Маделин Милър
Цирцея (19)

Деветнайсета глава

Цяла нощ обикалях къщата и не можех да мигна. Атина се страхуваше от порасналия ми син. Но от какво ли? Нещо, което според нея щеше да засегне и мен. Не можех да намеря отговор. Наложих си да спра да мисля за това. Да опитваш да разгадаеш мистериите на богините на съдбата не обещаваше нищо добро. Лошото беше, че Атина щеше да продължава да идва.

Казах, че богинята не знае на какво съм способна, но аз също не знаех. Нито можех да я убия, нито да я променя. Не можехме да се крием, не можехме и да я спрем да идва. Каквато и магия да направех, тя щеше да ни открие. Телегон скоро щеше да проходи и да тича навсякъде. Как бих го опазила? Паниката сковаваше мислите ми. Трябваше да намеря начин да го спася, инак видението в езерото щеше да се превърне в истина и щях да видя студеното му тяло в плащаница.

Стисках зъби и обикалях острова, берях цветя, стривах листа и оглеждах всяко перце и камъче с надеждата, че ще открия нещо, което да ми помогне. Мъкнех ги вкъщи, кълцах ги и ги варях, а Телегон беше залепен към мен в шала на гърдите ми. Беше ме страх да го оставя, а той пищеше и ме удряше с дебелите си юмручета.

Навсякъде долавях металния лъх на кожата на Атина. Може би нарочно ме дразнеше или пък си въобразявах, но мирисът ме преследваше неотклонно. Припомних си историите за низвергнатите олимпийски богове, които бях чувала от чичовците си. Мислех дали да не се обърна към баба ми, към нимфите и баща ми и да се хвърля в краката им. Но дори да искаха да ми помогнат, те не биха дръзнали да се изправят срещу гневната Атина. Еет би се осмелил, ала той вече ме мразеше. Колкото до Пазифая, нея дори нямаше смисъл да я питам.

Загубих представа за времето и сезоните. Мачках и стривах билки, не спирах да варя и моли. Телегон спеше със зачервени от ритане бузи. Стените се огъваха пред уморения ми поглед и парещите клепачи. Бях намерила някакво разрешение, ала за да го осъществя, трябваше да имам нещо от подземното царство на Хадес. Мъртвите хора са там, където повечето богове не могат да стъпят, и съответно имат предимство. Но как да стигна до подземното царство? Само боговете, които владеят душите, могат да влязат там. Блъсках си главата върху възможни варианти: подкупвам някой по-нисш бог от подземното царство да откъсне китка асфодели или да загребе от водите на Стикс, правя си лодка и стигам толкова близо, че да привикам с Одисеевия номер духовете и да уловя малко от дъха им… Сетих се за стъкленицата с кръв, която ми беше донесъл. Сенките я бяха докосвали с жадни устни и може би все още миришеше на дъха им. Вдигнах я и я огледах на светлината. Капнах капка от тъмната течност и я подложих на дестилация, докато усетих лек мирис. Добавих моли и сърцето ми заби от радост, но и от отчаяние — ще стане, няма да стане, ще стане, няма да стане.

Изчаках Телегон да заспи, за да мога да се съсредоточа. Направих две отвари. Едната с моли и кръв, а в другата имаше по нещо от всяко кътче на острова — от скалите до солниците. Работих много бързо и призори имах две готови запечатани стъкленици.

Едва дишах от умора, ала не можех повече да чакам. С Телегон в шала изкачих най-високия връх — тясна скала под самото небе — и извиках:

— Атина иска да убие детето ми, но аз, Цирцея, магьосницата от остров Еея, ще го спася!

Излях отварата с кръвта на скалата и тя засъска като разтопен бронз във вода. Вдигна се дим, който се превърна в огромна арка — обвивка от царството на мъртвите — и ако Атина дойдеше, веднага щеше да побегне като акула, попаднала в сладководно езеро.

Втората магия засягаше всяко едно птиче, животно, листенце, скала, капка вода и песъчинка на острова. Сложих клеймо с името Телегон и ако Атина минеше през дима, островът щеше да въстане в своя защита: всички животни и птици, дърветата, скалите и дори корените в земята щяха да се опълчат срещу нея.

