Маделин Милър
Цирцея (16)

Шестнайсета глава

След много години чух песен, посветена на срещата ни. Певецът беше млад и едва налучкваше нотите, но мелодичността на куплетите беше завладяваща и прикриваше нескопосаното му пеене. Не се учудих, че бях възпята като горда вещица, коленичила пред героя с изваден меч, за да моли за помилване. Смирените женици са вдъхновение за поетите и във всяка творба имаше по някоя, която ридаеше и пълзеше.

Лежахме в голямото ми златно легло. Исках да го видя доволен, отдаден на страстта и с разголени чувства. Така и стана — с изключение на чувствата. Въпреки всичко между нас се породи доверие.

— Аз не съм от Аргос — призна Одисей. — От Итака съм. Островът е каменист и не става за отглеждане на крави. Имаме кози и маслинови дръвчета.

— А война имаше ли, или не?

— Имаше.

Пламъците на огнището играеха и хвърляха дълги сенки на постелята. Сякаш в готовност да отблъсне ненадеен нападател, той беше неспокоен и нащрек, но умората му започна да личи като скала под морски отлив. Според традицията трябваше добре да похапне и отпочине и чак след това да му задавам въпроси, но ние не спазихме обичая.

— Спомена, че пътуването било тежко.

— Тръгнахме от Троя с дванайсет кораба. — Бръчките изпъкваха на жълтеникавата светлина и умореното му лице приличаше на стар щит. — А виж колцина останахме…

За голямо свое учудване аз бях шокирана — единайсет кораба означаваше повече от петстотин загинали мъже!

— Що за бедствие ви сполетя?

Одисей разказа цялата история все едно диктуваше готварска рецепта. Бури, които го отвели на другия край на света. Земи с канибали, свирепи диваци и самодоволни сибарити. Циклопът Полифем, жесток едноок гигант и син на Посейдон, оглозгал половин дузина мъже. Одисей го ослепил, за да избяга, а после Посейдон му отмъстил с морски бури и бедствия.

Не беше за чудене, че Одисей накуцваше и косата му беше посребрена. Та той се беше борил с чудовища…

— За капак Атина, която винаги ме подкрепяше, ми обърна гръб.

Умната Зевсова дъщеря почиташе най-много от всичко изобретателността и хитростта и разбира се, той беше човекът, на когото се възхищаваше.

— Обиди ли ти се?

Одисей пое дъх.

— Войната ражда грехове и аз бях сред онези, които ги вършеха. Помолех ли я за опрощение, тя го даваше. Но при похищението на града храмовете бяха изпепелени и олтарите потънаха в кръв.

Това беше най-голямото кощунство — да проливаш кръв на свято място.

— Другите й се молеха, аз — не. Нямах… търпение.

— Това е обяснимо след десет години война.

— Благодаря за думите, но и двамата знаем, че не е така. Щом се качих на кораба, вълните се надигнаха и небето стана тъмно като желязо. Опитах да се върнем, ала беше твърде късно. Бурята, която изпрати, ни запокити далеч от Троя. Тя вече не разговаря с мен — добави Одисей и потри кокалчетата на ръцете си, сякаш изпитваше болка.

Бедствие след бедствие. И ето че се намираше в къща на магьосница, но колкото и уморен и изтерзан да беше, той седна пред огнището и потули горестта си с обаяние и усмивки. Какъв кураж, каква бдителност и каква свръхволя! Но човешките възможности имат предел. Лицето му посърна от умора и гласът му стана дрезгав. Сравних го с остър камък, но ето че лежеше отпуснат в ръцете ми. Усетих болка в гърдите. Поканата да дойде в леглото ми беше само предизвикателство, но в мен затрептяха едни други, отколешни чувства. Можех да закърпя раните… и да го върна към живота.

Когато посрещах първите моряци, аз бях готова да угодя на всеки, който ми се усмихнеше. Сега бях жестока магьосница, доказала вещерството си с наличието на безброй свине. Спомних си за Хермес, който обичаше да ме наблюдава, за да види дали ще се размекна, дали ще се държа като харпия, глупава чайка или свирепо чудовище.

