Маделин Милър
Цирцея (18)

Осемнайсета глава

Каква би била песента за заминаването на Одисей? Богинята стои на самотния бряг, а любимият й чезне в далечината. Очите й са непроницаеми и спотайват тъжните мисли. Около нея се гушат животни, а липата цъфти. В мига преди любимият да се изгуби на хоризонта, тя докосва корема си.

Щом вдигнаха котва, започна да ми се повдига. Никога не бях боледувала, а сега непрекъснато ми се повръщаше. Гърлото ми се разрани, стомахът ми се изчегърта като стара черупка и устата ми се напука в ъгълчетата. Тялото ми изхвърляше всичко, което хапвах.

Нимфите кършеха ръце и се вайкаха. Никога не бяха виждали такава бременност — когато носим дете, ние сияем и разцъфваме. Предполагаха, че съм отровена или че някой ме е проклел да изповръщам вътрешностите си. Опитваха да ми помогнат, но аз ги отпращах. Колкото и заблуждаваща да беше тази дума, детето ми щеше да е полубог. От мен щеше да наследи някои положителни черти — пъргавост и красота, сила и чар. Останалото щеше да дължи на баща си — качествата на смъртните се унаследяват много повече, отколкото качествата на боговете. Тялото му щеше да е податливо на всички човешки злочестия. Слабостите и крехкостта не бяха присъщи на боговете и на никого от семейството ми, с изключение на мен.

— Махайте се — казах на нимфите с дрезгав глас. — Не ме интересува как ще заминете. Уведомете бащите си и изчезвайте.

Не знам как възприеха думите ми. Очите ми засълзяха от поредния спазъм и едва се довлачих до къщата. Нимфите заминаха на мига. Бащите им бяха доволни, тъй като допускаха, че бременността от смъртен може да е заразна. Къщата беше странна без присъствието им, но аз нямах време да разсъждавам, нито пък да се отдам на мъката по Одисей. Чувствах се ужасно — повръщах всеки час и се питах дали смъртната кръв не се бореше с моята, дали наистина не бях прокълната и жертва на някоя магия на Еет. Нищо не помагаше — дори молито. Но защо ли се чудех — нали държах да бъда различна!

В това състояние нямаше да мога да се справя с поредните моряци. Долазих до билките и направих магията, която отдавна се канех да направя: превърнах острова в мрачен и враждебен, заобиколен с назъбени и опасни за корабите скали. Легнах задъхана и доволна, че най-сетне ще ме оставят на спокойствие.

Спокойствие… Ако не ми беше толкова лошо, щях дори да се засмея. От кухнята долиташе ухание на сирене, вятърът довяваше солен мирис на водорасли и влажна земя с червеи след дъжд, долавях и лъх на повяхващи рози. Жлъчният сок пареше в гърлото ми. Болеше ме глава, а в очите ми се разхождаше бодлив таралеж. Сигурно и Зевс се беше чувствал така при раждането на Атина от главата му. Лежах на тъмно в стаята и ми идеше да си прережа гърлото, за да ми олекне.

Странно, но и в най-тежките мигове на отчаяние не се чувствах непоносимо нещастна. Бях свикнала с постоянното, непрогледно и простиращо се до хоризонта нещастие. Сега всичко беше различно. Мъките ми щяха да имат край и щях да имам дете. Син. Благодарение на магьосничеството или на пророческите ми качества аз знаех, че очаквам момче.

Бебето растеше и с него растеше и загрижеността ми. За пръв път бях доволна от божественото в мен, което го обгръщаше като с броня. Когато усетих, че рита, ми премаля от радост. Говорех му непрекъснато — докато стривах билки, шиех дрешки и плетях тръстиково кошче. Представях си го до мен — дете, младеж и мъж… Щях да му покажа всички чудеса: небето, плодовете, овцете, вълните, лъвовете. Чакаше ме съвършено уединение, което нямаше да бъде самота.