Стоях и чаках ответ: изпепеляваща мълния или острото копие на Атина право в сърцето си. Дишах забързано. Магиите притискаха раменете ми като ярем. Бяха толкова тежки, че трябваше да ги крепя и нося навсякъде със себе си, да поддържам въздействието им и да ги подновявам всеки месец, което продължаваше цели три дни. Първия ден обикалях брега, горите, поляните и отново събирах от всичко по малко: пера, козина, шушулки. Втория ден ги смесвах. Третия ден изискваше пълното ми съсредоточаване, за да извлека зловонието на смъртта от капките кръв. Телегон все така висеше в шала, плачеше и риташе, а тежестта на магиите превиваше гърба ми. Бях решена на всичко за него, та дори да обърна целия свят.

 

 

Чаках цяла сутрин, но не получих отговор. И разбрах, че съм успяла. Най-сетне бяхме свободни. Бяхме се спасили не само от Атина, а и от всички врагове. Магиите ми тежаха, но се чувствах безтегловна. Най-сетне Еея беше само наша. Коленичих, развих шала и оставих Телегон на земята.

— Спасих те и най-после ще бъдем щастливи.

Само че не беше толкова просто. Всичките тези дни, в които го бях държала неотлъчно до мен, се оказаха закъсняло наказание. Той хукна, без да спира и без дори да сяда за почивка. Атина нямаше да дойде, но на острова имаше скали, зъбери и хапещи насекоми, които едва измъквах от ръцете му. Понечех ли да го хвана, той се втурваше да бяга право към някоя надвиснала скала. Сякаш се сърдеше на целия свят — на камъка, който не можеше да хвърли достатъчно далеч, и на краката си, които не тичаха достатъчно бързо и не скачаха като лъвските крака, та да се мята върху дърветата с лекота. Ядосваше се и удряше с юмруци ствола, а аз исках да го прегърна и да го уверя, че скоро ще порасне и ще стане по-силен. Дърпаше се и нищо не можеше да го утеши, тъй като не беше от децата, чиито внимание се отвлича лесно с нещо шарено и лъскаво. Давах му успокоителни билки и мляко с вино, дори отвари за сън, но нищо не помагаше. Само морето го успокояваше. Вятърът беше неуморен като него, а вълните не стихваха за миг. Стоеше на брега, държеше ръката ми, а аз изброявах: хоризонт, небе, вълни, приливи, отливи, течения. Телегон повтаряше думите шепнешком, а ако го дръпнех, за да му покажа нещо друго — плодове, цветя или някое обикновено заклинание, — викаше ядосано „Не!“ и държеше да останем на брега.

Най-трудно беше в дните, когато подновявах магиите. Тъкмо се залавях за работа, и той започваше да тропа с крак, за да му обърна внимание. Обещавах, че на другия ден ще го заведа на брега, но Телегон продължаваше да ми пречи. Беше вече голям и не можех да го нося в шала. Белите валяха една след друга. Обърна цяла маса с чинии, покатери се до лавиците и счупи стъклениците ми. Понякога вълците го пазеха, но той беше твърде див за тях и накрая избягаха в градината. Притеснявах се, че магията ще се развали, преди да я подновя, а Атина само това чакаше.

Бях нервна, нетърпелива и избухлива. Всяка грешка и всяка проявена слабост в отглеждането на сина ми излезе наяве. Един ден, тъкмо приготвях отварите, той грабна една стъклена купа и я счупи до босите си крака. Грабнах го, изметох и измих, а той риташе и се противеше все едно му бях отнела най-скъпия приятел. Накрая го затворих в стаята. Започна да крещи и удря по стената — дори с глава. Опитвах се да довърша отварите, но главата ми бучеше. Надявах се да се умори и да заспи, но беснеенето не спираше. Денят отмина, а аз не бях готова. Горях от гняв и нищо не се получаваше.

Бях се заклела да не подлагам Телегон на никакви магии. Това би направил Еет, за да наложи волята си. В един миг не издържах, взех маковите семена и билките за сън, смесих ги и ги сварих. Влязох в стаята. Синът ми беше съборил кепенците и ги риташе.

— Ела, пийни — казах аз.

