрин отново се разбесня — огнището пушело, а слугите се мотаели.

Бях виждала Одисей в подобни настроения. Дразнеха го най-малките неща. Вбесяваше се от ленивостта и глупостта на хората, от хапещите мухи и изкорубените дървета, от трънаците, които закачаха наметалото му. Аз съумявах да го успокоя с божествеността и магиите си. Вероятно затова беше толкова щастлив. Животът ни беше идилия. Или по-точно — илюзия?

— Всеки месец заминаваше и се връщаше с плячка. За него се носеха невероятни слухове. Бил си взел нова жена в някакво далечно царство и живеел славно сред крави и ечемични ниви, носел златна диадема и пирувал с печени глигани до зори. Родил му се син.

Очите му бяха очите на Одисей. Формата, цветът и острият взор. Само че погледът на Одисей беше винаги придумващ и ласкателен, а Телемах беше сдържан и самовглъбен.

— Имаше ли истина в тези слухове?

— Знам ли. Може би баща ми си ги измисляше, за да ни ядосва. Изпратих съобщение на майка, че козите имат нужда от грижи, и отидох да живея в колиба в планината. Не желаех да чувам и виждам гнева на баща си. Майка ми хапваше само по малко сирене и по цял ден тъчеше с тъжни очи. Не исках да виждам и това.

От дърветата в огнището беше останала нажежена до бяло пепел.

— И сред цялото ни нещастие се появи синът ти. Чист като зората и благ като узрял плод. Носеше странно копие и дарове — сребърни купи, наметала и злато. Красив младеж с напъпили надежди. Трябваше да го предупредя, че животът му изобщо няма да прилича на песен след срещата с баща ми. Така и стана.

Луната спря да наднича през прозореца и стаята потъна в полумрак.

— Ти си искал да помогнеш на сина ми, нали?

— Оказа се, че той няма нужда от мен — отвърна Телемах, без да вдига очи от угасналото огнище.

Бях си го представяла като тихо дете, което чака Одисей, и като буен младеж, който се бие и мъсти през земи и морета. Телемах беше вече мъж, ала говореше едва-едва — все едно беше пратеник, дотичал с вест за царя, и едва ли не всеки миг щеше да се стовари без дъх, за да не стане повече. Докоснах ръката му и казах:

— Ти не приличаш на баща си. Отстоявай себе си.

Телемах ме погледна право в очите.

— Не ме съжалявай. Баща ми лъжеше за много неща, но беше прав, когато ме нарече страхливец. Оставих го години наред да беснее, да бие слугите, да крещи на майка ми и да опустошава семейството ни. Нареди ми да му помогна да убие кандидатите и аз му помогнах. Заповяда да извикам робините, които бяха спали с тях, за да измият кървавия под, а след това убих и тях.

— Такава е била неизбежната им съдба.

— Накара ме да отрежа крайниците им, сякаш бяха животни. На това би ли повярвала?

Одисей обичаше да отмъщава и беше безмилостен към онези, които смяташе за изменници.

— Послуша ли го?

— Не. Обесих ги. Направих дванайсет примки. — Всяка дума звучеше като нож, който той сякаш забиваше в себе си. — Спомних си за жените в приказките от детството ми, които често се бесеха. Трябваше да намеря някакъв по-поносим начин. Може би да ги пробода с копие, а не да виждам подритващите им нозе до края на живота си… Лека нощ, богиньо Цирцея!

Той взе ножа и излезе.

 

 

Бурята отмина и нощното небе се проясни. Разхождах се, за да почувствам свежия бриз и ронещата се под краката ми земя, като се опитвах да се отърся от натрапващата се картина на подритващите обесени робини. Леля ми се носеше по небето, но тя вече не ме притесняваше. Любимото й занимание беше да гледа любовниците, а аз бях забравила какво е това. Ако изобщо някога съм знаела…

Представих си лицето на Одисей, докато убива кандидатите. Когато сечеше дърва, той замахваше рязко и точно. Мъжете сигурно са падали един след друг в окървавените му до коленете крака. Готово. Следващият! Стоял сред кланицата, но яростта му не стихвала. Все едно подклаждал огън с дърва, той посякъл помощниците на кандидатите, любовниците им и бащите, които дръзнали да негодуват. Не се знае кога щял да спре, ако не била намесата на Атина.