Докоснах корема си. Баща ти каза, че иска още деца, но не за това си тук. Ти си само мой.

 

 

Одисей беше споменал, че отначало болките на Пенелопа били слаби и затова помислили, че е преяла с круши. Моята първа контракция беше като мълния. Едва долазих от градината до къщата, превита на две. Надигнах отварата от върба, отпих една-две глътки и накрая облизах гърлото на шишето.

Стъмни се, но болките ставаха все по-силни и мъчителни, сякаш някой искаше да ме смели и от мен да не остане нищо. Крещях и напъвах, но бебето не излизаше. Бабите, които помагат при раждане, умеят да накарат бебетата да излязат, но аз се чудех какво да правя. Знаех едно: ако напъването продължи твърде дълго, синът ми ще умре.

Обикалях къщата отчаяно и обръщах маси, дерях гоблени, ритах столове и чупех чинии. Все едно мечка беше опустошила къщата. Ужасявах се, че бебето може да е умряло или пък и в мен като в сестра ми растеше чудовище. Инак защо ме болеше толкова и ако бебето беше живо и нормално, защо да не излезе, защо?

Затворих очи. Пъхнах ръката си и напипах главата му. Нямаше рога, но се беше заклещило в таза.

Молех се на богинята на родилките Илития. Тя можеше да разшири утробата и да улесни раждането. Богинята наблюдаваше раждането на всеки бог и полубог. Помогни ми, зовях я аз, ала Илития не идваше. Животните виеха, свити в ъглите на къщата, а аз се замислих над чутото в палата на Океан: ако някой бог не желае да родиш, Илития няма да помогне.

Този някой се беше намесил и искаше да навреди на сина ми. Това ми даде сила, стиснах зъби и успях да допълзя до кухнята. Взех един нож и поставих голямо бронзово огледало пред себе си. Дедал го нямаше, за да ми помогне. Облегнах се на мраморната стена и студенината й ме успокои. Бебето не беше минотавър, а нормално дете и не се налагаше да режа надълбоко.

Боях се от разреза, но почти не усетих болка. Чух стържещ звук, който се оказа хрипкавото ми дишане. Най-сетне го видях: свит като охлюв в черупка, той не мърдаше. Дали беше жив? Дали не го промуших с ножа? Издърпах го и той изплака. Заплаках с него, тъй като това беше най-хубавият звук на света. Сложих го на гърдите си. Каменният под ми се стори като от пух. Той трепереше и притискаше мокрото си лице в мен. Срязах пъпната връв и казах:

— Видя ли, че нямаме нужда от никой друг?

Той изкряка като жабче и отвори очи. Синът ми Телегон.

 

 

Посрещнах майчинството като воин, изправен срещу врага. С вдигнат меч, бронирана и готова за битки. Оказа се, че не съм напълно подготвена. Мислех си, че от Одисей съм се научила на специфичния начин на живот на смъртните: хранене три пъти на ден, миене, къпане… Приготвих двайсет пелени и предположих, че са достатъчно. Но какво знаех аз за бебетата на хората? Еет беше пеленаче само месец. Двайсетте пелени стигаха само за един ден.

Благодарение на божественото в мен не се налагаше да спя. Не спирах да накисвам, пера и мия. А синът ми непрекъснато се нуждаеше от нещо — храна, преобличане, сън… Сънят беше като че ли най-нормалното, присъщо на хората състояние — нещо като дишането. Ала бебето не спеше. Повивах го, люлеех го и му пеех, а то пищеше, захласваше се и се мяташе, докато лъвовете не издържаха и излизаха навън, а аз изпадах в паника, че ще се поболее от рев. Носех го във вързан през рамо шал, та да е близо до сърцето ми. Давах му успокоителни билки, палех ароматна смола, виках птиците да му пеят на прозореца. Успокояваше се само когато вървях. Затваряше очи и заспиваше, но усетеше ли, че съм спряла и искам да го оставя на тревата, отново писваше. Понякога се будеше и когато вървях. Като че ли носеше бездънен океан от тъга, която нямаше свършване. Сещах се за усмихнатия син на Одисей и по негов пример гушках бебето и го уверявах, че няма за какво да се тревожи. Телегон плачеше още по-силно. Вероятно Телемах приличаше на майка си Пенелопа и затова беше кротък. Аз бях заслужила друго дете.

