Маделин Милър
Цирцея (11)

Единайсета глава

Слънцето полегна върху далечните поля и стражите дойдоха с вест за Ариадна. Родителите на принцесата я викат.

Отидох в стаята си. Беше малка и близо до стаите на слугите. Това беше преднамерено, но аз не се засегнах. Допаднаха ми простотата на небоядисаните стени и тесният прозорец, през който се промъкваше само тънко резенче от палещата слънчева светлина. Цареше тишина, тъй като слугите вървяха на пръсти. Тук е настанена сестрата магьосница. Оставяха ми храна и взимаха подноса, когато не бях в стаята.

На сутринта дойде Дедал. Усмихна се на прага и аз отвърнах на усмивката му. Чудовището спомогна да възвърнем добрите си отношения и това беше единственото, за което му бях благодарна. Слязохме по стълбите и тръгнахме по виещите се коридори в подземията на палата. Минахме покрай винарски изби и складове с огромни глинени съдове със запаси от вино, зехтин и ечемик.

— Къде е сега белият бик? — попитах аз.

— Не знам. Изчезна, след като коремът на Пазифая започна да расте. Според жреците това било последната му благословия. Днес чух, че чудовището е дар от боговете за нашето благоденствие. — Дедал поклати глава. — Те не са глупави, но в случая имат работа с два отровни скорпиона…

— Ариадна е толкова различна от тях…

Той кимна.

— Виждам много добро в нея. Чу ли как ще назоват звяра? Минотавър! Десет кораба ще отплават със съобщението днес и още десет тръгват утре.

— Умен ход. Вместо да го сочат като рогоносец, Минос ще тъне в славата на сестра ми. Великият цар, който създава чудовища, че и ги назовава на себе си.

— Точно така.

Стигнахме до голямата зала в подземието, където беше клетката. Тя беше широка колкото кораб и изкована от сребристосив метал. Докоснах гладките и дебели като греди пръчки на решетката.

— От нов материал са — поясни Дедал. — Труден за обработка, но по-издръжлив. Само че и това ще е до време, тъй като чудовището е много силно, а е още новородено. Междувременно ще измисля нещо по-устойчиво.

Зададоха се войниците с клетката. Носеха я върху дебели пръти, за да са по-далеч от звяра.

Клекнах и се загледах в Минотавъра. Беше пораснал и тялото му опираше в клетката. Бяха го измили и приличаше на нещо средно между бик и бебе — сякаш някой луд беше отрязал главата на младо биче и я беше зашил на врата на пеленаче. Създанието вонеше на месо и на дъното на клетката се въргаляха кокали. Повдигна ми се. Затворниците…

Звярът ме гледаше с огромните си очи. Надигна се и задуши. Изстена възбудено. Помнеше ме. Помнеше мириса и вкуса на плътта ми. Разтвори уста като птиче, което чака храна. Още…

Използвах момента, казах магическите думи и излях отварата в зейналата му паст. Той се задави, облегна се на решетката и аз забелязах как бесът в очите му започна да чезне. Проврях ръка към него и Дедал затаи дъх. Чудовището не реагира. Тялото му се отпусна. Изчаках още миг и отворих клетката. То се размърда и кокалите под краката му затракаха.

— Спокойно — прошепнах може би на него, на себе си или на Дедал. Протегнах ръка. Ноздрите му се разшириха. Докоснах го и то като че ли се изненада. — Ела — добавих аз и Минотавърът се промъкна през вратата. Гледаше ме с очакване и дори добронамерено.

Ариадна го беше нарекла свой брат. Но това същество не подхождаше на което и да е семейство. То беше триумфът на сестра ми — въплътена амбиция и камшик за Минос. Нейният Минотавър никога нямаше да има приятели и любовници, нямаше да види слънцето и нямаше да узнае що е свобода. Щеше да познава само зъбите си, мрака и омразата.

Когато щракнах вратата на клетката след него, чудовището потръпна от металния звук. Дойдеше ли жетва, то щеше да блъска решетката в отчаян опит да се освободи.

Дедал беше слисан.

— Как успя?

— Той е полузвяр. А аз имам опит — нали всички животни на Еея са питомни.

— Ще може ли магията да се премахне?

— Не и от друг.

