Маделин Милър
Цирцея (12)

Дванайсета глава

За да избегнем срещата със Сцила, пътувахме цели единайсет дни до Еея. Безоблачната и ясна небесна арка беше над нас, вълните бяха ослепителни, а слънцето нажежено до бяло. Никой не ме безпокоеше. Моряците не ме поглеждаха и дори хвърлиха едно въже, което бях докоснала. Не ги обвинявах — те живееха в Кносос и бяха добре запознати с магьосничеството.

Когато пристигнахме, моряците занесоха стана до огнището и свалиха осемте овце. Предложих им храна и вино, ала те отказаха, забързаха обратно към кораба и бързо изчезнаха зад хоризонта. Гледах кораба, докато изтля като далечна гаснеща свещ.

Когато ме видя, лъвицата изръмжа и замята опашка. Дано това пътуване ти е последно.

— Ще бъде последно — обещах аз.

След просторните павилиони на двореца в Кносос къщата ми се стори като хралупа. Вътре цареше спокойствие и тишината се нарушаваше единствено от стъпките ми. Докоснах всяко ъгълче, долапите, чашите. Бяха си същите. И такива щяха да останат.

Оплевих градината и посадих билките от Дикте. Изтръгнати от лунната светлина на тамошните долини, те изглеждаха някак не на място сред яркоцветните ми лехи. Билките пребледняха и живецът им посърна. Не се бях сетила, че пресаждането ще им се отрази зле.

Досега никога не се бях оплаквала от заточението на острова. След бащиния ми палат аз се опиянявах от свободата сред изпълнените с вълшебства и ширнали се до хоризонта диви брегове и върхове. Но ето че гледах оклюмалите билки и си давах сметка за тежкото ми изгнание. Изсъхнеха ли, нямаше откъде да се сдобия с други. Никога вече нямаше да вървя по пленителните хълмове на Дикте. Бях далеч и от водата в сребристото езеро. Никога нямаше да видя местата, за които Дедал ми беше разказвал — Арабия, Асирия, Египет…

Както твърдеше сестра ми, щях да остана на острова завинаги.

 

 

Напук на всичко, аз се отдадох на моя начин на живот и правех само онова, което исках. Пеех на плажа и се грижех за градината. Чешех четинестите гърбове на прасетата, решех овцете и канех вълците в къщата. Лъвицата ги гледаше неприязнено с жълтите си очи, но не показваше гнева си, тъй като държах животните да проявяват търпимост.

Нощем берях билки и корени. Правех магии само за да усещам как растенията се сливат едно в друго. Сутрин берях цветя за кухнята. След вечеря сядах пред стана. Той не беше като становете в палата на баща ми и ми отне малко време, преди да се науча да тъка. Вътъкът се дърпаше надолу, а не нагоре. Баба ми сигурно щеше да замени водната си змия за такъв стан. Платното му беше по-фино и от най-финото нейно платно. Дедал знаеше, че щеше да ме зарадва с тъкачния стан заради съчетанието на простота с умение, заради мириса на кедровото дърво, шушненето на совалката и удоволствието от втъкването на нишките. Целият процес наподобяваше заклинание: ръцете ми се движеха бързо и вниманието ми беше изострено до краен предел. Най обичах да боядисвам. Търсех и извличах ярки цветове от корените на броша, от шафрана, аления кермезитов бръмбар и виненочервените раковини мурекс. Прибавях стипца, за да задържа боята. Накисвах всичко в големи бълбукащи съдове, докато вонящите бои шупваха и се надигаха в ярки багри — пурпурни, жълти като минзухар и тъмнолилави като цвета на царските одежди. Ако притежавах дарбата на Атина, щях да избродирам гоблен с Ирис, богинята на дъгата, която спуска многоцветие от небето.

Но аз не бях Атина. Радвах се на измайсторените пъстри шалове, покривки и завивки, които красяха като скъпоценни камъни дома ми. Направих наметало за лъвицата и тя се излегна доволна и завъртя глава, вероятно за да покаже, че лилавият цвят подсилва златистия блясък на козината й.

Няма да видиш Финикия…

Разхождах се и се дивях на промените: водомерките, които се плъзгаха по повърхността на езерото, зелените и заоблени от водата камъни, нисколетящите разнасящи прашец пчели. В заливите бъкаше от риба, а натежалите семена се ронеха от шушулките. Росенът и лилиите от Крит разцъфтяха. Видя ли, сестро!

Но както каза Дедал: Златката клетка също е клетка.