Миговете на спокойствие бяха, когато спеше, когато го кърмех и когато се усмихваше на птиците. Обичта ми беше болезнено силна и ме прорязваше като нож. Бих одрала кожата си, извадила очите си и бих вървяла, докато се оголят костите ми, стига той да беше добре и щастлив.

Той не беше щастлив. Искаше ми се поне един миг, в който да не проявява подгизналата си раздразнителност. Мразеше слънцето. Мразеше вятъра. Мразеше да го къпя, да го обличам, да е гол, да лежи по корем и да лежи по гръб. Синът ми ненавиждаше света и като че ли най-много мразеше мен.

Преди раждането му правех магии, пеех и тъчах. Това време ми липсваше и имах чувството, че съм останала с една ръка или с един крак по-малко. Липсваше ми дори превръщането на мъже в прасета, а в това много ме биваше, няма спор. Идеше ми да захвърля бебето, но не — държах го в ръцете си и вървях като в унес покрай брега. Копнеех за предишния си живот. Понякога въздишах и казвах на виещия нощен вятър:

— Е, поне синът ми е жив.

Веднага затисках устата си, тъй като чуеше ли подобни думи, богът на подземното царство тутакси се появяваше. Притисках сърдитото бебешко личице. Очите му плуваха в сълзи, косата му беше рошава и на едната буза имаше драскотина. Кой беше дръзнал да нарани детето ми! Не преставах да мисля за ужасите, които сполетяват децата на хората: как умират незнайно защо или защото са били гладни или премръзнали, лежали настрани или на гръб, или… Слабичките му гърди се повдигаха равномерно, а аз го гледах и се чудех как това крехко същество, което дори не вдигаше глава, ще оцелее в този жесток свят. Знаех, че ако се наложи, щях да се бия с бога на смъртта, но синът ми щеше да живее.

Бях винаги нащрек. Ушите ми бяха наострени като ушите на вълците. Островът беше все още преобразен — заобиколен със зъбери и недостъпен. Въпреки това се страхувах. Обзети от отчаяние, хората забравят за страховете си и ако някой стигнеше до острова и слезеше на брега, веднага щеше да чуе рева на сина ми. Ами ако бях забравила магиите и не съумеех да напия гостите? Помнех ужасните истории за издевателствата на войници върху деца, които Одисей ми разказваше. За Астианакс и всички чеда на Троя — смазани, изкормени, нарязани на парчета, прегазени от коне и многократно убивани, за да не оживеят и потърсят отмъщение.

Цял живот очаквах трагедията да ме навести. Тя щеше да дойде, тъй като имах твърде много стремления и притежавах повече от очакваните предизвикателност и власт. Качества, които привикваха гръм и мълнии. Мъката ме беше опърляла няколкократно, но така и не ме беше изгорила. Паниката ми се породи от факта, че най-сетне имах нещо, което боговете можеха да използват, за да ме победят.

 

 

Всеки ден беше борба. Синът ми растеше и постепенно се успокои, което успокои и мен. Или беше обратното? Вече не мислех да одера кожата си и не изпадах в отчаяние. Той се усмихваше и спеше в люлката. Не плачеше с часове и можех да работя в градината. Умно дете, мислех си аз. Нарочно ме ядосваше, нали, Телегон? Той ме поглеждаше от рогозката на тревата и се усмихваше.