Заключихме клетката. Чудовището не отлепяше очи от нас. Тихо ръмжеше и търкаше космата буза в решетките.

— Какво ще правиш с ключа? — попитах Дедал.

— Ще го хвърля. Когато дойде време за местене, ще срежа решетката.

Изкачихме виещите се коридори и стълби към двореца. Бризът подухваше в просторните зали, въздухът беше свеж, покрай нас минаваха красиви благородници и си шушнеха клюки и тайни. Дали знаеха какво има в подземието? Вероятно да.

— Тази вечер ще има пир — каза Дедал.

— Няма да ходя. Приключих с критския дворец.

— Значи заминаваш?

— Зависи от благоволението на царя и царицата. Корабите са техни. Вероятно няма дълго да чакам. Минос ще се радва да се отърве от мен, нали съм магьосница. Веднъж да се прибера у дома…

Стоях сред дворцовия разкош и ми беше някак странно, че ще се върна на моя остров. Хълмовете, брегът, каменната къща — всичко беше толкова далеч.

— Аз трябва да отида за малко. Ще гледам да се измъкна преди вечерята. — Богиньо… — подхвана колебливо Дедал. — Би ли се съгласила да вечеряш с мен?

 

 

Каза, че ще ме чака, когато луната се издигне на небосклона. Стаите му бяха в срещуположния край на сестрините ми покои. Дали нарочно, или беше имал късмет, не знам.

Беше бос и наметнат с фината мантия, която бях виждала вече. Наля ми вино с цвят на черница. На масата имаше големи чинии, отрупани с плодове и солено сирене.

— Как беше пирът?

— Добре че бързо се измъкнах — въздъхна Дедал. — Бяха поканили певец, който славеше раждането на човека бик. Оказа се, че е паднал от звезда!

В стаята се втурна момченце. Нямах представа за човешките възрасти, но реших, че е около четиригодишно. Черните му гъсти коси се къдреха около ушите, а крачетата бяха по бебешки пълни. Не бях виждала по-сладко личице дори сред децата на боговете.

— Синът ми — рече Дедал.

Не знаех какво да кажа. Не предполагах, че синът му е неговата тайна. Момчето коленичи като царски пратеник.

— Добре дошла в дома на моя баща, достопочтена гостенко!

— Благодаря. Надявам се, че си добро дете и слушаш баща си.

— Да — кимна сериозно момчето.

Дедал се засмя.

— Не му вярвай. Изглежда кротък като агънце, но прави каквото си поиска.

Двамата си размениха усмивки и момчето заговори за работата на баща си и как му помагал. Донесе любимите си щипци и показа с бърз жест как може да ги върти в пещта, без да се изгори. Лицето на Дедал се размекна като зрял плод и очите му заблестяха радостно. Като го гледах, за пръв път се замислих колко хубаво е да имаш деца — все едно надникнах в кладенец и на дъното му проблесна вода.

Дедал сложи ръка на рамото на сина си.

— Икар, време е за сън. Намери дойката си.

— Нали ще дойдеш да ме целунеш за лека нощ?

— Разбира се.

Малките крачета заподритваха ръба на твърде дългата туника и момченцето се оттегли в стаята си.

— Красиво дете — рекох аз.

— Прилича на майка си — побърза да уточни Дедал. — Тя почина при раждането. Сестра ти уреди брака ни. Не живяхме дълго, но беше добра жена.

Значи не грешах в предположенията си. Сестра ми беше хвърлила въдицата, но рибата беше уловена по друг начин.

— Съжалявам за загубата ти.

— Не ми е лесно — наведе глава той. — Старая се да бъда и баща, и майка, но той чувства липсата й. Пита ме за всяка жена дали няма да се оженя за нея.

— А ти искаш ли да се ожениш?

— Мисля, че не. Имам достатъчно неприятности с Пазифая. Всъщност тя настояваше и затова се ожених. Не ставам за съпруг, тъй като съм щастлив с работата си, пък и винаги се прибирам мръсен и късно през нощта.

— Магьосничеството и творчеството имат много общо. Аз също мисля, че не ставам за добра съпруга. Не че имам опашка от кандидати. Изглежда, че пазарът е ограничен за магьосниците в немилост.

— Сестра ти наля допълнителна отрова — усмихна се Дедал.

