Маделин Милър
Цирцея (15)

Петнайсета глава

Вдигнах обърнатите пейки, избърсах мръсния под и занесох чиниите в кухнята. Трих тялото си до кръв с пясък и дълго стоях сред вълните. Изжулих пода под храчката, но все така усещах гадните пръсти по тялото си.

Вълците и лъвовете се върнаха като сенки в здрача. Легнаха и притиснаха муцуни в пода. Когато не остана нищо за чистене, седнах пред камината. Вече не треперех, но тялото ми беше като слепено под опънатата мръсна и безчувствена кожа.

Зората се зададе и сребърните коне на луната се отправиха към конюшните. Колесницата на леля Селена свети ярко цяла нощ, докато замъкнах всички трупове на кораба и го запалих. Леля сигурно беше уведомила Хелиос. Баща ми щеше да се появи всеки момент — родителят, потресен от позора на детето си. Таванът ми щеше да запука под тежестта му. Горката ми заточена дъщеря! Не трябваше да позволя на Зевс да те изпрати тук!

Стаята просветля и заблестя с утрото. Морският бриз задуха, но не беше достатъчно силен, за да разнесе вонята от изгорелите тела. Баща ми сигурно щеше да дойде, ако не за друго, то за да ме укори. Аз не бях Зевс и не беше редно да погубя двайсет мъже. Вдигнах поглед към издигащата се колесница на баща ми и попитах наум: Чу ли какво направих?

Слънчевите лъчи запълзяха по пода и по края на роклята ми. Но така и никой не идваше.

Може би най-голямата изненада беше, че това се случи чак сега, след толкова много време. Когато бях в двореца, чичовците ми ме оглеждаха, докато наливах вино. Ръцете им ме опипваха. Пощипване, погалване, пръсти под ръкава. Всичките бяха женени, така че не ставаше дума за ухажване с цел брак. Можеха да платят на баща ми и така да запазим… честта.

Слънцето огря стана и уханието на кедър изпълни стаята. Споменът за ръцете на Дедал с техните светли гладки белези и удоволствието, което ми дариха, прониза мозъка ми като нажежена игла и аз забих нокти в китката си. По нашите земи има безброй оракули и димящи олтари с жреци, които изричат съзрените истини, а на каменните стени над вратите им пише: Познай себе си. Аз обаче си бях чужда. Вкаменена, без да знам защо.

Дедал ми беше разказвал за критските богаташи, които му поръчвали да разшири домовете им. Събарял стени и разбивал подове. Имало ли нещо за ремонтиране, големците се сърдели: Това го няма в договора.

Обяснявал им, че пукнатините не се виждат, че под замазката дъските са проядени, че камъните са се слегнали към блатото, ала те още повече се ядосвали. Няма да ти платим! Остави къщата така, както беше! Стояла е толкова години, ще изкара още време.

Дедал замазвал пукнатините и на другата година къщата се срутвала. Тогава се оплаквали, но така и не разбирали, че има ли пукнатина, единственото спасение е стената да се събори и изгради отново.

Синината на гърлото ми започна да зеленее. Докоснех ли я, усещах прорязваща болка.

Срути всичко, помислих си.

Срути всичко и започни отначало.

 

 

Не знам защо дойдоха. Някакъв ход от страна на съдбата, някаква промяна в търговските пътища и корабните маршрути. Или зов на вятъра: Нимфи, нимфи! Живеят сами! Спряха на кея и мъжете загазиха във водата към брега. Изглеждаха доволни. Прясна вода, плодове, дивеч. Виж, над дърветата се вие пушек от огнище. Някой пее.

Можех да направя магия, островът да изчезне от полезрението им и да видят само въртопи и назъбени недостъпни скали. Щяха да продължат по пътя си и нямаше да знам дори кои са.

Беше твърде късно. Нека ме видят. Нека разберат, че светът не е такъв, какъвто си го представят.

Изкачиха се по пътеките и минаха по плочите в градината. Историята се повтаряше — загубили се и били гладни и уморени. Щели да бъдат много благодарни за помощта ми. Малцина бяха посетителите, които бях пускала да си отидат — те бяха наистина благочестиви и не гледаха на мен като на къс месо. Ако имаше някой красавец, преспивах с него, ала не от желание, а от гняв, за да си отговоря на въпроса дали кожата ми е все още моя. Но дали харесвах отговора…

— Вървете си — заявих аз.

Моряците коленичиха.

— Богиньо, кажи ни поне името си, та да те споменаваме, когато се молим.