 

 

Пролетта премина в лято, а лятото — в уханна есен. Сутрин се стелеше лека мъгла, а вечер се случваше да се развилнее буря. Зимата се задаваше с цялата си красота — зелената чемерика щеше да блести на кафявия фон, а високите черни кипариси щяха да се извисяват към металносивото небе. На острова не падаше голям студ, ала аз бях доволна от новоизтъканите пелерини, които ме пазеха от вятъра. Но каквито и радости и удоволствия да изпитвах, думите на сестра ми продължаваха да ме преследват и да тормозят душата ми. Бях й казала, че магьосничеството не се появява вследствие на омраза — та нали първата моя магия беше заради обичта ми към Главк. Но за нея това беше проява на негодувание срещу баща ни и всички, които ме унижаваха и възпираха желанията ми.

Как само ме погледна Хелиос, когато разбра каква съм станала! Съжали, че не ме е удушил още в люлката.

Вероятно си забелязала как майка ни върти около пръста си и баща ни, и лелите ни, беше казала Пазифая.

Бях забелязала. Това умение надминаваше както красотата, така и креватните номера, които владееше.

Майка ни е умна.

Умна ли?! Подценяваш я, изсмя се сестра ми. Няма да се учудя, ако в жилите й тече вещерска кръв. В това отношение не сме наследили Хелиос. Сега съжаляваш, че си презирала майка ни, но нали прекарваше дните си в угодничене на баща ни с надеждата, че ще я изместиш…

Обикалях земята вече сто поколения, но в душата си бях все още дете. Ярост, мъка, потиснато желание, сласт и самосъжаление — боговете познават добре тези чувства, но вината, срамът, угризението и раздвоението на чувствата са ни непознати и ние ги учим стъпка по стъпка. Не можех да забравя учудването на сестра ми, когато й казах, че не съм като нея. Какво беше очаквала? Че ще си изпращаме послания в човките на гларусите? Че ще правим заедно магии и ще се опълчим срещу боговете? И че най-сетне ще бъдем сестри по някакъв свой начин?

Опитах да си представя как двете правим вълшебни отвари и я чух как се смее, доволна от някаква нова магия. Колкото и да беше невъзможно, искаше ми се много неща да са различни: да бях разбрала каква е много по-рано, да бяхме живели някъде другаде, а не в лъскавия дворец, да я бях научила да събира най-добрите билки, да мога да унищожа горчивините и отровите и да я възпра от злодеянията й.

Ха-ха! Аз няма да взимам уроци от глупаци като теб. Ти си слаба и сляпа, а най-лошото е, че сама си избрала да си такава.

Не съм слаба. И никога няма да съжалявам, че не съм като теб. Чу ли?

Отговор не последва и вятърът погълна думите ми.

Хермес пак дойде. Вече не мислех, че е бил в заговор с Пазифая. Той си беше такъв — фукаше се, че разнася клюки, и се смееше на чуждата неосведоменост.

Настани се на сребърния стол и попита:

— Хареса ли ти Крит? Чувам, че си се забавлявала.

Дадох му вечеря, налях му вино и след това си легнахме. Красивият Хермес беше палав и страстен любовник. Но аз изпитах леко отвращение. Засмях се няколко пъти, но и няколко пъти жестовете му ме отблъснаха. Усетих отчуждение. Ръцете му бяха без белези и съвършено гладки.

Отдръпването ми го възбуди още повече. Всяко предизвикателство беше игра, а играта — удоволствие. Ако го обичах, той нямаше да се върне, ала студенината ми го интригуваше и го караше да идва пак и пак. Настояваше да ме подчини на чара си и ми носеше подаръци и вести. Без да го питам, не пропускаше да ми разкаже последните новини, свързани с Минотавъра.

След като съм заминала, Андрогей, най-големият син на Минос и Пазифая, отишъл до Атина и бил убит. Хората на Крит били недоволни от жертвите, които давали всяка година по жетва, и дори заплашвали с бунт. Минос използвал момента и поискал отплата за смъртта на сина си от атинския цар: седем младежи и седем девойки за храна на чудовището. При отказ го чакала война и могъщият морски флот на Крит бил в готовност. Царят се уплашил и се съгласил, но един от избраните младежи бил синът му принц Тезей.

Този принц беше онова видение на смъртен в планинското езеро, което обаче не ми каза, че ако не била Ариадна, младежът щял да умре. Тя се влюбила в него, успяла тайно да му даде меч и му показала как да излезе от лабиринта. Но когато Тезей се измъкнал с окървавени след убийството на Минотавъра ръце, Ариадна се разплакала.

