Маделин Милър
Цирцея (20)

Двайсета глава

Намерих го в маслиновата гора. Увит презглава с одеялата, сякаш се караше с мен и в съня си.

— Сине мой, Телегон!

Думите ми проехтяха в тихата нощ. Зората се задаваше на голямата колесница на баща ми.

Той отвори очи и вдигна ръце, за да се предпази от мен. Все едно ме проряза с кинжал.

— Дойдох да ти кажа, че можеш да заминеш. Ще ти помогна, но при няколко условия.

Само да знаеше колко трудно ми беше да го изрека. Но… младостта не се чувства задължена никому. Телегон засия от радост, прегърна ме и притисна лице в шията ми. Затворих очи. От него се носеше уханието на зелените листа и живителния им сок. Познавахме дъха си от цели шестнайсет години.

— Ще заминеш след два дни. Имам три условия — уточних аз.

Телегон кимна. Вече беше готов да отстъпи. Беше и благодарен, макар да беше победител. Отидохме в къщата и се натоварихме с билки и отвари. Занесохме ги на лодката и започнах да ги режа и стривам. Учудих се, че ме наблюдаваше. Обикновено се оттегляше, когато правех отвари.

— За какво е магията?

— За да те пази.

— Срещу какво?

— Срещу всичко, което може да хрумне на Атина — бури, левиатани, продънена лодка.

— Дори левиатани?

Зарадвах се на уплахата му.

— Атина няма да може да те нарани в морето, защото трите богини на съдбата ще я спрат. Стой само в лодката, а когато пристигнеш в Итака, кажи на баща си да говори с Атина за теб. Тя му е покровител и може да го послуша.

— Добре — сериозно отговори той.

Залях дека и платното с отварите и изговорих вълшебните думи.

— Остави малко и на мен — помоли Телегон и аз му подадох съда.

Той изля останалото върху дъските и изрече думите, които чу от мен.

— Добре ли го направих?

— Не.

— Как знаеш кои думи да кажеш?

— Чувствам ги.

Телегон напрегна ума си, сякаш буташе канара по хълма, загледа се в лодката, каза други думи и още други думи, но ефект нямаше.

— Трудно е — погледна ме той укорително.

Намерих сили да се засмея.

— Мислеше, че е лесно ли? Докато правеше лодката, не мина нито ден без усилен труд, нали? Моите магии също изискват много труд. Правя ги векове наред и още не съм се усъвършенствала.

— Но аз не съм магьосник!

Спомних си как баща ми превръщаше пъновете в огнището в пепел и заявяваше: Това е най-малкото, което мога да направя.

— Вероятно не си. Но пък си нещо друго. Е, още не си открил какво е то и затова поемаш на път.

Усмивката му ми напомни за топлата като лятна трева усмивка на Ариадна.

— Така е — съгласи се той.

 

 

Начертах с камъни картата на пътя му: всички опасности и местата, където можеше да спре. Щеше да заобиколи Сцила и да стигне до Итака по друг маршрут. Това, че Одисей не беше успял да мине по този път, беше отмъщение на Посейдон.

— Дано Хермес ти помогне, но никога не разчитай на него. Думите му са вятър и мъгла. Внимавай с Атина! Може да ти се яви преобразена като красива прислужница. Не бива да се поддаваш на никакви изкушения.

— Мамо — изчерви се Телегон, — отивам при баща ми и друго не ме интересува.

Бяхме добри един към друг през малкото време, преди да се разделим. Седяхме пред камината и Телегон пъхаше краката си под някой от лъвовете. Беше още есен, ала нощите бяха студени. Сготвих любимата му пълнена с подправки и сирене риба. Той ядеше и слушаше наставленията ми.

— Покажи на Пенелопа, че я уважаваш. Коленичи и й дай дарове. Аз ще приготвя подходящи подаръци. Колкото и да е мъдра, никоя жена не би се зарадвала на извънбрачния син на съпруга си. Най-много внимавай с Телемах, че не едно и две копелета са ставали царе. Не му се доверявай и го дръж под око, тъй като баща му сигурно го е обучил да бъде бърз и смел воин.