Не ми трябваха нито молитвите, нито името ми в устите им. Исках веднага да си тръгнат. И да търкам кожата си в морето до кръв.

Чаках с нетърпение следващите гости, за да видя разкъсаната им плът.

Винаги имаше някой, който ги предвождаше. Невинаги капитанът и невинаги най-силният, но някой, който даваше указания за жестокостта им. Бездушен мъж, винаги нащрек, от онези, които поетите сравняват със змия. А аз познавах змиите — те не те нападат, преди да си ги настъпил.

Вече не отпращах животните и ги оставях да се излежават под масите или да се разхождат в градината. Доставяше ми удоволствие да виждам как гостите минават покрай тях и треперят от страх. Не се преструвах на смъртна и не криех блестящите си жълти очи. Но аз бях сама, сама жена и всичко останало беше без значение.

Гощавах ги с месо, сирене, плодове и риба. Препълвах с вино най-голямата бронзова кана. Мляскаха и лапаха мазни овнешки мръвки, наливаха и разливаха по масата червено вино, като от време на време подвикваха, че каната е празна и искаха да добавя още мед, че виното нагарчало.

По някое време се оглеждаха и забелязваха мраморния под, подносите и фино изтъканите ми дрехи. Появяваха се усмивки. Какво ли още криех зад всички тези красоти?

Вождът им подхвърляше:

— Господарке, не ми казвай, че такава красавица като теб живее сама.

— Сам-самичка съм.

Следваше усмивка. Те никога не се смущаваха. До вратата не се забелязваше мъжко наметало, лък или овчарска гега. Нямаше следа от присъствието на братя или баща, значи нямаше кой да ме защити. Ако бях важна за някого, щеше ли да ме остави да живея сама?

— Колко жалко! — отвръщаше той и се надигаше.

Мъжете гледаха с блеснали очи и очакваха ужаса и молбите ми. Любимият ми момент беше, когато на лицата им се изписваше недоумение, тъй като не трепвах и бях напълно спокойна. Магията ми щеше да подейства всеки миг и се наслаждавах на смута и страха им, преди да се строполят с издути като на удавници лица. Пейките се обръщаха, виното се разливаше, виковете им преминаваха в писъци от нетърпимите болки.

Държах водача жив до последно, за да гледа мъченията им. Той се свиваше в ъгъла и ме умоляваше:

— Имай милост. Пощади ме, пощади ме, пощади ме…

— Не си познал!

Вдигах жезъла от ясен и те се затичваха към кочината. Вратата се затръшваше и мъжете притискаха към оградата отчаяните си лица със свински очички и последни човешки сълзи.

Нимфите мълчаха, макар да гледаха през открехнатата врата.

— Господарке Цирцея, задава се кораб. Да се приберем ли в стаите?

— Да. Налейте вино, преди да се оттеглите.

Живеех ден подир ден, тъчах, работех, хранех прасетата и обикалях острова. Вървях с изправени рамене, сякаш държах голяма препълнена купа на главата си. Гъстата течност се поклащаше, ала никога не се разплискваше.

Както е известно, другото име на нимфите е невести, не че гледаха на нас като на такива. Ние бяхме красиво вечно пиршество на разположение и от нас наистина нямаше отърване.

Оградата на свинарника остаря, поддаваше и понякога някое прасе се измъкваше и падаше от високите скали. Гларусите бяха предоволни. Долитаха от незнайно къде, за да похапнат вкусно свинско. Гледах ги как кълват месото и сухожилията. Вместо червей понякога от човките им висеше розова опашка. Питах се дали щеше да ми е жал, ако кълвяха човек. Но това не беше човек.

Когато минавах покрай свинарника, приятелите на изкълваната жертва ме гледаха с умоляващи лица, стенеха и квичаха с наведени до земята зурли. Съжаляваме, съжаляваме…

Колко жалко, че ви хванах, нали? И колко жалко, че сгрешихте, като ме помислихте за слаба и безпомощна.

 

 

Веднъж ме попита защо ги превръщам в прасета. Седяхме пред огнището. Той се беше настанил както обикновено в любимия си тапициран с телешка кожа стол със сребърни гравюри.

— А защо не?

На лицето му се появи усмивка.

— Кажи ми, искам да знам.

Богоугодството му беше чуждо, но пък беше издигнал в култ търсенето и намирането на отговор на всяка загадка.