Разговорът ни вървеше леко и приятно. Лицето му беше като спокойно езеро, съхраняващо непокътнати тайни.

— Имаш ли представа какво ще правиш с чудовището, когато порасне?

— Ти видя огромните подземия. В тях има доста неизползвани складове. Богатството на Крит не е жито, а злато. Смятам да направя затворен в двата края лабиринт, където чудовището ще обикаля до безкрай. Долу всичко е скали, така че няма как да избяга.

Идеята ми допадна. Пък и Минотавърът щеше да е вън от клетката.

— Ще бъде чудо на чудесата! Лабиринт, който да побира грамадно чудовище.

— Минос сигурно ще се намеси и ще настоява да има участие.

— Съжалявам, че не мога да остана и да ти помогна.

— Ти ми помогна повече, отколкото заслужавам.

Чу се покашляне. Дойката застана на прага.

— Синът ви…

— О, да. Идвам. Извинявай.

Бях неспокойна и обиколих стаята. Очаквах да видя чудесата на Дедал във всеки ъгъл. Нямаше статуи, нямаше и красиви инкрустации, само семпли дървени мебели, които носеха неговия печат. Дървото беше полирано до блясък и беше гладко като листенца на цвете. Прокарах ръка по един от столовете и не усетих дори най-тънък ръб.

Дедал се върна и въздъхна.

— Целувката за лека нощ.

— Щастливо дете.

Той отпи глътка вино и каза:

— Засега да. Много е малък, за да осъзнава, че е в затвор. Златната клетка също е клетка — разпери ръце той и белезите по ръцете му проблеснаха.

— Къде би отишъл, ако можехте да избягате?

— Където и да е. Ако имам избор, бих отишъл в Египет. В сравнение с палатите, които строят там, Кносос изглежда жалък. Научих езика от египетските търговци. Вярвам, че ще ни приемат с радост.

Загледах се в доброто му лице. Добро не защото беше красиво, а защото беше истинско и естествено като от фин калѐн метал. Бяхме се били един до друг с две чудовища, но той не се огъна. Изкушавах се да го поканя на моя остров. Но това не беше неговото място и затова казах:

— Надявам се някой ден да стигнеш до Египет.

* * *

След вечерята тръгнах към стаята си. Нощта беше приятна, но аз се чувствах объркана. Мислите ми бяха в пълен хаос — като разбутани с ръжен. Когато Дедал говореше за свобода, в гласа му се долавяше и копнеж, и горчивина. Аз бях заслужила изгнаничеството си, но той беше невинен. Заради невероятната си суета сестра ми и Минос го пазеха като трофей. А аз не можех да забравя безкрайната обич, с която говореше за Икар. За сестра ми той беше просто роб. С какво удоволствие му заповяда да среже корема й… По същия злокобен начин погледна и мен, когато застанах на прага й.

Чак сега осъзнах, че славата й се разпростираше не само заради появата на чудовището, а и заради всичко, което я съпровождаше: Дедал беше принуден да бъде съучастник, Минос беше унижен и посрамен, цял Крит тръпнеше от страх. Аз също бях част от славата й. Тя командваше всички и аз бях кучето, което понасяше ударите на камшика й. Сестра ми знаеше, че ще й бъда полезна, че ще прикрия мръсотиите й, за да не изложа Дедал на опасност, и ще се погрижа чудовището да бъде затворено завинаги в клетка. Седнала на златния си диван, тя щеше да се присмива и подиграва: Харесва ли ви новото ми кученце? Ритам го, удрям го, но винаги играе по свирката ми!

Стомахът ми пареше. Вървях покрай задрямалите стражи и нощните слуги като невидим бог. Наближих стаята на сестра ми и влязох. Тя спеше. Сама. Не допускаше никой да спи до нея.

— Защо ме извика? — Надвесих се над леглото и настоях: — Признай!

Пазифая отвори очи, сякаш ме беше очаквала.

— За да те зарадвам. Кой друг би бил толкова доволен да ме види цялата в кръв?

— Сещам се за хиляди, които биха били доволни!

Тя се усмихна с котешката си усмивка. Беше й забавно да си играе с мен, мишката.