— Аз съм добър стрелец.

— Лъкът ти улучва дъбовете и фазаните. Ти не си воин.

— Надявам се твоите заклинания да ме пазят — въздъхна синът ми.

— Не бъди глупав — ужасих се аз. — Моите заклинания важат на острова. За да си жив, не бива да разчиташ на тях!

— Половината ми кръв е твоя и затова съм наследил и твоите умения.

Какви умения? Прах в очите и омайване на смъртните? Чувствах се толкова стара, когато гледах смелото му и обнадеждено лице. В него напираше и разцъфваше младостта, черните къдри висяха над очите му, а гласът му беше плътен. По него щяха да въздишат и момчета, и момичета, ала аз виждах единствено уязвимото му в ръцете на враговете тяло и ме побиваха тръпки, когато зървах голия му огрян от светлината на огъня врат.

Телегон се наведе и пошепна:

— Ще се пазя, не се бой за мен.

Искаше ми се да изкрещя, че такова обещание е невъзможно. Какво знаеше той? Нищо! Но чия беше вината? Аз го пазех далеч от света. Обрисувах произхода му с най-хубави и ярки краски и картината му хареса. Беше твърдо късно за промени. Бях стара, значи трябваше и да съм мъдра. Не биваше да се вайкам, щом птичето е вече излетяло.

 

 

Казах му, че трябва да спазва трите условия, като последното засягаше мен. Той не попита за подробности и вероятно помисли, че е някакво заклинание. Щом си легна, отидох на брега.

Вълните галеха краката ми и се плискаха в края на роклята. След няколко часа Телегон щеше да вдигне тежкия камък, който служеше за котва, а и грубо съшитото платно. Беше добро момче и щеше да ми маха, докато го изгубя от очи. А после щеше да насочи погледа си към малкия каменист остров, към който плаваше с надежда.

Замислих се за тъмните течения на Океан, за голямата река, опасваща света. Ако някой бог има наядска кръв, той може да се гмурне във вълните и да бъде носен през скалистите тунели, по хиляди притоци, докато стигне под морското дъно.

С Еет стигахме до мястото, където морето и реката се срещаха. Те не се сливаха, а правеха мембрана — нещо като медуза, през която гледахме фосфоресциращите блещукания в океанския мрак. Допирахме ръце в медузата и усещахме невероятно ледената и напираща от другата страна вода. Пръстите ни изтръпваха и имаха вкус на сол.

— Внимавай! — каза веднъж брат ми и посочи една бледосива голяма колкото кораб сянка. Тя се носеше към нас с прилепнали зловещи криле. Чуваше се скърцането на влачещата й се по пясъчното дъно опашка.

Великият Тригон, каза брат ми, божество само по себе си. Прародителят на света бог Уран го създал за пазач — отровата в опашката му била толкова силна, че убивала смъртните и обричала и най-великия бог на вечни мъки. А какво ли причиняваше на по-нисшите богове? На такива като нас?

Еет гледаше чудовището с ококорени очи: плоската дълга уста, чудатото зловещо лице и белите хриле във водата над нас.

— Страхотно оръжие е този Тригон — пошепна той.

 

 

Щях да наруша изгнанието и затова изчаках облаците да замъглят лунния взор на леля ми. Щях да се върна до сутринта, преди да забележат отсъствието ми. Трябваше да успея.

Нагазих във водата, докато покри главата ми. За да потънат, смъртните трябва да имат камъни в джобовете, а аз вървях спокойно по дъното. Теченията минаваха над главата ми, но аз бях достатъчно надълбоко, за да ме понесат. Очите ми осветяваха пътя. Пясъкът се движеше и писиите се шмугваха между краката ми, но други морски същества не приближаваха. Може би надушваха наядската ми кръв или долавяха мириса на отровните отвари, който се беше просмукал в кожата ми. Колебаех се дали да не се обърна към морските нимфи, но на тях надали щеше да им хареса целта на посещението ми.

Гмурнах се в най-дълбоките тъмни води. Тялото ми се смрази, а солта щипеше лицето ми. Тежестта на океана ме затискаше като планина, но моята издръжливост беше завидна и аз продължавах напред. В далечината съзрях огромни китове и калмари. Ръката ми беше на дръжката на острия бронзов нож.