Но това едва ли бяха всички реакции, на които бях способна.

— Одисей, сине Лаертов, преживял си много — промълвих и хванах ръката му. — Душата ти е като сухо есенно листо. Ала тук намери пристан.

Облекчението в погледа му стопли сърцето ми. Наредих на нимфите да се погрижат за него — да приготвят сребърната вана, да измият морното му тяло и да му донесат чисти дрехи. Когато застана с блестящи кожа и коса до отрупаната с храна маса, той каза:

— Прости ми, но не мога да ям.

Знаех какво иска. Не настоя, не ме и помоли. Чакаше да взема решение.

— Ела — рекох аз и го поведох към свинарника под златистите лъчи на слънцето.

Отворих вратата и прасетата заквичаха, но щом го видяха, ужасът им тутакси стихна. Намазах зурлите им с вълшебно биле и казах магическите думи. Четината опада и те се превърнаха в мъже. Разплакаха се и го прегърнаха. Той също зарида без звук и брадата му потъмня от сълзи. Приличаха ми на баща с безпътни синове. При напускането на Троя тези мъже са били момчета, а сега… Стоях и ги гледах като пастир стадото си.

— Добре дошли! Оставете кораба на кея и заповядайте на масата — поканих ги аз.

 

 

Ядоха, пиха и се веселиха, а и се подмладиха от радостта на избавлението. Одисей също се оживи и аз го видях в нова светлина. Както с всичко останало, той се справяше добре и като командир — смееше се на шегите на моряците, деликатно ги кореше и им вдъхваше увереност със спокойствието си. Те кръжаха около него като пчели около кошер.

Мъжете заклюмаха и им дадох одеяла, за да се настанят където им е удобно. Някои легнаха в празните стаи, но повечето предпочетоха да спят под летните звезди.

Одисей седна на сребърния стол и му налях вино. Лицето му беше спокойно и той отново се наведе напред, сякаш беше цял в слух.

— Майсторът на стана е Дедал. Чувал ли си за него?

Възхитеният му поглед ме зарадва.

— Това обяснява уникалната изработка. Може ли да го разгледам?

Кимнах.

Той прокара пръсти по гредите все едно беше жрец, който докосва олтар.

— Как се сдоби с него?

— Подарък ми е.

В очите му проблесна любопитство, ала въпрос не последва.

— Когато бях малък, игрите на повечето момчета бяха битки със страшилища като Херакъл. Аз мечтаех да приличам на Дедал, гения на желязото и дървото и изобретателя на куп чудеса. Уви, нямах неговия талант. Непрекъснато се наранявах с инструментите.

Пред очите ми веднага изникнаха белезите на Дедал, но замълчах.

Одисей прокара ръка по страничната греда на стана, сякаш галеше любимо куче.

— Може ли да гледам, докато тъчеш?

Бях свикнала да работя сама и преждата се усука между пръстите ми. Очите му следяха всяко мое движение. Разпитваше ме за разликите с другите станове и аз се постарах да му обясня, но накрая признах:

— Това е първият ми стан.

— Сигурно изпитваш голямо удоволствие. Все едно да пиеш вино вместо вода. Или Ахил да изпълнява поръчките ти.

За пръв път чувах това име. Одисей ми разказа за него, като думите му се лееха: Ахил, принц на Фтия, най-бързият и най-смелият в Троянската война. Красив, умен, син на страховитата нереида Тетида. Троянците падали пред него като окосена трева и дори великият принц Хектор загинал от острата му ясенова стрела.

— Ти май не го харесваш — подхвърлих аз.

— Ценя качествата му — оживено отвърна Одисей. — Но като воин направи доста грешки и заради него загинаха мнозина. Идеите му за лоялност и чест бяха неудачни. Полагахме всекидневни усилия да го въвличаме в общата цел, за да не се отклонява. Най-доброто у него залиня и тогава стана още по-трудно. Но както споменах, майка му е богиня и той е оплетен в тежки като океански водорасли пророчества. Ахил се бореше с неща, които са сложни за разбиране.

Това не беше лъжа, ала не беше и истина. Атина беше негов патрон. Той беше от онези, които трошат света като яйчена черупка.