— Колко жалко, че не можеш да приложиш новото си заклинание върху Сцила. Трябва ти кръвта на майка й, нали? Ама оная акула Кето няма да ти помогне.

Пазифая знаеше къде да забие ножа.

— Обичаш да ме унижаваш — рекох аз.

Тя се прозя и розовият й език се показа зад белите зъби.

— На сина ми подхожда името Астерион. Какво ще кажеш?

— Звезден? Чудесно име за канибал!

— Не драматизирай! Той не е канибал, тъй като няма други канибали, които да яде. Питам се дали кентаврите не са роднини на минотаврите?

Не желаех да й отговарям и заявих:

— Можеше да извикаш Персей.

Тя само махна с ръка.

— Или Еет.

Пазифая седна и завивката се смъкна. Беше гола, но с огърлица от ковани златни плочки с релефи на слънце, на пчела и на минойския символ — двуострата брадва.

— Надявам се да си бъбрим цяла нощ. Ще ти сплета косата и ще одумаме ухажорите си. Дедал би те грабнал на мига — пошепна тя.

Чашата ми преля и избухнах:

— Пазифая, аз не съм твое куче, нито пък мечка, на която подхвърляш стръв. Въпреки миналото и мъжете, които си изпратила на смърт, аз дойдох да ти помогна да родиш. Да родиш едно чудовище. Какво получавам в замяна? Присмех и презрение. Поне веднъж кажи истината. Извика ме, за да ми покажеш, че съм глупачка, така ли?

— Не беше трудно. Ти си глупачка!

Изчаках я да продължи, тъй като това не беше отговор.

— Странно е, че след всичките тези години все още очакваш някаква награда за покорството си. Не си взе поука в палата на баща ни. Колкото повече се привеждаше и раболепничеше, толкова повече той те тъпчеше.

Сестра ми се наведе и златистите й коси се разпиляха като дантела върху постелките.

— Ще ти кажа истината за Хелиос и другите като него. Те не се интересуват добра ли си, или не. Не се интересуват кой знае колко и дали си зла. Интересува ги само властта. Не е достатъчно да си нечия любимка или да задоволяваш някой бог в леглото. Не е достатъчно и да си красива. Ако коленичиш и им кажеш „Бях добра, ще ми помогнеш ли?“, те се навъсват и отвръщат: „О, мила, няма да стане. О, скъпа, трябва да се примириш. Пита ли Хелиос? Не мога да реша без неговото съгласие“.

Пазифая плю на пода.

— Взимат каквото им трябва и за благодарност получаваш окови. Хиляди пъти съм те виждала унизена. Аз самата те мачках както си исках. Всеки път си казвах, че ще се вкамениш от мъка и плач или ще се превърнеш в грачеща птица, ще заминеш и ще се отървем от теб. Ама не. Ти отново се появяваше на другия ден. Всички се учудиха, когато стана магьосница. Всички без мен! Колкото и да приличаше на жалка мокра мишка, ти не би позволила да те смажат и ги мразеше толкова, колкото и аз. Оттам идва и силата ни.

Думите й ме заливаха като боботещ водопад. Не можех да ги осмисля. Значи тя мразеше семейството ни… Мислех си, че е тяхно абсолютно въплъщение и бляскав паметник на тщеславната ни жестокост. А това, което беше казала за нимфите, беше истина: те съществуваха само чрез властта на другите и не можеха да се надяват на каквото и да е.

— Ако е така, защо беше толкова лоша с мен? Можеше да си приятелка с мен и Еет.

— Моля? — изсмя се тя. — Устните й бяха кърваво алени. Другите нимфи постигаха този цвят само след като се начервят. — В палата няма приятели! Пък и Еет не харесва жени.

— Не е вярно.

— О, мислиш, че те е харесвал ли? — Тя се засмя. — Търпеше те, тъй като беше послушна маймунка, която ръкопляска на всяка негова дума.

— Същото се отнася за теб и Персей.

— Какво знаеш ти за Персей! И за нещата, които правех, за да е щастлив.

Не исках да слушам повече. Тя се беше разкрила както никога досега и всяка нейна дума ме пронизваше като дълго заострян камък.