Той пи и продължи да рита, но аз го гледах с любопитство. Щеше да види коя е майка му. Изведнъж се стовари като прекатурена канара. Главата му се удари силно в пода и аз се уплаших. Мислех си, че кротко ще заспи, но цялото му тяло беше вдървено, пръстите изкривени като нокти на птица и устата му зееше. Медея беше споменала, че упоените роби в палата на баща й не разбирали какво става с тях. Аз обаче забелязах ужаса и безпомощността в изцъклените му очи.

Извиках и магията се развали. Тялото му се отпусна, Телегон се размърда, скочи и ме изгледа като свирепо животно в клетка. Разплаках се. Беше ме срам от себе си. Съжалявам, съжалявам, повтарях аз, докато най-сетне ми позволи да го прегърна. Докоснах подутината на главата му и я премахнах с една вълшебна дума.

Беше се стъмнило. Държах го в скута си, шепнех му и му пеех. После го занесох в кухнята за вечеря. Седеше прилепен до мен, ядеше и постепенно силите му се възвърнаха. Отново хукна из къщата и започна да събаря всичко, до което стигаха ръцете му. Нямах никаква сила, а магията срещу Атина отслабваше и тя щеше да се появи всеки миг.

Телегон ме поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да го настигна, да го ударя или да го омагьосам. Аз обаче се пресегнах до най-високата лавица и свалих големия съд с мед, който искаше да докопа. Хайде, вземи го!

Той го блъсна и счупи, омаза се с мед, а вълците облизаха лепкавите следи. Приключих с отварите, измих го и го сложих да спи. Малките му пръстчета стискаха ръката ми. Изпитвах угризения и срам. Мислех си, че може да ме намрази и да избяга, но пък имаше само мен. Дишането му се успокои и той се отпусна в съня си.

— Защо не си по-послушен? Защо трябва да е толкова трудно? — пошепнах аз.

В отговор видях палата на баща ми. Излъсканият керамичен под и черният блясък на обсидиана. Потракването на пуловете на дамата и златните крака на баща ми, до които седях. Мълчах и кротувах, но винаги изпитвах желание да седна в скута му, да скоча, да тичам и да викам, да грабна пуловете и да ги захвърля в стената, да чакам огнището да изгасне и да изкопчвам една по една тайните на баща ми все едно раздрусвам дърво с плодове. Не смеех да се държа така, тъй като Хелиос щеше най-безмилостно да ме превърне в пепел.

Луната огря челото на сина ми. По лицето му бяха останали петънца, които не бях успяла да изтъркам. Защо исках да е послушен? Аз не бях послушна, а и доколкото го познавах, баща му изобщо не беше кротък. Разликата беше, че Телегон не се боеше да изгори и да стане на пепел.

* * *

Всеки път, когато синът ми ме погледнеше дръзко и гневно, съумявах да се успокоя с мисълта, че е наследил непокорството на родителите си — спасителна мисъл, благодарение на която можех да поема дъх и да продължа напред.

Бях живяла хиляда години, но те не ми се виждаха толкова много в сравнение с трудното детство на Телегон. Молех се да проговори рано, но тогава стана дори по-сложно, тъй като започна да изразява буйството си и с думи. Повтаряше не, не, не, изскубваше се и само след миг крещеше „Мамооо!“. Ушите ме заболяваха от виковете му. Тук съм, успокоявах го аз, но той изискваше цялото ми внимание. Обикаляхме острова и играехме на каквото поиска, но забележеше ли, че се разсейвам, започваше да плаче и не се отлепваше от мен. Липсваха ми нимфите. Можех да им се оплача, макар да беше по-добре, че никой не виждаше как го бях разглезила заради заплахата на Атина.

Ела, Телегон, виках го аз, ще ти покажа как се правят магии. Искаш ли да преобразя тази ягодка? Той ми обръщаше гръб и хукваше към брега. Вечер седях до леглото му и си обещавах, че на другия ден всичко ще бъде по-хубаво. Понякога тичахме и се смеехме, а Телегон седеше в скута ми, докато се любувахме на вълните. Краката му не спираха да подритват неспокойно, а пръстите му пощипваха ръцете ми. Понякога скланяше глава на гърдите ми и аз усещах как диша. Търпението ми се изчерпваше и ми идеше да изкрещя: „Хайде, викай на воля! Нямам нищо против!“.