— Кое беше най-хубавото, свързано с Ахил?

— Любовникът му Патрокъл. Той не ме харесваше, но мен добрите не ме харесват. Ахил за малко не полудя, когато Патрокъл умря.

Спрях да тъка и се загледах в лицето му. Тъмното небе просветляваше. Един от вълците въздъхна с глава върху лапите.

— Достопочтена Цирцея, златна магьоснице на Еея — най-сетне подхвана Одисей, — ти ни удостои с толкова необходимата ни милост и гостоприемство. Корабът е в окаяно състояние. Мъжете са изтощени. Срамувам се да искам каквото и да е, ала се налага. Дълбоко се надявам да останем на острова поне месец. Много ли е?

Радостта заблика в мен като мед, но успях да запазя самообладание.

— Не мисля, че е много.

 

 

Одисей започна работа по кораба. Вечер сядаше пред огнището, мъжете ядяха, а по-късно идваше при мен, в леглото. Раменете му бяха заякнали в дългите битки. Галех грубите му белези. Беше ми приятно, но истинското задоволство идваше, когато ми разказваше за Троя и завоеванията си, за гордия и лесно нараним като незакалено желязо вожд Агамемнон, за брат му Менелай и съпругата му Елена, която причинила войната, за смелия и грамаден като канара глуповат Аякс, за Диомед, който се оказа безмилостната дясна ръка на Одисей. А после и за троянците: Парис, красивия, палав крадец на сърцето на Елена, баща й, белобрадия Приам, цар на Троя и любимец на боговете заради добрия му нрав, Хекуба, царицата с войнствен дух, народила безброй благородни чеда, и Хектор, най-големия й син, знатен наследник и бранител на оградения с крепостни стени велик град.

Одисей… Спираловидната раковина, криеща изненада след всяка извивка…

Започнах да разбирам какво беше имал предвид, когато спомена за слабостта на войската. Не ставаше дума за физическа неиздръжливост, а за дисциплина. Хората му бяха горделиви, непокорни и убедени, че ще спечелят войната заради собствените си незаменими качества.

Една вечер Одисей ме попита:

— Знаеш ли кой печели войните?

Лежахме на рогозката до леглото. С всеки изминал ден той възвръщаше жизнеността си. В очите му проблясваха пламъчета. Говореше като адвокат, като поет или като крайпътен шарлатанин, но доказваше увлекателно становището си и сваляше булото на световните тайни. Постигаше го не само с умно словоизлияние, а и с жестове, напевен глас и изразителност. Все едно правеше магия. Той притежаваше дарба, която принадлежеше на него и на никой друг.

— Военните вождове си приписват славата и присвояват богатствата. Привикват те да докладваш, вместо да те оставят да си вършиш работата. А песните възпяват героите. Когато Ахил сложи шлема си и поеме по бойната пътека, простолюдието се въодушевява и копнее да е до него, за да бъде възпято в легенди. Аз се бих до Ахил. Щитът ми опираше в щита на Аякс. Усетих замаха на копията им. Макар да не ги бива, тези посредствени воини накрая спечелват войната. Но всички трябва да са предвождани от силна ръка и ум, които да обединяват усилията и да водят към целта без стъписване пред изпитанията на битките.

— Това е твоята роля. Ти си като Дедал. Само че не работиш с дърво, а с хора.

Погледът му беше неописуем — силно, омайващо вино.

— След смъртта на Ахил Агамемнон ме нарече Най-великия грък. Много са мъжете, които се бият храбро, но, за съжаление, винаги се стъписват пред истинското лице на войната. Само аз имах смелостта да действам безпрекословно.

— И по-точно? — заинтересувах се аз и потупах голите му набраздени с белези гърди в очакване на отговор.

— Обещаваш милост на шпионите и те ти разказват всичко. После ги убиваш. Отърваваш се от размирниците. Ласкаеш начумерените герои. Каквото и да ти струва, поддържаш духа висок. Когато страшната рана на великия Филоктет гнояса и състоянието му се влоши, мъжете загубиха кураж. Оставих го на един остров и заявих, че е по негово желание. Аякс и Агамемнон щяха да се бият до смърт пред портите на Троя, ако не бях измислил номера с огромния кон и историята, която убеди троянците да го пуснат вътре. Клечах в корема му с подбрани воини и ако някой трепнеше от напрежение и страх, щях тутакси да забия ножа в гърлото му. Троянците легнаха да спят и ги нападнахме като лисици кокошарник.