— И така, баща ни ме даде на тъпака Минос. Обработвах го доста време и най-сетне го промених, но не искам да се връщам назад. Е, сестро, кого според теб трябваше да извикам? Някой бог, който да ми се подиграва и да ме унижава? Или някоя лигава и безполезна нимфа? Нали щяха да хукнат при вида на първия огромен зъб! Те не търпят болка. Не са като нас.

Онемях, сякаш най-неочаквано беше извадила скрит нож. Всеки миг щях да повърна. Отстъпих назад и заявих:

— Аз не съм като теб.

Сянката на изненада бързо премина и изчезна от лицето на Пазифая.

— Не, не си. Ти си като баща ни — глупава и притворна. Затваряш очи пред всичко, за което недоумяваш. Какво според теб щеше да стане, ако не правех отрови и чудовища? Минос не иска царица, а угодлив плужек, който да държи под ключ. Ще му се да съм вечно в окови и само да го спомене пред баща си, това наистина ще се случи. Но не смее, тъй като знае с какво ще го изпреваря.

Хелиос беше споменавал, че само Минос би могъл да я озапти, но дали не грешеше…

— Баща ни също би ме оковал, стига това да запази отношенията му със Зевс непокътнати. — Смехът й проряза ушите ми. — Ти си доказателство — Зевс се ужасява от вещерство и ето защо търсеше подходяща жертва! Като най-ненужна, баща ни избра теб и те изпрати завинаги на острова. Трябваше да предположа, че няма да имам полза от теб. Хайде, изчезвай! И повече да не те виждам.

 

 

Вървях по коридорите и не можех да събера мислите си. Кожата ми гореше, сякаш всеки миг щеше да се свлече от тялото. Сетивата ми бяха изострени и усещах болезнено всеки шум, докосване, дори допира на стъпалата ми в каменния под и шуртенето на фонтаните. Въздухът тегнеше като всепомитаща морска вълна. Сякаш не бях от този свят…

До вратата ми помръдна сянка, но аз бях като вцепенена и не можах да извикам. Напипах торбата с отвари, ала в този миг полускритото под качулката лице бе осветено от факлата в ъгъла на коридора.

Говореше толкова тихо, че само боговете можеха да го чуят.

— Кажи само една дума и веднага ще си тръгна.

Бях слисана. Не мислех, че е толкова смел. Но какво очаквах — та той беше художник, творец, изобретател, най-великият в света. Свенливостта не съзидава…

Ако беше дошъл преди време, не знам какво бих отвърнала, но сега гласът му беше като балсам за разранената ми душа. Копнеех за ръцете му и за него, нищо че беше смъртен и че винаги щеше да бъде далеч от мен.

— Ела.

 

 

Не запалихме свещи. В стаята все още се усещаше топлината на деня. Леглото тънеше в сянка. Не се чуваше жабешкото крякане, нито птичето чуруликане. Сякаш бяхме сред замрялото сърце на вселената. Освен нас нищо не помръдваше.

После лежахме дълго, а нощният бриз галеше телата ни. Въздържах се да му разкажа за кавгата с Пазифая, тъй като не исках да я споменавам. Звездите бяха забулени, а през двора минаваха слуги с факли. Слаб трус разтресе стаята. В първия момент помислих, че си въобразявам.

— Усети ли го?

Той кимна.

— Да. Не са силни. Най-много да напукат мазилката. Напоследък зачестиха.

— Какво ли ще стане по жътва, когато чудовището порасне? — промълви след дълго мълчание Дедал. — Мисля само за това. Помогнах в създаването му и връщане няма. Ще погуби толкова много хора.

Личеше си, че му е много тежко. Ръката му беше до моята. Мазолеста, но не и груба. Прокарах пръсти, за да докосна гладките белези.

— Как понасяш всичко това? — попита той.

В отразената светлина видях лицето му. Изненадах се — той вярваше, че имам отговор, и го очакваше. А аз мислех за една друга сумрачна стая с друг затворник. Също творец. Думите на Прометей бяха като сраснали с мен и затова ги изрекох:

— Доколкото мога…

 

 

Минос не обичаше да дава корабите си на когото и да е. Освен това чудовището беше вече заключено и аз почаках доста, докато най-сетне даде съгласие да се кача на един от търговските му кораби, който щеше да мине покрай Еея.