Всеки миг се налагаше да проявявам воля и търпение. Нещо като магия, която правех сама на себе си. Синът ми беше буйна река, която се нуждаеше от канали, за да не прелее. Разказвах му приказки за зайчето, което търсело храна, и за бебето, което чакало майка му да дойде. Той искаше още приказки и аз се надявах, че те ще смирят буйството му. Минаваха луни след луни и Телегон растеше. По едно време спря да крещи и се закроти. Ще ми се да бях запомнила кога настъпи промяната или поне да се бях успокоявала с мисълта, че това най-сетне ще се случи, за да не се отчайвам.

Умът му постепенно се разлисти и той започна да разсъждава и да говори като голямо дете. Беше на шест. Не се цупеше, а седеше до мен в градината.

— Мамо, трябва да отрежем ей онова там. — Слагаше ръка на рамото ми и отрязваше корените с малкото ножче, което носеше. — Видя ли колко лесно се справих?

Все още обичаше морето. Познаваше всички риби и миди. Майстореше салове от няколко дъски и плаваше покрай брега. Правеше мехурчета в плитките заливчета и гледаше как бягат раците, като ме дърпаше за ръката: виж този, виж онзи, не съм виждал по-голям, не съм виждал по-малък, по-лъскав, по-черен, онзи пък е загубил щипката си, ама другата е станала по-голяма — хитро, нали? Изпитвах желание да има още някой на острова. Не за да не съм сама в неволите, а за да споделям радостта от детето си. Щях да му кажа: С Телегон минахме през бури и ветрове, аз го разочаровах и въпреки това синът ми е най-голямото чудо на света! Когато забеляза насълзените ми очи, той ме успокои:

— Мамо, ракът е добре. Ще му порасне нова щипка. Виж, този има точки, които приличат на очи. Дали наистина гледа с тях?

Вечер не слушаше моите приказки, а съчиняваше свои истории. Тогава забелязах, че има доста странно въображение. Разказваше за грифони, левиатани и химери, които ядели от ръцете му, с които пътешествал или пък ги надхитрявал. Може би всяко дете, израсло само с майка си, развиваше такова голямо въображение. Телегон се прехласваше и се пренасяше в света на своите герои. Стана на осем, десет, дванайсет… Беше сериозно, високо и силно момче. Имаше навик да почуква с пръст по масата като старец, който поучава. Най-много обичаше историите за проявена смелост и доблест с поука: Ето защо никога не бива да правиш така и така и винаги трябва да си сигурен, че…

Допадаше ми неговата убеденост и неговият свят, в който доброто и злото бяха разграничени, грешките имаха последствия и чудовищата получаваха заслужено наказание. Аз не познавах такъв свят, ала бих живяла в него.

Беше лято, прасетата риеха земята под прозореца на стаята, Телегон беше на тринайсет и ми разказваше поредната история.

— Ти си по-сладкодумен и от баща си — засмях се аз.

Той замълча, сякаш държеше птица и се боеше да не отлети.

— Питай, питай — добавих с усмивка. — Време е да ти разкажа за него.

— Какъв беше той?

— Принц, който дойде на острова. Умееше хиляди неща!

— Опиши ми го.

Мислех, че спомените ми за Одисей ще имат горчив привкус, но се оказа, че ми е приятно да говоря за него.

— Тъмна коса, черни очи, червеникава брада. Големи ръце, къси и силни крака. Учудваше ме с бързината си.

— Защо си тръгна?

Въпросът ме затрудни като онова жълъдче в детството ми. Зелено филизче, а под него надълбоко заровен корен. Поех дълбоко дъх и подхванах:

— Когато замина, не знаеше, че си в утробата ми. Чакаха го съпруга и син. Боговете и смъртните не могат да се радват на дълготрайно взаимно щастие. Беше нормално да замине.

— На колко години беше? — попита замислено Телегон.

— На четирийсет и няколко.

Той пресметна годините и каза:

— Значи сега няма шейсет. Жив ли е?

Представих си го как върви по брега на Итака. След раждането на сина ми не ми беше останало време да мисля за него. Ала споменът беше жив и Одисей беше пред очите ми.