Синът ми беше смъртен и когато започна да се пресяга и да докопва разни неща, къщата се превърна в опасно чудовище с оголени зъби. Врящите казани бяха до него, ножовете се хлъзгаха и падаха на пода на косъм от главата му, навъртаха се оси и скорпиони с вдигнати опашки. От огнището хвърчаха горещи искри и макар да бях винаги на крачка от Телегон, не смеех да затворя очи и да го оставя сам дори за миг. Купчината дърва можеше да го затрупа, кротката вълчица можеше да го нападне, а някоя усойница да го ухапе, докато спи.

Това беше знак. Замаяна от обич, страх за сина ми и безсъние, дълго време не осъзнавах, че осите не атакуват на рояци и че колкото и да си несръчен, казаните с гореща вода не се изливат току-така. Спомних си и за отсъствието на Илития по време на раждането.

Ако предизвикам бога, причинил всичко това, дали нямаше да ме сполети и друго наказание?

 

 

Пъхнах Телегон в шала и се отправих към езерото на хълма. В него плуваха жаби, сребристи лещанки и скимери. Водораслите бяха гъсти и оплетени. Не знам защо имах нужда от вода — може би наядата в мен надаваше глас.

Докоснах водата и попитах:

— Някой бог ли мисли да навреди на детето ми?

Езерото потръпна и на повърхността изплува образът на сина ми. Беше блед, безжизнен и увит във вълнена плащаница. Извиках от ужас и образът изчезна. Притиснах лице в главата на Телегон и поех дъх. Косата на тила му беше изтъняла от непрекъснатото въртене в креватчето.

Отново докоснах водата с трепереща ръка.

— Кой е този бог?

Небето се оглеждаше в спокойното езеро. Цареше пълна тишина.

— Отговори ми, моля те.

Паника стисна гърлото ми. Предполагах, че заплахата идва от някоя нимфа или речен бог. Магиите с насекоми, огън и животни бяха предизвиквани от по-нискостоящи божества. Понякога се питах дали майка ми не беше замесена, тъй като ревнуваше, че аз мога да раждам, а тя вече не можеше. Този бог притежаваше властта да става невидим, а тя бе присъща само на няколко божества в целия свят: баща ми, вероятно дядо ми, Зевс и още малцина от най-висшестоящите олимпийски богове.

Стисках Телегон до гърдите си. Молито можеше да развали магия, но беше безсилно пред тризъбеца или мълнията. Тези сили щяха да ме прекършат като житно стъбло.

Опитвах да прогоня задушаващия ме страх. Трябваше да се съсредоточа и да си спомня всички начини, които нисшите богове използват, за да се възправят срещу висшите. Одисей ми беше разказвал една история за майката на Ахил — морска нимфа, която успяла да се спазари със Зевс. Ама точно как, така и не разбрах. Пък накрая синът й умира, така че…

Поех дъх и въздухът ме проряза като нож. Налагаше се да разбера кой ми причиняваше всичко това. Не можех да се боря с невидим враг. Първо трябваше да го видя.

 

 

Върнахме се и макар да беше топло, напалих огън. Лятото още не се беше изнизало, но исках да усетя мириса на кедър и уханието на билките, които бях разпръснала в огнището. По кожата ми залазиха тръпки. Това се случваше при промяна на времето, но този път долових нещо зловещо. Настръхнах. Обикалях къщата с ревящия Телегон. Когато най-сетне се изтощи и заспа, придърпах креватчето до огнището, а вълците и лъвовете насядаха около него. Те не можеха да спрат боговете, но пък повечето божества са страхливи. Острите зъби и нокти щяха да ми спечелят време.

Застанах сред тегнещата тишина с жезъла в ръка и заявих:

— Ти, който искаш да убиеш детето ми, излез и застани пред мен. Или вършиш убийствата си скришом?

Чувах само дишането на Телегон и туптенето на кръвта във вените ми.

— Аз не върша нищо скришом — прокънтя глас. — И такива като теб не могат да съдят делата ми.