Ами аз? Не се знае докога щях да пращам мъжете в свинарника, ако Одисей не се беше появил. Беше ме попитал: „Как преценяваш кого да накажеш? Как така си сигурна кой е за там и кой не? Ами ако сгрешиш?“ Виното и огнището ме бяха стоплили, аз се чувствах поласкана от вниманието му и отговорих така: „Между моряците на всеки кораб винаги има истински разбойници. По-старите имат дълъг опит в пиратството и в насилието над жени, докато младите са с едва набола брада. Някои биха крали само ако семействата им загиват от глад. Има такива, които се срамуват от стореното, други просто изпълняват командите на капитана и се спотайват в тълпата от злосторници. Аз превръщам всички в прасета. Защо трябва да се вълнувам от чувствата им?“. Одисей вдигна чашата си и каза с усмивка: „Богиньо, ние сме единомишленици!“.

Над главата ми прелетя сова. Чух пърхане на крила и щракане на човка: разсеяността беше погубила поредната мишка. Добре че Телемах не знаеше за моите разговори с баща му. По онова време се хвалех с безсърдечността си и мислех, че съм неуязвима и непобедима, цялата зъби и нокти. Вече почти не си спомнях това чувство…

Одисей обичаше да се представя като обикновен мъж, макар да нямаше равен на себе си. Казваше, че всички герои са глупаци. Само че изключваше себе си. Пък и кой би могъл да го поправи, ако грешеше? Беше решил, че Телегон е пират, а Телемах изменник. Не познаваше и двете си деца. Може би това се отнася за всички родители. В тях виждаме единствено отражението на собствените си грешки.

Навлязох в кипарисовата гора. Клоните тъмнееха, а игличките боцкаха лицето ми и оставяха по капчица лепнещ сок. Одисей обичаше кипарисите и често прокарваше ръка по стволовете им. Една от любимите ми негови черти беше възхитата, с която се отнасяше към света — все едно оглеждаше скъпоценен камък, който се мени на светлината. Казваше „чудесна лодка“, „прекрасно дърво“, „изумителна история“… Изпитваше истинско удоволствие от всичко, което го заобикаляше.

Като него нямаше друг, но ето че в къщата ми спеше неговата половинка. Не се страхувах от Телемах, но тя може би замисляше да пререже гърлото на Телегон и да си отмъсти. Само че заклинанията ми щяха да й попречат. Дори Одисей не можеше да победи магиите. Той успя да победи единствено магьосницата.

Тревата сълзеше от капките на росата. Краката ми бяха студени и блестяха от влагата. Телемах си беше легнал и вероятно гледаше като мен слабото просветляване на мрака, което се задаваше от изток. Как само говореше за обесените момичета! Сякаш споменът го беше жигосал завинаги. Трябваше да го успокоя и да му кажа, че цяла армия се е подчинявала на Одисей и че той не е първият, изпълнил желанието му. Това надали щеше да го утеши. Терзанието беше изписано на лицето му. Аз съм един от многото злодеи и за мен няма прошка.

Никога не си бях представяла, че синът на Одисей е такъв. Сдържан като важен вестоносец и до болка прям. Телемах носеше нанесените обиди в разтворените си длани и когато докоснах ръката му, той ме погледна изненадано и с лека неприязън. Повече нямаше да го правя.

С тази мисъл се прибрах у дома.

 

 

Слънцето огря стана. Сложих на масата сирене, хляб, плодове и отидох да събудя Телегон. Отдъхнах си, когато видях, че не е толкова тъжен, макар че изражението му беше все така умислено: баща ми е мъртъв…

Дълго време щеше да се събужда с тази мисъл.

— Говорих с Телемах. Прав си за всичко, което ми каза.

Той ме погледна учудено. Може би не допускаше, че бих могла да направя правилна преценка или че не бих признала истината.