Отговорите бяха дълбоко в мен като миналогодишни набъбващи луковици. Корените им се оплитаха с миговете, прекарани в самота, когато лъвовете не бяха вкъщи, прасетата грухтяха на двора и аз оставях всички магии на мира.

След като превръщах гостите в прасета, те квичаха, блъскаха се в кочината и се въргаляха едно върху друго, пощурели от ужас. Мразеха свинската си плът, раздвоените копита и огромните кални шкембета. Това беше голямо унижение и позор. Липсата на ръце — крайниците, с които си бяха помагали за всичко — ги вбесяваше и те се чувстваха напълно безпомощни.

Спокойно, спокойно, говорех им аз, помислете за предимствата на свинете! Тичат бързо в калта и трудно се хващат. Снижават се и не можеш да ги бутнеш на земята. Не са като кучетата и нямат нужда от обич. Ядат всякаква помия. Имат вид на глупави и наивни, но така само заблуждават враговете си, чиито лица запомнят.

Говорех на вятъра. Хората трудно заприличват на прасета.

Вдигнах чаша и отвърнах:

— Понякога неведението доставя задоволство.

Отговорът не му допадна, макар да намекнах за най-голямата му слабост — той умееше да измъква истини като стриди от черупка, разтваряше сърца с поглед и добре премерени слова и едва ли някой можеше да устои на сладкодумието му. А мен харесваше най-много заради това, че не се поддавах на омаята му.

Но да не избързвам с разказа.

 

 

Кораб приближава кея — развикаха се нимфите. Беше доста закърпен, с изрисувани очи на корпуса.

Обикновените пирати не разполагаха със средства и не боядисваха корабите си. Очакването беше част от удоволствието и не отидох на брега. Така или иначе, нямаше достопочтени мъже и вече усещах магията като гладко речно камъче в устата си.

Пуснах шепа билки в отварата и тя заблестя от молито.

Свечери се, а моряците ги нямаше. Нимфите ми докладваха, че са се настанили около огньове на брега. Мина още един ден и чак на третия на вратата се почука.

Моряците изглеждаха много по-зле и от олющения кораб. Лицата им бяха набръчкани, очите кървясали и безизразни. Животните ги плашеха и те се чудеха как да стоят по-надалеч.

— Да видим дали ще позная — подхванах аз. — Загубили сте се и сте гладни и тъжни, нали?

Ядоха доста и пиха още повече. Нечии тела бяха позакръглени, но мускулите им бяха твърди като камък. Забелязах, че имат дълги назъбени и дълбоки белези от рани. Вероятно се бяха натъкнали на някого, който се беше опълчил на плячкосването им. Нямаше съмнение, че обикаляха моретата, за да крадат. Очите им шареха по скъпите ми вещи и ги оценяваха със задоволство.

По едно време вдигнах жезъла, казах магическата дума и всички се отправиха към свинарника.

Нимфите ми помогнаха да вдигнем обърнатите пейки и да избършем петната от вино. Една от тях погледна през прозореца и извика:

— Господарке, задава се някакъв мъж!

Екипажът ми се беше сторил малоброен и вероятно пристигаха останалите моряци. Нимфите наляха вино в каните и се оттеглиха.

Късното слънце огря мъжа на прага и лъчите заблещукаха в червеникавата му добре оформена брада и леко посребрената коса. На кръста му висеше бронзов меч. Не беше много висок, но пък беше як и добре сложен.

— Екипажът ми е намерил убежище в дома ти. Ще приемеш ли и мен?

Вложих всичкото наследено от баща ми сияние в усмивката си и кимнах.

— Добре дошъл!

Вероятно и той беше крадец като другите. Мъжът се наведе и вдигна един обърнат стол.

— Котките ми — обясних аз. — Непрекъснато събарят всичко.

Донесох храна и вино. Той се настани на сребърния стол, който посочих. Намръщи се, когато сядаше — може би беше ранен и го заболя. Дългият белег от петата до бедрото му беше стар и избелял.

— За пръв път виждам такъв стан! Източна изработка ли е?

През тази стая бяха минали поне хиляда като него. Очите им оглеждаха златото и среброто, но не и стана.

— Египетски е — отвърнах след кратко колебание.

— Те са най-големите майстори. Има втора греда вместо тежести. Така нишките се придърпват много по-добре. Бих искал да нарисувам модела, че да зарадвам жена ми с подобен стан. Тежестите все й пречат. — Гласът му беше топъл и ме привличаше като морските вълни. — За съжаление, не намирам време да измайсторя нещо подобно. Един от многото ми съпружески недостатъци.