Пясъкът беше толкова студен, че пареше на стъпалата ми. На самото дъно цареше пълна тишина и водата не помръдваше. Единствената светлина се дължеше на носещите се луминесцентни лъчи. Този бог беше много хитър — принуждаваше посетителите да стигнат до зловещото място, където живееше само той.

Извиках:

— Велики повелителю на глъбините, идвам тук, за да те предизвикам.

Мракът се раздели и по средата се появи той. Огромен, сивкавобял, като изгорял послеобраз на слънцето в морските дълбини. Крилата му се разпериха безшумно и раздвижиха водата. Очите му бяха тесни и продълговати като на котка, а устата — грозна бяла цепка. Мислех си, че ще се боря с нещо подобно на минотавър или с поредния олимпийски бог. Огромното чудовище ме стъписа. То беше по-старо от всичко най-старо на света, дори от първото зрънце сол. До него дори баща ми би изглеждал като малко дете. Обзе ме вледеняваща паника. Цял живот бях очаквала да се сблъскам с някакъв голям ужас и ето че той беше пред мен.

Защо си тук?

Боговете чуват мислите си, но неговият глас ме прониза.

— Тук съм за отровната ти опашка.

За какво ти е такова оръжие?

— Атина иска да отнеме живота на сина ми. Аз не мога да го спася, но ти можеш.

Немигащите му очи се впериха в мен.

Дъще на слънцето, всичко в морето стига до мен. Очаквах да се срещнем. Познавам семейството ти. Брат ти също е искал отровата, но като всички други и той си тръгна с празни ръце. Не можеш да се бориш с мен.

Обзе ме отчаяние, тъй като беше искрен. Всички морски чудовища бяха в белези от битки с левиатаните. Не и той. Кожата му беше гладка и никой не смееше да предизвика древната му мощ. Дори Еет беше осъзнал безпомощността си.

— Аз трябва да опитам. Заради сина ми.

Невъзможно.

Категорични и бездушни, думите отразяваха същността му. Немигащият му поглед и мразовитата вода ме обезсилваха и аз едва продумах:

— Синът ми трябва да живее.

За смъртните има само едно трябва — смъртта.

— Дай ми възможност да ти се отблагодаря с каквото и да е.

Цепката на устата му зейна в беззвучен смях.

Какво можеш да ми дадеш, след като имам всичко?

Бледите котешки очи се впериха в мен.

Моят закон е винаги един същ. Ще ти дам опашката, ако ти вземеш отровата й — вечни мъки в замяна на още някоя и друга година живот на сина ти. Заслужавали си?

Спомних си за раждането на Телегон и как за малко не умрях. Безкрайните мъки, на които не помогна никаква отвара и никакъв лек.

— Същото ли предложи на брат ми?

Да. Законът е за всички. Той отказа. Както останалите.

Това ми даде кураж.

— Имаш ли други условия?

Когато вече не ти трябва, хвърли я във вълните, за да се върне при мен.

— Даваш ли дума, че това е всичко?

Да не искаш да ме измамиш, дете?

— Вярвам, че ще имаме честна сделка.

От моя страна — да.

Теченията се размърдаха. Важното беше Телегон да живее.

— Готова съм — подканих чудовището аз.

Трябва сама да вземеш отровата.

Тъмната вода ме плашеше. Пясъчното дъно беше неравно от полузаровените кости на всички загинали в морето. Настръхнах от ужас и имах чувството, че кожата ще се отдели от тялото ми. Между боговете нямаше милост. Пристъпих и кракът ми се заклещи във въргалящ се гръден кош. Издърпах го и продължих. Не биваше да спирам.

Спрях пред опашката. Сивата плът изглеждаше лигаво мека, като гнила. Коремът стържеше по дъното. В началото на опашката се виждаше острият край на гръбнака, туловището излъчваше сила и власт, усещаше се мирис на нещо отвратително сладникаво. Как ли щях да изплувам с тази отрова? Или щях да остана завинаги тук, хваната за опашката, без да мога да спася сина си от смърт?