— Вероятно да. Беше силен. По дух.

Възбраната беше вдигната и Телегон не спираше да разпитва за баща си — за царството му, за фамилията, за детството му, съпругата и сина, а и за военните му подвизи. Помнех всичките подмолни деяния и ужаси, за които баща му беше разказвал, но когато започнах да говоря, усетих, че премълчавам и преиначавам фактите, за да не лъсне бруталността и жестокостта на кръвопролитията, Одисей да не изглежда безсърдечен, а смел. Понякога казвах истината и синът ми възразяваше: „Май нещо сбърка. Баща ми не може да е постъпил така“.

Прав си, съгласявах се аз, баща ти пуснал троянския шпионин с шапка от кожа на невестулка и той се завърнал жив и здрав при семейството си. Баща ти винаги държал на думата си.

Телегон засияваше.

— Знаех си, че е почтен човек. Разкажи ми и за други негови благородни дела.

Съчинявах следващата лъжа и се питах дали Одисей би ме укорил. Не знаех и не ме интересуваше. Бях готова на много по-недостойни постъпки, за да направя сина си щастлив.

Понякога се чудех какво да разкажа на Телегон, ако ме попита за моя предишен живот. Как да разкрася Еет, Сцила и прасетата? Но той така и не попита.

Синът ми обикаляше острова и се връщаше привечер, развълнуван от видяното. Гласът му стана по-дрезгав и по-плътен, порасна и на ръст. Задаваше въпрос след въпрос. Разкажи ми за Итака, как изглежда островът, далеч ли е оттук, опасен ли е пътят дотам.

 

 

Беше есен и правех плодови сиропи за зимата. Можех да накарам дърветата да разцъфтят, когато поискам, ала правенето на сиропи ми доставяше удоволствие — бълбукащата сладост на плодовете и прозирните им бляскави като скъпоценности цветове, наредените на лавиците буркани в очакване на зимата.

— Мамо! — втурна се Телегон. — Задава се потъващ кораб. Трябва да им помогнем.

Покрай острова често минаваха кораби. Последвах го до скалите. Корабът беше наклонен и потъваше.

— Направи магията за спасение! Поне веднъж! Ще ти бъдат вечно благодарни!

За малко да попитам защо е толкова сигурен. Тези, които се нуждаеха най-много от помощ, бяха най-неблагодарни. Бяха агресивни и изливаха злобата си, за да се почувстват отново добре.

— Моля те! Може да е някой като баща ми!

— Никой не е като баща ти.

— Ще потънат! Не бива да стоим бездейно!

Телегон гледаше отчаяно и със сълзи на очи.

— Моля те, мамо! Не мога да гледам как загиват!

— Само този път — съгласих се аз. — И никога повече!

Вятърът донесе виковете: Бряг, бряг! Корабът приближи. Накарах Телегон да се скрие. Нямаше да излиза от стаята, докато не се нахранеха и не изпиеха виното. Започнах да правя старата отвара. Бърках билките, без да мисля, и слушах въпросите на развълнувания ми син: Откъде ли са? В кои скали са блъснали кораба? Можем ли да им помогнем да го закърпят?

Действах механично и опитвах да се сетя старото заклинание. Ама разбира се, че ще ви помогна. Искате ли да ви налея още вино?

Не че не го очаквах, но изтръпнах, когато почукаха на вратата. Бяха опърпани, гладни и както винаги отчаяни. Капитанът ми заприлича на увита на кълбо усойница. Повдигна ми се. Беше късно да затръшна вратата, а и Телегон беше долепил ухо на стената и слушаше. Бях го предупредила, че ще направя магия. Той кимна. Разбирам, мамо. Всъщност нямаше представа какво следваше — зловещото пукане на ребра и разкъсване на плът при преобразуването на човешките тела в животински.

Седнаха, ядоха и пиха. По едно време капитанът се надигна и задържа острия си поглед върху мен.

— Как се казваш, почитаема домакиньо? На кого да благодарим за гостоприемството?

Можех в миг да ги пратя в кочината, ала Телегон влезе с наметало и меч на кръста. Висок, строен младеж на петнайсет.