Тези подвизи не ставаха за песни в дворец, нито за притчи от великата златна епоха. Но разказани от Одисей, в тях като че ли нямаше нищо непочтено: звучаха вдъхновено, справедливо и благоразумно.

— Защо реши да отидеш на война, след като знаеш какви са другите царе?

Той потри лицето си и каза:

— Заради едно глупаво обещание. Синът ми беше на годинка, бях отскоро женен и когато пратеникът на Агамемнон дойде да ме извика, реших да се престоря на луд. Излязох гол и започнах да ора зимното поле. Войникът опря оръжието си в сина ми, аз веднага спрях да ора и… така отидох във войската.

Какъв горчив парадокс: за да спаси сина си, беше загубил себе си.

— Как ли си го преживял…

Одисей вдигна ръце.

— Животът е несправедлив. Ето например Паламед, съветникът на Агамемнон. Съвестен воин, който по време на нощна стража пада в яма с подострени колове. Ужасна загуба.

Очите му заблестяха. Ако добрият Патрокъл беше тук, той щеше да каже: Моля, моля, ти не си истински герой, не си Херакъл, нито пък Язон. Това, което разказваш, не идва от чисти сърце и душа. Ти не вършиш благородни деяния под сияйното слънце.

Ала аз познавах Язон и знаех какво се случва под лъчите на слънцето. Замълчах.

 

 

Минаваха ден след ден и нощ след нощ, а къщата ми беше все така пълна с четири дузини мъже. За пръв път се усетих обградена с човешка плът. Изтощените мъжки тела се нуждаеха от непрекъснато внимание, храна, пиене, спане, почивка, къпане, миене и триене. Горките смъртни, налагаше се да проявяват такова постоянство и търпение! На петия ден шилото на Одисей се изхлузи и продупчи палеца на ръката му. Намазах го с мехлем и направих магия, за да не се инфектира, но мина много време, докато раната зарасна. Болката се изписваше на лицето му и тя беше само едно от многото му страдания — вратът му беше схванат, имаше стомашни киселини, обаждаха се и стари рани. Галех назъбените белези и дори му предложих да ги направя гладки.

— Не, благодаря. Без тях няма да се позная.

Всъщност по-добре, че не се съгласи. Белезите му отиваха. Безстрашието беше избродирано върху кожата му и всеки би му се възхитил с думите: това е мъж, пребродил света. Един смел капитан, който има какво да разкаже.

Можех и аз да му разкажа за Сцила, Главк, Еет и Минотавъра. За каменната стена, до която бях притисната с лакът на гърлото. За окървавения под, в който се отразяваше луната. За телата, които влачих и изгорих с кораба. За звуците на плътта, когато се разкъсва и преобразява, и как може да спреш този процес, та чудовищният полузвяр да умре.

Той щеше да ме слуша внимателно. Неуморният му ум щеше да преценява и обмисля всяка казана дума. Стараех се да прикривам мислите си, ала не успявах. Одисей разкриваше всяка подробност, забелязваше слабостите ми и ги подреждаше в колекцията си до слабостите на Ахил и Аякс. Тя беше неговото оръжие и той не се разделяше с нея.

Загледах се в голото си огряно от пламъците на огнището тяло и си представих как бих изглеждала като карта на всичко преживяно: белязана длан, ръка без пръсти, хиляди рани от правене на магии, дълбоки бръчки от палещите, изгарящи лъчи на баща ми и увиснала като топяща се свещ кожа на лицето. А имаше и толкова много други горчивини, които не се виждаха.

Еет казваше, че грозните нимфи са нищо, петно на лицето на земята.

Гладкият ми корем блестеше като мед на слънце. Придърпах Одисей в прегръдките си. Аз бях златна вещица без минало.