Жена ми. Бях смаяна. Дори да беше женен, досега никой от гостите ми не беше споменавал тези две думи. Мъжът ме погледна с тъмните си очи и се усмихна.

— Всички си мислят, че докато тъче, жена ми не чува нищо, само че тя чува всичко и така научава новините — кой ще се жени, коя булка е бременна и кой се кани да възбуни вражда.

— Имаш умна жена.

— Така е. Не мога да си обясня защо избра мен, но тъй като това само ме радва, гледам да не повдигам въпроса.

Засмях се. Не бях чула друг мъж да говори така. В него имаше нещо познато, но какво, какво…

— Жена ти на кораба ли е?

— Слава на боговете, у дома е. Не бих я взел на кораба с всичките тези разбойници. Тя се справя с къщата по-добре и от най-съвестен управител.

Думите му ме озадачиха. Обикновените моряци нямат управители на домакинствата, нито пък се облягат на сребърни столове все едно са си вкъщи.

— Наричаш хората си разбойници? На мен не ми се видяха по-различни от другите моряци.

— Хубаво, че мислиш така, но и те се държат като животни почти през цялото време. Аз съм виновен, че не ги командвам както трябва — въздъхна капитанът. — Но войната променя всички мъже. Дори най-добрите. А моите моряци не са от най-добрите.

Говореше като на човек, който е наясно с войните, а аз бях чувала от баща ми само разкази за титаните. Отпих от виното и казах:

— Войната е голяма глупост. Дори да спечелиш, ще поживееш още някоя година и ще умреш.

— Не забравяй за славата. Да беше поговорила с главнокомандващия, та да ни спестиш всичките беди.

— Какво причини войната?

— Да видим дали ще си спомня. — Той започна да брои на пръсти. — Желание за мъст. Страст. Високомерие. Алчност. Жажда за власт. Дали не забравих нещо? А, да. Засегнато честолюбие и суета.

— Всекидневието на боговете — усмихнах се аз.

— Твое свещено право е да го твърдиш — засмя се той. — Само ще добавя, че съм доволен, тъй като повечето богове бяха на наша страна.

Свещено право. Той знаеше, че съм богиня, но не се държеше благоговейно. Все едно бяхме съседи и обсъждахме смокиновата реколта.

— Боговете воюваха със смъртните, така ли? Кои богове?

— Хера, Посейдон, Афродита и разбира се, Атина.

Не бях чувала за тази битка. Нямаше откъде да науча. Хермес не идваше, нимфите не се интересуваха от новини, а мъжете на масите ми само ядяха и пиеха. Познанията ми за света се свеждаха до онова, което виждаха очите и докосваха ръцете ми.

— Няма да ти досаждам с подробности, ала моряците ми са изтощени, тъй като се бихме десет години в Троя и вече нямат търпение да се върнат у дома.

— Десет години? Тази Троя трябва да е страшна крепост!

— О, да, макар че войната се проточи не заради нейната сила, а заради нашата слабост.

Бях изненадана приятно от признанието и откровеното самообвинение.

— Доста дълго са се били далеч от дома.

— Тръгнахме си от Троя преди две години. Връщането се оказа по-трудно, отколкото предполагах.

— Може би не трябва да се тревожиш за стана. Жена ти вероятно се е отказала от помощта ти и е изобретила нов.

По лицето му премина сянка.

— Сигурно си права. Няма да се изненадам и ако е удвоила земите ни.

— Къде са тези земи?

— До Аргос. Имаме ечемик, стада крави…

— Кравите на баща ми са чисто бели — любимата му порода.

— Те искат много грижи. Трудни са за отглеждане.

— Той се справя. И без това не се занимава с нищо друго.

Ръцете на капитана бяха големи и мазолести. Размахваше чашата вино, то се плискаше, но на масата не капна нито капка. Така и не видях да доближава чашата до устните си.

— Съжалявам, че не одобряваш виното ми.

Той погледна чашата.

— Извинявай, отпуснах се от гостоприемството ти, увлякох се в приказки и забравих да пия. Моряците ми твърдят, че някой ден ще си загубя главата. Та къде, казваш, отидоха те?

За малко да прихна. Бях замаяна, но говорех спокойно, като него.

— В задната градина са. Там сянката е дебела и си почиват.

— Странно! Никога не са били толкова кротки. Сигурно много си ги впечатлила.

Дочух тихо жужене, предвещаващо заклинание. Погледът на капитана се изостри и двамата станахме едновременно. Край на въведението.