— В дома сте на дъщерята на Хелиос, богинята Цирцея, и на нейния син Телегон. Макар да не приемаме смъртни на острова, вие сте в беда и затова ще ви помогнем.

Гласът му не трепна нито за миг. Очите му бяха тъмни като очите на баща му, със златисти точици. Всички зяпнаха. Аз също. Как ли се беше почувствал Одисей след толкова много години при срещата с порасналия Телемах…

Капитанът коленичи.

— Богиньо, благодарни сме, че богините на съдбата ни доведоха на твоя остров!

Телегон му направи знак да стане. После седна начело на масата и сипа на мъжете. Те почти не докосваха храната и го зяпаха възхитено, готови да му разкажат за премеждията си. Гледах сина си и се чудех на неподозираните му качества.

Той отиде с мъжете на брега, за да им помогне с потягането на кораба. Не се тревожех кой знае колко. Моята магия върху всички обитатели на острова щеше да го пази, пък и моряците бяха вече омаяни от него. Беше по-млад от тях, но те го слушаха и кимаха. Телегон им показа най-подходящите са сечене дървета, потоците и дебелите сенки. Поправяха кораба три дни. Синът ми беше непрекъснато с тях. Наричаха го господарю и се вслушваха в съветите му, сякаш беше деветдесетгодишен майстор, а не хлапак, който виждаше за пръв път пробит кораб. Господарю Телегон, как мислиш, така добре ли е?

Той оглеждаше кръпката.

— Идеално! Няма да протече!

Те сияеха и когато отплаваха, дълго махаха и ни благославяха. Корабът изчезна зад хоризонта и Телегон посърна.

Признавам, че ми се искаше да стане магьосник. Казвах му имената на билките и му обяснявах качествата им. Правех лесни заклинания и се надявах, че ще му стане интересно. Най-сетне си обясних защо магиите не го привличат. Те променят света. А той искаше да живее в този свят.

 

 

Цялата зима, пролет и лято прекара навън. От зори до здрач. Почти не го виждах. Питах го къде ходи, а той само махаше с ръка към брега. Не настоявах за отговор. Прибираше се задъхан, а туниката му беше цялата в бодли. Раменете му заякнаха и лицето му стана още по-мъжествено.

— Може ли да ползвам пещерата, в която е бил корабът на баща ми?

— Всичко тук е твое.

— Обещаваш ли да не влизаш вътре?

Помнех колко много държах на личното си пространство като млада и веднага отвърнах:

— Обещавам.

Дали не омайваше и мен така, както омайваше моряците? Чувствах се като спокойна, доволна и добре нахранена крава и не бях склонна да задавам въпроси. Казвах си, че е щастлив, че расте и че нищо лошо не може да му се случи на острова.

Слънцето още не беше затоплило листата, когато в едно ранно утро дойде при мен в градината. Обикновено не се събуждаше толкова рано, но на този ден ставаше на шестнайсет.

— Направих ти круши с мед — рекох аз.

Синът ми стискаше в ръка полуизядена круша с капещ сироп.

— Намерих ги. Благодаря. Искам да ти покажа нещо.

Избърсах калта от ръцете си и го последвах. В пещерата имаше малка лодка с размера на лодката на Главк.

— Чия е лодката? Къде са хората?

Лицето му поруменя.

— Лодката е моя. Исках да я направя преди пристигането на кораба, но като го видях, желанието ми се засили още повече. Моряците ми дадоха инструменти и ми показаха някои тънкости. Харесва ли ти?

Платното беше съшито от чаршафи, а дъските не бяха добре рендосани и имаха чепове. Хем се ядосах, хем изпитах гордост. Синът ми беше направил лодка само с няколко инструмента и с голямо желание.

— Изглежда много добре.

— Той каза, че трябва да пазя лодката в тайна, но аз не исках да крия от теб.

— Кой е този той?

— Не се тревожи. Помогна ми и си замина. Бил стар твой приятел.

Стар приятел. Как не се бях сетила за тази опасност! Спомних си вълнението на Телегон, когато напоследък се прибираше вечер, и как преди време нимфите имаха същите възбудени лица в края на деня. Атина не можеше да развали магията ми, тя нямаше власт в подземното царство. Ала той обикаляше навсякъде и отвеждаше душите до портите на Хадес. Богът на промяната, богът, който се меси във всичко.