* * *

Опознавах мъжете от кораба и безпътните им нрави и неблагоразумие, за които беше споменал Одисей. Полит беше сдържан, Еврилох се отличаваше с упорство и начумереност, Елпинор беше с дълго слабо лице и се смееше като прегракнала сова. Приличаха ми на вълчета — бяха ли сити, тутакси забравяха за терзанията си. Когато минавах покрай тях, свеждаха поглед, сякаш за да се уверят, че имат ръце, а не копита.

По цял ден се надпреварваха да тичат по хълмовете и по брега. Винаги се обръщаха към Одисей и питаха развълнувано дали ще им бъде съдия на стрелбата с лък, или на хвърлянето на диск и копие.

Понякога той се съгласяваше с усмивка, но се случваше да крещи и да ги удря. Изглеждаше уравновесен и спокоен, но не беше така. Животът с него приличаше на морето: всеки ден имаше различен цвят и различни разпенени вълни, както и една постоянна напрегнатост чак до линията на хоризонта. Когато перилата на кораба му рухнаха, той ги изрита в морето. На другия ден грабна брадвата и се озъби на предложената от Еврилох помощ. Умееше да се владее и да показва въдворяващото Ахил лице, но това го уморяваше. Често изпадаше в мрачни настроения и избухваше. В такива моменти мъжете бързаха да изчезнат и да са далеч от очите му. Дедал ми беше казал, че от много удари и най-каленото желязо става чупливо.

Аз се държах мирно и спокойно — мека като балсам и тиха като безветрено море. Разпитвах го за истории от чужди земи. Разказа ми за войската на етиопския цар Мемнон, сина на Зората, и за амазонките с техните сърповидни щитове. Бил чул, че в Египет някои фараони били предрешени като мъже жени. В Индия пък имало мравки с големината на лисици, които изравяли злато от дюните. Далеч на север хората не вярвали, че реката на Океан опасва Земята, а че това била някаква широка колкото кораб, виеща се и вечно гладна змия. Поглъщала всичко пред себе си и когато погълнела целия свят, щяла да налапа и себе си.

Правеше, струваше, но Итака не му излизаше от главата. Не забравяше да спомене маслиновите гори, козите, верните слуги, породистите ловджийски хрътки, които беше отгледал, благородните си родители, старата дойка и първия лов за глигани, от който беше големият белег на крака му. Синът му Телемах беше пораснал и вероятно сам прибираше стадата от планината. Знам, че се грижи добре за тях. Всеки принц трябва да познава земята си, а най-много научаваш за нея, когато я обикаляш със стадата. Нито веднъж не каза: Ами ако се прибера и всичко е станало на прах и пепел? Но аз знам, че го мислеше и безпокойството му растеше в мрака.

 

 

Дойде есента, отидоха си ярките летни дни и тревата започна да пука под стъпките ни. Месецът почти изтече и той каза:

— Ако не тръгнем скоро, ще трябва да останем и зимата.

Прозорецът беше отворен и подухваше лек бриз. Одисей често подхвърляше някое изречение и чакаше ответ. Този път продължи мисълта си:

— Ако си съгласна, бих останал. Само до пролетта. Ще тръгнем веднага след като морето се успокои. Няма кой знае колко да се забавим.

Последните думи не бяха предназначени за мен, а за някого, с когото мълчаливо спореше. Може би с хората си, може би с жена си. Все едно. Не го погледнах, за да не види радостта ми, и промълвих:

— Съгласна съм.

* * *

След разговора той се успокои и още на другия ден отиде с екипажа на брега. Замъкнаха кораба в една пещера, оградиха го с колове, навиха платната и прибраха механизмите за зимата.

Забелязвах, че понякога ме наблюдава. Съсредоточаваше се и ми задаваше въпроси за баща ми, за острова, стана, миналото ми и магиите. Гледаше ме по същия начин, по който се чудеше на рака с тройна щипка или на странните приливи и отливи на източния залив. Светът беше пълен със загадки и аз бях само една от тях. Вратата, на която чукаше, не се отваряше. Това му носеше нови усещания, а и му допадаше. Изпитваше облекчение, тъй като целият свят се изповядваше на него, а той се изповядваше на мен.