— Радвам се, че мислиш така.

— Ела да закусиш. Покани Телемах на масата.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Трябва да направя няколко магии.

Всъщност се прибрах в стаята, откъдето ги чувах как разговарят за лодката и за последната буря. Най-обикновени всекидневни неща. Телегон предложи да приберат лодката в пещерата и Телемах се съгласи. Стъпките им отекнаха в каменния под и те излязоха. Предния ден не бих ги оставила насаме за нищо на света. Но сега прецених, че срещата им е като дар за сина ми. Телемах и Телегон. Не бях допускала, че някога ще се срещнат. Името Телегон беше дадено на сина ми от мен и беше само за мен. Означаваше роден далеч (и едва ли не ставаше дума за самотно куче, което дращи на залостена врата). Синът ми беше наистина далеч от своя, а и от моя баща, от майка ми и Океан, от Минотавъра, Пазифая и Еет. Роден само за мен на моя остров Еея.

Нямам намерение да се извинявам на никого за това.

Копието беше подпряно в моята стая. Свалих канията. Опашката изглеждаше още по-странна — назъбена и призрачна. Огледах капчиците отрова на шиповете и си казах, че след време ще трябва да върна това смъртоносно шило. Но не сега.

Сложих канията на копието и отворих кепенците. Утрото беше прекрасно и във вятъра се долавяха първите признаци на пролетта.

На вратата се почука.

— Влез.

Тя беше със сива рокля и бяло наметало като мрежа на паяк.

— Идвам да поднеса извиненията си. Вчера не ти благодарих. Задължена съм ти не само за гостоприемството към мен и сина ми, а и за гостоприемството към съпруга ми.

Каза го с такъв мил глас, че не допусках да се преструва, но ако беше така, тя притежаваше истинска дарба.

— Разказвал ми е как си му помогнала и как не би оцелял без съветите ти.

— Не съм направила кой знае какво. Той беше умен мъж.

— Да. Понякога. — Очите й бяха с цвят на планински ясен. — Знаеш ли, че след теб имаше и друга нимфа за любовница? Калипсо. Тя се влюби в него и се надяваше да го направи свой безсмъртен съпруг. Държа го седем години на острова си. Хранеше го с деликатеси и го обличаше с божествени одежди.

— А той?

— Отблъсна я и се помоли на боговете да я убедят да го пусне да си ходи.

Стори ми е, че в гласа й прозвуча радостна нотка.

— Помислих сина ти за неин. Но се загледах в наметалото му и познах, че е тъкано на стана на Дедал.

Учудих се, че знаеше толкова много за мен. Но и аз знаех много за нея.

— Калипсо само го ласкаеше, а ти беше превърнала хората му в прасета. Въпреки това той предпочиташе теб. Странно, нали?

— Не мисля. Всъщност той не знаеше, че имаме син.

— Да, инак щеше да ми каже за това. — Пенелопа наблегна на това.

— Говорих със сина ти снощи.

— Така ли? — учуди се тя.

— Обясни ми защо се наложило да си тръгнете от Итака. Съжалявам…

— Благодарни сме на Телегон, че ни доведе тук. — Пенелопа погледна опашката на Тригон и попита: — Как действа отровата? Като пчелна или като змийска?

— Предназначена е за боговете и е много по-силна.

— Синът ти спомена, че си се срещнала с властелина на отровните скатове. Разказа ни за специалните магии над острова, на който не могат да припарят дори олимпийски богове.

— Допускам само боговете на мъртвите.

— Добре че можеш да правиш такива чудеса. Не ми е удобно да те попитам, но дали имаш черно наметало, тъй като нямам, а жалея за Одисей и…

Погледнах я — жена от кръв и плът, истинска като луната в есенното небе. Сивите й очи не се отклоняваха от моите. Казват, че жената е крехко създание и може да бъде унищожена само в един миг на грубост — като тънката черупка на яйце или като нежно цвете. Ако изобщо някога бях вярвала в това, то вече не вярвах.

— Нямам. Но имам прежда и стан. Ела.