— Хермес не ми е приятел. Веднага ми кажи какви ти ги наприказва!

— Предложи да ми помогне — смути се Телегон. — Според него всичко трябва да става бързо. Ако например имаш коричка на рана, трябва да я махнеш с един рязък замах. Пуснахме лодката да я пробваме. Здрава е и ще се върна след половин месец, преди пролетта.

Не можах да осъзная думите му и попитах:

— За какъв половин месец говориш?

— Толкова трае пътят до Итака. Хермес ще ме преведе покрай чудовищата, така че не се страхувай за мен. Ако тръгна по пладне, ще стигна привечер до първия остров.

Не можех да продумам. Бях онемяла. Телегон сложи ръка на рамото ми.

— Не се безпокой. Хермес ми е роднина по бащина линия и не би ме излъгал. Чуваш ли, мамо? — взря се синът ми в мен.

Изтръпнах от ужас. Колко млад и наивен беше! Била ли съм някога като него?

— Той е богът на измамата. Само глупаците му вярват.

Лицето на сина ми пламна.

— Знам какъв е. Не разчитам само на него. Взел съм лъка си. Между другото, Хермес ми показа как се мята копие.

В ъгъла имаше кол с прикрепен на върха кухненски нож. Доловил паниката ми, Телегон понечи да ме успокои:

— Не че ще го използвам. До Итака има няколко дни път, а там ще бъда на безопасно място с баща ми.

Беше много доволен и горд от плана си. С каква лекота каза на безопасно място с баща ми Обзе ме силен гняв и едва се овладях.

— Защо мислиш, че ще бъдеш добре дошъл в Итака? Познаваш баща си само от няколко истории. Той има син и дали Телемах ще иска да се запознае брат си, който е копеле?

Телегон трепна, когато чу думата копеле, но отговори без колебание:

— Мисля, че ще иска. Аз не отивам за царството или за наследството му. Ще постоя зимата и ще се опознаем.

— Значи всичко е решено, така ли? Уредил си всичко с Хермес и за мен остава да ти пожелая попътен вятър. А какво казва всезнайният Хермес за сестра си, която иска да умреш? И за това, че ще загинеш в мига, в който напуснеш острова?

— Мамо, това е било толкова отдавна — въздъхна той. — Тя сигурно е забравила.

— Забравила?! — Гласът ми прокънтя в пещерата. — Да не си се побъркал? Атина никога не забравя. Ще те унищожи на мига като сова, гълтаща глупава мишка.

Телегон пребледня, но храброто му сърце не се предаваше току-така.

— Ще рискувам.

— Няма да рискуваш. Забранявам ти.

Той зяпна. За пръв път му забранявах нещо.

— Трябва да отида в Итака. Лодката е готова и…

— Чуй ме! Напуснеш ли острова, ще умреш. Така че никъде няма да ходиш. Ако отплаваш, на мига ще подпаля и изгоря лодката.

Телегон мълчеше и не вярваше на ушите си. Обърнах се и си тръгнах.

Цял ден бях в кухнята, а той остана в гората. Привечер се върна само за да вземе завивките — искаше да ми покаже, че няма да спи у дома. Спрях го и казах:

— Настояваш да се отнасям с теб като с мъж, а се държиш като дете. Ти не си подготвен за опасностите, които те очакват. Израсна на острова в спокойствие и сигурност. Не бива да забравяш за съществуването на Атина!

Телегон избухна като прахан от искра.

— Права си! Не познавам света, но е така, тъй като ме държиш до полата си.

— Атина искаше да те вземе, за да те убие.

— Сто пъти си ми го казвала. Но ето че не е идвала и аз съм жив!

— Не е идвала благодарение на магиите ми. Знаеш ли колко е трудно да ги правя и да ги подновявам, за да съм спокойна, че кракът й няма да стъпи тук!

— Ти обичаш да правиш магии.

— Обичам ли? — Избухнах в смях. — Обичам да си върша работата, но откакто си се родил нямам една свободна минута!

— Вече ще имаш. Остави ме на мира! Та ти дори не знаеш дали Атина е все още ядосана и със същите намерения. Изминали са шестнайсет години!