Разказваше ми истории през деня, но и през нощта, когато огънят загасваше и лицето му потъваше в сенки.

— След циклопите като че ли малко ни провървя. Озовахме се на острова на ветровете — чувала ли си за него?

— Цар Еол. Един от любимците на Зевс. Той наблюдава ветровете, които движат корабите.

— Еол ме хареса и ни изпрати благоприятен зефир. Както и един мех с другите ветрове, за да не ни пречат. Девет дни и нощи се носихме по вълните. Не мигнах, за да пазя меха. Казах на екипажа какво има в него, но те не повярваха и решиха, че е някакво съкровище. Придобитото в Троя беше потънало в морето и не искаха да се приберат с празни ръце. Нали предполагаш какво стана? — въздъхна Одисей.

Не беше трудно да се досетя.

Сега обаче бяха заточени на острова за цялата зима и се чудеха какво да правят с безделието си. Измислиха игра — вечер замеряха купите с утайката от виното, но не улучваха, тъй като бяха пияни. Масата червенееше като след клане и когато им казвах да изчистят, се споглеждаха. Ако бях някой друг, щяха да негодуват, ала все още не бяха забравили свинските зурли.

— По едно време съм заспал — продължи разказа си той — и не съм усетил как отварят меха. Събудих се от воя на ветровете, които избутаха кораба назад и все едно изобщо не бяхме пътували. Идеше ми да ги избия. Имат бръчки, но нямат ум и разум. Когато тръгнахме на път, не знаеха какви са изпитанията, които правят от мъжа мъж, не бяха женени, нямаха деца, а и не знаеха да пестят, тъй като не бяха преживявали бедни реколти само с шепа зърно на дъното на хамбарите. През всичките тези години родителите им остаряха и умряха. Аз ги лиших не само от младостта, а и от живота им.

Одисей потри кокалчетата на ръцете си. Когато бил млад, стрелял отлично с лък, а опъването, нагласяването на стрелата и изстрелването й уморява и травмира ръцете. Болката все още го преследваше, но той вярваше, че и сега би бил съвършен стрелец.

— Защо се отказа от лъка?

— Въпрос на политика. Лъкът е оръжието на Парис, красивия женокрадец. Сред героите той е смятан за страхливец. Дори най-изкусният стрелец не може да бъде наречен Най-великият грък.

— Героите са глупаци.

— Съгласен съм — засмя се Одисей.

Дълго мълча със затворени очи и помислих, че е заспал. По едно време каза:

— Да знаеш само колко близо бяхме до брега на Итака… Усетих дори мириса на рибарските огньове.

 

 

Започнах да го моля за малки услуги. Да убие елен за вечеря. Да налови риба. Да постегне оградата на свинарника. Изпитвах голямо удоволствие, когато се появяваше на прага с пълни мрежи с риба и кошници с плодове. Връзвахме лозите и обсъждахме Елпинор и навика му да спи на покрива, което ни се струваше опасно.

— Някой ден ще падне и ще си счупи врата — кахъреше се Одисей.

— Ще му кажа, че може да спи горе само ако е трезвен.

— С други думи, никога.

Знаех, че не постъпвам разумно. Човек като него никога не би бил щастлив на такъв малък остров. Дори да намерех начин да бъде доволен, той беше смъртен и вече не беше млад. Бъди благодарна, успокоявах се аз — една цяла зима е повече и от времето, което прекара с Дедал…

И все пак исках още. Готвех любимите му ястия и ми беше ми приятно, когато видех доволната му усмивка. Вечер сядахме до огнището и обсъждахме деня. Веднъж го попитах:

— Дали поразеният от мълния дъб не гние отвътре?

— Ще проверя. Ако е загнил, утре ще го отсека.

Отсече го и подхвана къпинака.

— Тези шубраци пълзят навсякъде. Трябват ти кози. Едно малко стадо от четири кози ще ги опасе и няма да имаш повече грижи.

— И къде ще намеря кози?

Итака… Магическата дума помежду ни.

— Ще превърна няколко овце в кози и готово — предложих аз.