— Чух, че изпитвала неестествена обич към чудовището — каза Хермес. — Говорила му нежно и му предлагала вкуснотии от собствената си храна. Веднъж се приближила повече от обикновено и той захапал рамото й през решетката. Дедал зашил раната, но й останал белег във формата на корона.

Спомних си как момичето с умиление казваше „брат ми“.

— Наказаха ли я за това, че е помогнала на Тезей?

— Не. Тя избяга с него след смъртта на Минотавъра. Тезей искаше да се оженят, но брат ми реши, че я иска за себе си. Нали знаеш, че обича танците и танцьорките. Наредил на Тезей да я остави на един остров, откъдето щял да я вземе.

Знаех за кой брат говори. За буйния син на Зевс Дионис, бога на виното и лозарството. Смъртните го наричаха Избавител, тъй като ги спасяваше от грижите им. Ако не друго, Ариадна щеше да танцува с него всяка вечер.

— Уви, брат ми се забавил, Ариадна заспала и Артемида я убила — поклати глава Хермес.

Каза го с толкова спокоен глас, че помислих, че не съм разбрала.

— Как така? Мъртва ли е?

— Аз самият я отведох в подземния свят.

Това толкова грациозно и благонадеждно момиче…

— Защо я е убила?

— Не можах да разбера. Нали знаеш каква е избухлива. Май заради някакъв незначителен жест на неуважение.

Магиите ми не действаха върху олимпийците, но в този миг изпитах непреодолимо желание да вселя най-силните си заклинания в животните, в птиците и във всичко живо, за да подгонят жестоката Артемида, та да разбере какво значи да си преследван до смърт.

— Хайде, стига, ако плачеш всеки път, когато някой смъртен умре, ще се удавиш в сълзите си — рече Хермес.

— Изчезвай — ядосах се аз.

Икар, Дедал, Ариадна. Всички бяха в тъмните поля, където нозете им не стъпваха по земята, а ръцете им докосваха само въздух. Ако бях там, дали можех да направя нещо за тях? Хермес беше прав. Смъртните напускаха земния свят всеки миг — кой от меч, кой при корабокрушение, кой разкъсан от звяр или жесток човек, някои след тежка болест и в напреднала възраст. Както бе споменал Прометей, такава е човешката съдба. Колкото и да бяха умни, каквито и чудеса да изобретяваха, идваше един миг, след който се превръщаха в пепел и прах. Междувременно всякакви жалки и ненужни богове се наслаждаваха на живота ден подир ден и нощ подир нощ.

 

 

Хермес отново дойде. Щом заблестеше в дома ми, бреговете на острова ми се виждаха по-широки и изгнанието не ми тежеше толкова много.

— Е, разказвай! Какво става в Крит? Как преживя Пазифая смъртта на Минотавъра?

— Откачи. Ходи само в черно.

— Преструва се. При нея всичко е със скрита умисъл.

— Проклела Тезей и тежко му и горко заради наложените наказания. Чу ли за смъртта на баща му?

Интересуваше ме сестра ми, а не Тезей. Хермес ме заливаше с клюки. Пазифая не допускала Минос до леглото си и единствената й радост била най-малката й дъщеря Федра. Обикаляла планината Дикте и търсела под дърво и камък нови отрови. Слушах и запаметявах всичко, сякаш бях дракон, който събира съкровища. Подсъзнателно очаквах и се надявах да чуя някаква новина, но каква ли…

Хермес беше добър разказвач и пазеше най-интересното за накрая. Една вечер ми разказа за номера, който Пазифая изиграла на Минос в началото на брака им. Той обичал да вика момичета в спалнята и се забавлявал пред очите й. Тя го проклела и семето му се превърнало в змии и скорпиони. Легнел ли с жена, те я хапели, пробождали и тя умирала.

Спомних си за онези сто момичета, за които бе споменала Пазифая — вероятно прислужници, робини, дъщери на търговци и всички, чиито бащи не биха се опълчили на царя. Те бяха мъртви заради едно проклятие и заради плътските щения на мъжа й.

Хермес си тръгна и както никога аз затворих кепенците, но не за да правя заклинание. Бях обзета от безгранична радост. Тази нечувано отвратителна история ме разтърси и си казах, че може и да съм заточена на остров, но не ми се налага да общувам със сестра ми и такива като нея. Обърнах се към лъвицата и казах:

— Край. Повече няма да мисля за тях и няма да ги споменавам.

Животното отпусна глава на лапите си и сведе очи към пода. Може би знаеше нещо, което аз не знаех.