Каза го така, сякаш ставаше дума за шестнайсет века. Той не можеше да си представи същността на боговете и безпощадността им като свидетели на безброй поколения, които се раждат и изчезват пред очите им. Синът ми беше млад и смъртен. За него един следобед беше равнозначен на цяла година.

Кръвта забушува в главата ми.

— Мислиш си, че всички богове са като мен, че можеш да ги пренебрегваш, когато ти скимне, и да се отнасяш с тях все едно са слуги, а желанията им са случайно долетели мухи, които можеш да отпъдиш. Само че те ще те смачкат от злоба и така ще си доставят истинско удоволствие.

— Страхът от боговете! Страхът от боговете! Повтаряш все едно и също. И въпреки това хиляди и хиляди мъже и жени живеят до дълбока старост. Някои дори са щастливи, мамо, и не желаят да седят с отчаяни лица в спокойните си пристанища. Аз искам да бъда един от тях. Защо не ме разбираш?

— Не аз, а ти не разбираш. Казах, че няма да заминеш и толкова!

— И ще остана тук цял живот? Докато умра? Не! — Телегон удари с юмрук по масата. — Няма за какво да стоя тук. Когато дойде следващият кораб, моряците ще постоят няколко дни, ще заминат, а аз ще остана все така заточен. Ако ще живея така, бих предпочел да умра. По-добре Атина да ме убие. Поне да видя нещо, което да е различно от този остров!

Пред очите ми падна пелена.

— Не ме интересува какво предпочиташ. Моите магии ще те спасят.

— Какво имаш предвид? — замисли се най-сетне той.

— Няма да разбереш какво си пропуснал. И никога няма да поискаш да заминеш.

— О, не, няма да пия от твоите отвари!

Изпитах удоволствие, че най-сетне го видях уплашен.

— И вярваш, че ще ми попречиш? Така и не разбра колко съм силна!

Ще запомня погледа му цял живот. Погледът на човек, пред който се е вдигнало булото на света и изведнъж е видял истинското му лице.

Телегон отвори вратата и се втурна в нощната тъма.

 

 

Стоях дълго като поразено от мълния и изгорено до корените дърво. След това отидох на брега. Въздухът беше студен, но пясъкът беше задържал топлината на слънцето. Колко пъти бях носила сина ми в прегръдките си на същия този бряг… Исках да бъде свободен, ненаранен и безстрашен — и желанието ми се сбъдна.

Той не би се съобразил с една непреклонна богиня, насочила копието си в сърцето му.

Не му бях разказвала за трудното му детство, нито пък истории за жестокостите на боговете и за жестокостта на баща му. А може би трябваше. Шестнайсет години го закрилях, а той не забеляза. Трябваше да го накарам да дойде с мен и да набере билките, които спасиха живота му. Да стои до печката и да чуе заклинателните думи. Да научи за всичко, което преживявах в мълчание, и колко много бях направила за него.

Но той беше винаги в гората и сякаш се криеше от мен. Толкова лесно правех магиите, с които да го лиша от желанията му — все едно махах гнилото на плод.

Стиснах зъби. Исках да крещя и да ридая. Исках да прокълна Хермес за полуистините и за изкушенията, но не той беше големият проблем. Проблемът беше Телегон, който рееше поглед в морето и шепнеше: хоризонт…

Затворих очи. Знаех брега наизуст и можех да вървя, без да гледам. Когато беше дете, правех списък на нещата, които бяха опасни за него. Не беше трудно, защото списъкът включваше всичко.

Одисей ми беше разказал за един цар, който имал незаздравяваща рана. Никой доктор не можел да му помогне. Отишъл при един оракул и се оказало, че само онзи, който го бил наранил, можел да го изцери със същото копие, с което го бил пробол. Царят пребродил света, намерил врага си и така оздравял. Ако Одисей беше тук, щях да го попитам как така врагът се е съгласил да помогне на наранения от него цар.

Намерих отговора в друга история. Преди много време лежахме с Одисей в леглото ми и аз го попитах:

— Как постъпи, когато не можа да накараш Ахил и Агамемнон да се вслушат в разума?

— Много просто. В такива случаи се прави план, в който те са неразумни — усмихна се Одисей.