Спри, не го прави, заговори силното ми чувство за самосъхранение. Исках да побягна към безопасния бряг. Така, както Еет и всички останали бяха постъпили при срещата с Тригон.

Водата беше тъмна и мътна. Протегнах ръка и чудовището заплува пред мен. Умът ми беше мътен като водата. Бях напълно объркана.

— Какво става? Не разбирам… — рекох аз.

Докосването до отровата е достатъчно.

— И нищо друго? — недоумявах аз.

Стар съм колкото света и затова аз поставям условията. Ти си първата, която ще понесе последствията.

Той размаха опашка.

Режи. Но над опашката, инак отровата ще изтече.

Каза го с равен глас, все едно ставаше дума за парченце плод. Виеше ми се свят и не знаех как да отрежа опашката — кожата беше нежна като на вътрешната страна на китка или на детска шия.

— Подвеждаш ме, нали? Тази отрова може да унищожи света.

Тя е заплаха и за Зевс.

Този свят не ме интересува. Ти спечели, затова режи и взимай наградата.

Усетих гласа му като удар с камшик. Водата ме притискаше — безкрайни дълбини в безкрайна тъма. Меката сива опашка чакаше, ала аз не помръдвах.

Ти очакваше, че ще се бориш с мен, нали? Дори да не искам.

— Не ме карай да го правя — отвърнах аз със свит стомах.

Да те карам ли? Ти сама дойде.

Не усещах ножа в ръката си. Не усещах нищо. Синът ми беше някъде далеч, далеч… Забих острието и опашката поддаде. Все едно режех стъбло на цвете. Рукна златиста течност и си казах, че със сигурност съм прокълната — може и да владеех всички магии на света, но ето че бях осъдена да гледам раненото чудовище до края на дните си.

Държах опашката. Беше много лека и прозрачна.

— Благодаря! — промълвих с едва чут глас.

Водата отново се раздвижи, пясъкът зашептя и крилата на Тригон се разпериха. Всичко заблестя от златистата му кръв. Казах си, че трябва веднага да се махна от този свят, и чух в ответ:

Ами направи си друг свят, дете…

Чудовището отплува и остави златиста диря.

 

 

Обратният път със смъртоносната опашка в ръце беше безкраен. Не видях нито едно морско същество. Те не ме харесваха и ме отбягваха. Излязох на брега на зазоряване. Нямах време и веднага отидох в пещерата на Телегон. Бързо развих връвта и махнах ножа към саморъчно направеното му копие. Поколебах се дали да не сменя кривата дръжка, но той се беше упражнявал с нея и беше по-разумно да не правя промени.

Вързах за дръжката навлажнената с прозрачна течност остра опашка, изрекох заклинателни думи и й сложих кожена кания с моли, за да пази отровата.

Синът ми спеше с порозовяло лице. Седнах до него и изчаках да се събуди. Той замига и попита:

— Какво е това?

— Твоето оръжие. Пипай само дръжката. Едно одраскване означава край за смъртните и мъки за боговете. Не сваляй канията. Копието е за Атина или за друг страшен враг. Трябва да ми го върнеш.

Както винаги смел, Телегон хвана копието за дръжката и каза учудено:

— По-леко е от бронз. От какво е?

— Това е опашката на Тригон.

Синът ми обичаше историите за чудовища и ахна:

— Как я взе?!

— Той ми я даде. В замяна… Пази се и се защитавай.

Телегон коленичи.

— Мамо… Богиньо…

Сложих ръце на устните му и го вдигнах. Беше висок колкото мен.

— Не говори. Само живей.

Той се усмихна и седнахме да закусваме. После натоварихме лодката с провизии и дарове от гостите на острова и я замъкнахме до водата. Синът ми сияеше и не вървеше, а хвърчеше от радост.

Позволи ми да го прегърна и каза:

— Ще поздравя Одисей от теб. Ще се върна с невероятни истории. И с куп подаръци за теб, мамо.

Кимнах. Погалих лицето му и той отплава. Махаше, докато го изгубих от поглед.