 

 

Нимфите се увъртаха около мъжете и водеха избраниците в леглата си. Това също ми харесваше, тъй като неговите хора се сближаваха с моите. Бях казала на Дедал, че няма да се омъжа, тъй като ръцете ми бяха кални и харесвах работата си. Но ръцете на Одисей също бяха кални.

Как мислиш, Цирцея, къде ли се е научил да се справя така добре с домакинските задачи?

Жена ми, жена ми, жена ми, повтаряше той. Сякаш тя беше негов щит. Не споменаваше името й като хората, които се боят да не поканят смъртта, ако я назоват.

Пенелопа… Заспеше ли, произнасях името й на срички, за да я предизвикам да се появи. Тя не идваше. Видя ли, само си въобразяваш, че има някакви изключителни способности!

Дълго мълчах, но накрая не издържах и разчовърках раната.

— Опиши ми жена си.

Била нежна и внимателна, а изискаността й въздействала много по-силно, отколкото и най-силните крясъци. Плувала чудесно, любимото й цвете бил минзухарът и винаги се закичвала с първия цвят за късмет. Одисей говореше за нея, сякаш беше до него и не бяха разделени от цели дванайсет години през не едно и две морета.

Била братовчедка на Елена. Хиляди пъти по-разсъдлива и по-мъдра от умната, ала своенравна Елена. Вече ми беше разказал за царицата на Спарта, смъртната дъщеря на Зевс и най-красивата жена в света. Принцът на Троя Парис я отмъкнал от мъжа й Менелай и така започнала войната.

— А тя искала ли е да бъде с Парис?

— Кой знае… Десет години бяхме на лагер пред портите й и така и не се опита да избяга. Но когато Менелай атакувал града, веднага се хвърлила гола в обятията му, като се кълняла, че била принудена да живее в тормоз и унижения и искала само мъжа си. Трудно е да научиш истината от нея — все едно да развиваш омотана на кълбо змия. Каквато и да прави, все гледа да е в нейна изгода.

Не че той беше по-различен.

— Виж моята жена е постоянна във всичко. И най-мъдрите понякога грешат, но тя — никога. Пенелопа е лък, който не се огъва, тя е вярна звезда. — Одисей замълча, разчувстван от спомени. — Нищо, което казва, не е еднозначно или самоцелно, тя познава себе си и не се поддава на влияния.

Думите му ме прорязаха като тънко острие. Знаех, че я обича, от мига, в който заговори за стана, но въпреки това той стоеше при мен месеци наред и аз се опивах от чара му. Постепенно започнах да осъзнавам, че нощите в леглото ми са само нощи на един пътешественик — когато си в Египет, се кланяш на Изида, когато си в Анатолия, убиваш агне за Цибела, не изневеряваш на Атина, ако си в дома й, и така нататък.

Имаше и още нещо. Одисей беше воювал години наред, побеждавайки какви ли не непобедими царе и капризни принцове. Той вършеше подвизи благодарение на собствения си находчив ум, подвизи, равнозначни на укротяването на огнедишащите бикове на Еет. В Итака нямаше злонамерени воини, подстрекатели и неочаквани нападения, не се налагаше да прилага внезапни военни хитрости и да загиват хора. Как ли щеше да се чувства, когато най-сетне се завърне в родното гнездо? Домашният уют с мен беше нещо като репетиция. Седеше до огнището, работеше в градината и се опитваше да си спомни предишния живот. Как се забива брадва в дърво, а не в човек, и как ще се слее с Пенелопа все едно напасва някоя от гладките Дедалови сглобки.

Когато спеше, въздухът му спираше за миг и нещо в гърлото му прещракваше. Щрак…

Пазифая би ме посъветвала да му дам любовно биле и да го запазя при себе си. Еет би ме накарал да му отнема ума. Представих си го как седи на коленете ми и ме гледа с глупаво обожание.

Заваляха зимните дъждове и замириса на мокра пръст. Обичах този сезон, студения пясък и цветовете на бялата чемерика. Одисей беше понапълнял и старите болежки не го тормозеха толкова много. От раздразнителността му нямаше следа и това ме радваше — все едно се грижех добре за градина или гледах как новородените агънца се изправят на крака.