Беше висока, стройна и ослепително бяла, като светкавица в тъмно небе. Шлемът й с конска грива опираше в тавана. Лъскавата броня хвърляше искри, а острието на копието й проблясваше като пламък.

Атина, любимото умно дете на Зевс, Атина, олицетворение на крещяща самоувереност, Атина, пред която целият този свят от отрепки трябваше да се прекланя.

— Онова, което искам да се случи, ще се случи безусловно — заяви тя с прорязващ като кинжал глас.

Познавах не един и двама богове — баща ми, дядо ми, Хермес, Аполон. Но нейният поглед наистина пронизваше. Одисей я беше сравнил с тънко като косъм острие, което дори не усещаш, докато кръвта ти капе капка по капка.

Тя протегна съвършената си ръка и каза:

— Дай ми детето.

Всичко около мен застина. Дори огънят в камината заприлича на рисунка.

— Не!

Очите й — сиви като камък със сребристи жилки — се вторачиха в мен.

— Отказваш да ми се подчиниш?

Не можех да поема дъх. Загледах се в егидата на гърдите й — кожен щит със златни ресни. Говореше се, че е от кожата на титан, когото убила и одрала. Погледът й обещаваше, че ако не се подчиня, ще постъпи и с мен така. Устата ми пресъхна и започнах да треперя. В едно нещо бях сигурна — боговете нямат милост. Забих нокти в ръката си, окопитих се от острата болка и се осмелих да възразя:

— Това не е честна битка. Ти срещу невъоръжена нимфа.

— Дай ми го доброволно и няма да има битка. Всичко ще свърши бързо и той няма да страда.

Одисей ми беше казал: не слушай враговете си. Гледай ги. И ще разбереш какво мислят.

Тя беше въоръжена от глава до пети: шлем, копие, егида, наколенници. Страховита гледка — богинята на войната, готова за бой. Но защо се беше въоръжила толкова срещу мен — та аз не разбирах нищо от битки… Вероятно се боеше от нещо и се чувстваше уязвима.

Помогнаха ми инстинктът, опитът от бащиния ми палат и времето, прекарано с Одисей и несравнимият му полиметис — ум, хитрост и умения.

— Велика богиньо — подхванах аз, — непрекъснато чувам разкази за твоето могъщество, ала не разбирам защо детето ми е живо, след като от доста време искаш да го убиеш?

Думите ми я разяриха и лицето й се изду като на настъпена змия.

— Допускам, че не ти е разрешено да го убиеш. Нещо те спира. Богините на съдбата май имат нещо наум.

Като чу за тях, очите й засвяткаха. Тя никога не се предаваше — нали беше рожба на великия безмилостен Зевс. Не би се подчинила току-така на когото и да е — дори и на трите богини. Щеше да анализира всеки детайл и щеше да направи всичко възможно да се измъкне.

— Сега разбирам защо прибягваш до падащи саксии и ужилване от оси. Истинско падение за твоя уж войнствен дух!

— Каквото и да говориш, детето трябва да умре — заяви Атина и хвана копието си.

— Ще умре, ама когато стане на сто години.

— Защо си въобразяваш, че вещерството ти ще ме победи?

— Ще видиш защо.

— Не прибързваш ли? Не забравяй, че си просто една нимфа. Аз съм дъщеря на Зевс и ако не мога да убия сина ти, то за теб богините на съдбата не са споменали нищо.

Атина говореше точно и ясно, все едно редеше мозаечни плочки. Тя се славеше с гнева си. Ядосаше ли се на някого, тутакси го превръщаше в камък или паяк, отнемаше му ума, проклинаше го и го запращаше на другия край на света.

— Нали разбираш за какво говоря? — попита тя с леден глас и вдигна копието, което вече не блещукаше, а приличаше на тъмна струя вода.

Застанах пред плетеното от тръстика креватче на сина ми. Трябваше да реагирам много бързо и главата ми щеше да се пръсне от хаотични мисли.