Виждах сестра ми отдалеч, на път към пиршества и забавления. Така и не видях Ариадна, макар да я потърсих на дансинга. Помолих един от стражите да ме заведе при нея, ала той се подсмихна и заяви:

— Царицата не разрешава.

Пазифая и безбройните й малки отмъщения. Лицето ми пламна, но не дадох вид, че жестокостта й ме е жегнала. Обикалях палата, колонадите, пътеките и поляните. Заглеждах се в интересните непринудени лица на смъртните, които срещах. Всяка нощ Дедал чукаше тихо на вратата ми. Часовете ни бяха преброени и затова срещите ни бяха още по-прекрасни.

Стражите дойдоха на четвъртия ден, малко след зазоряване. Дедал си беше отишъл, тъй като държеше да е у дома, когато Икар се събуди. Мъжете бяха с лилави пелерини и мълчаливо ме обградиха, сякаш възнамерявах да се изплъзна и да хукна към хълмовете. Придружиха ме до пристанището, където цареше хаос. Дедал беше вече там.

— Пазифая ще те накаже, че си дошъл да ме изпратиш.

— Колко още може да ме наказва? — въздъхна той и направи път на осемте овце, които Минос ми беше подарил в знак на благодарност и които вече товареха на кораба. — Царят е щедър както винаги! — После посочи двата големи сандъка на палубата и добави: — Това е за теб. Моя изработка. Нали не обичаш да скучаеш.

— Благодаря. За мен е чест.

— Задължени сме ти. Аз съм ти задължен…

Очите ми запариха, но тъй като ни наблюдаваха, не исках да го поставя в неудобно положение, овладях се и попитах:

— Ще кажеш ли на Ариадна сбогом от мен?

— Да.

Качих се и му махнах. Той също ми махна. Не се заблуждавах — аз бях богиня, а той простосмъртен, но и двамата бяхме пленници. Ликът му остана завинаги в сърцето ми като восъчен печат.

Отворих сандъците чак когато се отдалечихме. А трябваше да ги отворя на пристанището, за да види истинската ми радост. В единия имаше небоядисана вълна, прежда и лен, а в другия — най-красивия тъкачен стан от полиран кедър.

Станът е до огнището ми и е дори възпяван в песни. Нищо за чудене, тъй като поетите обичат сравненията: магьосницата Цирцея оплита и конци, и магии, тъче и платове, и заклинания… Защо да развалям непринудения хекзаметър? Всеки красив детайл в платната ми се дължеше на направения от смъртен майстор стан. Рамката е стабилна след изминалите няколко века, а когато совалката се плъзга между нишките, ухае на кедър.

След заминаването ми Дедал направил лабиринта, който озаптявал дивия Минотавър, а по жътва се пълнел с купища оглозгани кокали. Слугите в двореца твърдели, че чували как копитата на чудовището тракат в лабиринта. Дедал не спирал да работи. Намазал с восък две дървени рамки и залепил дълги широки бели пера от морските птици, които се разхождали по критския бряг. Направил два чифта криле — за себе си и за сина си. Качили се на най-високата скала на брега на Кносос и скочили.

Вятърът ги поел и те полетели на изток, към изгряващото слънце и Африка. Икар бил вече младеж и крещял от радост, тъй като за пръв път бил на свобода. Баща му се смеел и го гледал как лети и се спуска към морето. Омаяно от безбрежността на небето, момчето полетяло твърде нависоко и доближило слънцето. Не чуло виковете на баща си и не забелязало топящия се восък. Перата изпопадали, той полетял надолу и потънал в морските вълни.

Беше ми много мъчно за милото момче. Но още повече за Дедал, който продължил да лети отчаян и сломен от мъка. Научих всичко това от Хермес, който седеше до огнището и отпиваше от виното ми. Затворих очи и си представих восъчния печат в сърцето ми, който носеше лика на Дедал. Двамата трябваше да имаме дете, за да намери някаква утеха… Но това беше глупава мисъл — децата не са торби с жито и не можеш да заместиш едно с друго.

Дедал не живял дълго след смъртта на сина си. Съсухрил се и силата му се изпарила. Знаех, че нямам бъдеще с него, но в самотния живот има редки моменти, когато някоя душа докосва твоята така, както звездите доближават земята веднъж в годината. Ето такова съзвездие беше Дедал за мен.