Мъжете не се отдалечаваха от къщата и пиеха, за да се стоплят. Одисей им разказваше за героичните подвизи на Ахил, Аякс и Диомед, забавляваше ги и повдигаше духа им. Те го слушаха в захлас. Ние бяхме сред тях, ние се изправихме срещу Хектор и синовете ни ще разказват за нашите дела.

Една вечер ми каза:

— Когато видяха Хектор, всички, които имаха малко ум в главата, побягнаха.

— И ти ли?

— Разбира се. Аякс едва удържаше фронта и само Ахил можеше да го победи. Аз съм безстрашен воин, но знам възможностите си.

Мнозина затваряха очи и се забравяха в мечти за така бленуваните смелост и сила. Той си беше направил точна самопреценка с всичките плюсове и минуси. Беше наясно с качествата си до най-малкия детайл.

— Веднъж видях Хектор. Беше още в началото на войната. Седеше на разнебитен стол до баща си Приам, уж седеше на трон. Не блестеше с нищичко, ала беше като издялан от къс мрамор. Жена му Андромаха ни наля вино. След време му роди син — Астианакс или Цар на града. Хектор го наричаше Скамандър — на името на реката в Троя.

— И какво се случи със сина му?

— Това, което се случва с всички синове по време на война. Ахил уби Хектор, Пир, синът на Ахил, нападна двореца и разцепи главата на Астианакс. Висшият дълг на всеки син е да отмъсти за баща си. Ако беше жив, един ден Астианакс щеше да събере войска срещу нас.

Тънкият сърп на луната надничаше през прозореца.

— Странно, но синовният дълг ми действа успокояващо — продължи Одисей. — Ако ме убият, синът ми ще отмъсти за мен. Ще каже на убийците: „Вие се осмелихте да пролеете кръвта на Одисей, а сега ще пролеете вашата кръв!“.

Беше късно и много тихо. Дори совите мълчаха.

— Разкажи ми за сина си.

Той разтри убодения си палец и подхвана:

— Казва се Телемах, „биещ се надалеч“, заради дарбата ми на стрелец. В деня на раждането си не спря да плаче, сякаш водеше битка на бойно поле. Жените опитаха какво ли не — люлееха го, разнасяха го, повиваха ръцете му, даваха му да суче топнат във вино пръст. Бабата, която помагаше при раждането, каза, че не е чувала такова ревливо бебе. Дори дойката запуши ушите си. Жена ми се притесни, че му има нещо. Гушнах го и му казах: „Мили синко, прав си, че плачеш. Светът е ужасен и е нормално да тъгуваш. Но тук си на безопасно място и всички имаме нужда от малко сън. Ще ни оставиш ли на спокойствие?“. И той млъкна. Оттам насетне беше най-кроткото дете, усмихваше се и се смееше на всеки, който го заговаряше, а прислужничките го пощипваха по дебелите бузки.

— Ех, какъв цар ще стане! Благ и драг като западния вятър.

Одисей ми разказа за първата хапка хляб на сина си, за първата дума, за обичта му към козите и как се криел зад столовете и се смеел, когато го намерели. Спомените му бяха само от първата годинка на Телемах, но бяха много повече от спомените на баща ми, който беше живял с мен цяла вечност.

— Жена ми сигурно му говори за мен. На възрастта, на която е той, аз вече ходех на лов. Веднъж убих глиган. Дано има на какво още да го науча, когато се върна у дома. Искам да ме запомни.

Казах нещо мило — че всяко момче има нужда от баща и че синът му го чака. Колко безпощаден е животът на простосмъртните… Миговете отлитат и онова сладко бебе беше вече юноша. Одисей беше пропуснал тринайсет години от живота му. И колко ли още щеше да пропусне?

Дали това кротко и добро дете предполагаше какви са очакванията на баща му? И дали усещаше тежестта на големите надежди? Представях си как стои на скалите и се моли корабът да дойде колкото може по-скоро, а после си ляга умислен, тъжен и сгушен в леглото, все едно беше малко дете в прегръдките на баща си.

Аз не бях вярна звезда като Пенелопа, нито имах особено находчив ум, ала в мен се зараждаше надежда, която тепърва щеше да расте.