— Не пи и постъпи разумно. Но аз съм магьосница и ти си в дома ми.

Той остави чашата и сложи ръка на дръжката на меча.

— Оръжията не ме плашат. Не се страхувам и от собствената си кръв — предупредих го аз.

— Значи си по-смела от повечето богове. Бях свидетел как страдаше Афродита, когато синът й умря.

— Вещиците нямат нежни души.

Дръжката на меча му беше очукана от безброй битки, тялото му беше стегнато и готово за атака, а краката му, макар и къси, бяха силни и мускулести. Кожата ми настръхна. Беше красив мъж.

— Какво има в торбичката на колана ти? — попитах аз.

— Билка.

— С черни корени и бели цветчета?

— Да.

— Смъртните не могат да берат моли.

— Така е.

— Тогава кой го набра? Е, всъщност знам кой. — Спомних си как Хермес ме наблюдаваше и разпитваше за магиите. — Защо не пи, след като имаш моли? Знаеш, че не би се поддал на моите заклинания.

— Да. Той ми разказа за теб. Но благоразумието ми винаги надделява. Благодарен съм на бога хитрец, но на него не може да се разчита. Би ти помогнал да превърнеш и мен в прасе.

— Винаги ли си толкова подозрителен?

Той разпери ръце.

— Всичко около нас е несправедливо. Но трябва някак да се живее.

— Ти си Одисей, нали? И носиш кръвта на същия този бог хитрец!

Прямостта ми не го смути. Беше свикнал да общува с богове.

— А ти си Цирцея, дъщерята на Слънцето.

Когато чух името си на устните му, в мен пламна искра. Той наистина ме привличаше като приливната вълна, която помита брега.

— Повечето хора не разбират коя съм.

— Повечето хора са глупави. Да си призная, и аз дълго се чудих. Значи баща ти е кравар, така ли?

Усмивката му ме подканваше да се засмея — все едно бяхме две палави хлапета.

— А ти какъв си? Цар? Или благородник?

— Аз съм принц.

— Е, принц Одисей, какво ще правим сега? Ти имаш моли, а аз имам хората ти. Не мога да ти навредя, но и ти не бива да ми посягаш, тъй като моряците ще останат завинаги такива, каквито са сега.

— Боях се от това. Пък и баща ти Хелиос си го бива в отмъщенията. Не ми се ще да изпитам гнева му.

Хелиос не би ме защитил, но аз премълчах.

— Твоите хора щяха да ме оберат, без да им мигне окото.

— Съжалявам. Такива са те. Млади и глупави, а аз им отпуснах юздите.

Не за пръв път изказваше съжаление. Приличаше на Дедал по уравновесеност и остроумие, ала зад непрестореността му се таеше загадъчна дълбока вода, от която исках да пия.

— Да обсъдим възможностите — предложих аз.

— Какво предлагаш?

Тонът му беше непринуден, макар ръката му да беше все така на дръжката на меча.

— Знаеш ли, че Хермес ми е казвал за едно пророчество, свързано с теб.

— Кое по-точно?

— Ами че съдбата ще те доведе при мен.

— И?

— И толкова.

— Пълна глупост — заяви Одисей.

Засмях се. Чувствах се като ястреб на зъбер. Ноктите ми стискаха скалата, но умът ми се рееше във въздуха.

— Предлагам примирие. Един вид изпитание.

— Какво изпитание?

Той се приведе в очакване. Жест, който щях да опозная добре. Дори Одисей не можеше напълно да се прикрива. Винаги беше готов за предизвикателства. Кожата му лъхаше на море и на битки. Знаеше случки от десетгодишната война. Обзе ме силно изкушение и усетих, че тръпна от желание така, както събудената от зимен сън мечка ламти за храна.

— Чувала съм, че любовта поражда доверие.

Веднага забелязах мигновено потулената искра в очите му.

— Уважаема Цирцея, благодаря за честта. Бих бил глупак, ако отвърна с „не“, но пък и ако кажа… „да“. Аз съм смъртен. Оставя ли молито и легна ли до теб, ти ще направиш магия. Освен ако не се закълнеш на реката на мъртвите, че няма да ми навредиш.

Клетва до река Стикс би спряла и Зевс.

— Доста си предпазлив.

— Взаимно е.

Аз не бях предпазлива. Бях неразумна и упорита. Одисей също действаше стремглаво, но по различен начин. Бяхме два остри камъка, но за някои неща си заслужава да бъдеш наранен.

— Ще се закълна — обещах аз.