— Така е, можеш да ме убиеш, но аз също имам баща и семейство. Те са против проливането на наша кръв. Ще се разгневят и ще отмъстят за мен.

— Ти си титанида, ала има ли война, печели Олимп! — заяви Атина, но не замахна с копието.

— Ако Зевс имаше такива намерения, щеше отдавна да е пратил гръмотевици срещу нас. Дали би му харесало, че разваляш трудно постигнатия мир?

В погледа й съзрях пресметливото местене на камъните на теглилката, за да реши какво отношение да вземе.

— Доста сериозни заплахи ми отправяш. Нека постъпим разумно.

— Не може да говорим за разум, ако искаш да убиеш детето ми. Мразиш Одисей, но той не знае за съществуването на Телегон, така че ако убиеш сина ми, няма да го нараниш.

— Така си мислиш, вещице.

Ако не ставаше дума за живота на детето ми, щях да се изсмея, тъй като колкото и да беше умна, Атина не умееше да прикрива чувствата си. И не й трябваше — та кой би дръзнал да й се подиграе! Одисей твърдеше, че му е ядосана, ала той не разбираше същността на боговете. Тя не беше ядосана. Всичко опираше до един номер, за който беше споменавал Хермес: обръщаш гръб на свой любимец и го докарваш до отчаяние, после се завръщаш с цялото си достолепие и получаваш всичкото умилкване и внимание на света.

— Ако не искаш да нараниш Одисей, тогава защо ще убиваш сина ми?

— Теб това не те засяга. Детето трябва да умре. Остане ли живо, ще съжаляваш цял живот. Привързана си към него и това е нормално, но не позволявай на майчината обич да замъглява разсъдъка ти. Помисли, Хелиосова щерко, не е ли по-добре да ми го дадеш сега, когато е още бебе и любовта ти към него тепърва ще расте? — Тонът й се смекчи и тя добави: — След година, две или десет ще ти бъде много по-тежко. По-добре го изпрати в света на душите сега, роди си друго дете и новата радост ще изличи спомена за него. Никоя майка не бива да вижда смъртта на детето си. Но ако се случи, има компенсации.

— Компенсации?!

— Разбира се. — Лицето й грейна като огън в ковачница. — Винаги компенсирам даването на жертва. Ще се ползваш от благоразположението на Атина Палада. От закрилата ми! Вечно! Ще направя паметник на сина ти тук, на острова. Ще ти изпратя добър мъж и ще имаш друг син. Ще благословя раждането му и ще закрилям детето. Синът ти ще стане военен вожд, от който всички ще се боят, ще бъде умен и уважаван, ще остави и наследници. Ти ще бъдеш щастлива майка. Разчитай на мен.

Обещанието й беше възможно най-голямата награда — рядкост като златните ябълки в градините на хесперидите. Олимпийската богиня ми даде дума за вечно приятелство и това означаваше живот без страх, изпълнен с радост и блаженство.

На светлината сивите й очи приличаха на скъпоценни камъни. Тя се усмихваше и протягаше ръка към мен. Когато говореше за децата, едва ли не тананикаше като майка, която приспива бебето си. Но Атина нямаше и нямаше да има деца. Единствената й обич беше разумът. А той не е еквивалентен на мъдростта.

Децата не са торби с жито и не можеш да заместиш едно с друго.

— Ще се направя, че не съм чула как ме сравняваш с кобила за разплод. Голямата загадка е защо държиш синът ми да умре. Какво толкова би направил той на великата Атина?

От размекването й нямаше следа. Тя дръпна рязко ръката си и все едно затръшна врата между нас.

— Как смееш да ми възразяваш! Ти с твоите треви и жалката си божественост! Не можеш да държиш сина си вечно до теб. Все някак ще го докопам.

— Няма да стане! — Телегон беше всичко за мен и нямаше да го загубя за нищо на света.

Атина веднага си тръгна, а аз се наведох над спящото дете и пошепнах:

— Богиньо, ти не знаеш на какво съм способна.