Маделин Милър
Цирцея (10)

Десета глава

Три дни стоях на носа на кораба. Не спряхме на островите по пътя и моряците гребяха на смени, като спяха на палубата. Дедал поправи перилата и се включи в гребането. Беше винаги учтив, предлагаше ми храна, вино и постелка, но не седеше до мен, за да си говорим. Друго не биваше и да очаквам, след като го бях заляла с гнева си все едно бях баща ми. Провалих всякаква възможност да се сближим.

На седмия ден преди обяд стигнахме в Крит. Слънцето сипеше палещи лъчи върху кораба и палубата пареше. На пристанището имаше баржи от Микена, финикийски търговски кораби и египетски галери, срещаха се хити, етиопци и хеспериди. Минос знаеше много добре, че всички търговци се стремят да привлекат богатия град Кносос за свой клиент. За кейовете се плащаше такса и бяха широки и удобни. Хановете и бордеите също бяха собственост на Минос и в ръцете му се стичаше река от злато и скъпоценни камъни.

Пуснахме котва на първия кей, който беше за царски кораби. Олелията беше голяма — по доковете тичаха мъже, викаха и товареха корабите със стока. След като разговаря с управителя на пристанището, Полидамас се обърна към мен и Дедал:

— Трябва веднага да ме последвате.

Огромните, излъскани от безброй забързани стъпки варовикови стълби трептяха от маранята. Покрай нас минаваха слуги и благородници, до един със загорели голи рамене. На върха блестеше палатът на Кносос. Останали без дъх, най-сетне стигнахме и прекрачихме прага. Ослепителната светлина изчезна. Потънахме в хладен полумрак. Като на всички несмъртни, моите очи не се нуждаеха от привикване. Тутакси бях слисана от красотата на двореца, която беше по-неописуема и отпреди. Той приличаше на пчелен кошер — всеки коридор водеше до зала с изящна украса и всяка зала водеше до следващата зала. През прозорците струеше слънчева светлина. На великолепните фрески бяха изобразени делфини, засмени жени, момчета, които беряха цветя, и широкоплещести бикове с насочени рога. В облицованите с плочки павилиони пръскаха фонтани и слугите подтичваха покрай колоните от червен хематит. Над всяка врата висеше лабрис — двойната брадва, символ на Минос. Той беше подарил на Пазифая огърлица с лабрис за сватбата. Тя я беше хванала с два пръста все едно държеше червей и вместо нея в тържествения ден на врата й висеше собствената й огърлица от оникс и кехлибар.

Полидамас ни поведе през лъкатушещите коридори към покоите на Пазифая, където прозорците бяха със завеси и небето не се виждаше, ала цареше още по-голям разкош — картини в охра и синкав цвят на окислена мед, златни факли, незагасващи огнища и майсторски вдълбани оберлихти, през които едва се процеждаше светлина. Те вероятно бяха дело на Дедал — Пазифая не обичаше да бъде наблюдавана от баща ни.

Полидамас спря пред изрисувана с цветя и вълни врата.

— Стаята на царицата — обяви той и почука.

Стояхме в тихия сумрачен коридор. Не чувах нищо зад тежката врата, но долавях дишането на смутения Дедал.

— Обидих те и съжалявам за това — промълви той. — Още повече съжалявам за това, което ще видиш вътре. Бих искал да…

Вратата се отвори. Пред нас застана задъхана прислужница. Косата й беше вдигната високо в критски стил.

— Царицата ражда… — подхвана тя, но гласът на сестра ми я прекъсна.

— Дойдоха ли?

Пазифая лежеше на лилав диван в средата на стаята. Кожата й лъщеше от пот, а коремът й стърчеше нелепо като тумор в слабото тяло. Бях забравила ослепителната й красота. Дори болките не й пречеха да дава нареждания, да привлича внимание и да изсмуква като пиявица всичко от всички около себе си, докато ги остави без капка кръв. Тя най-много приличаше на баща ни.

— Дванайсет мъртви — рекох аз и се приближих. — Дванайсет души жертва на лекомислието и суетата ти.

Тя се подсмихна и се надигна, за да ме посрещне.

— Не бих пропуснала възможността Сцила да ти отмъсти! Опита да я преобразиш в предишната Сцила, нали? — Пазифая се засмя, когато видя изражението ми. — Знаех си аз! Направи чудовище и не спираш да се измъчваш от угризения. Съжалявам, нещастни смъртни, че ви причиних такава беда!

Сестра ми беше както винаги безмилостно жестока. И по-добре — така ми спестяваше всякакви колебания.

— Не аз, а ти им я причини! — възразих аз.

— Уви, не можа да ги спасиш. Поплака ли си, докато гледаше как умират?

Наложих си да не избухна и отвърнах:

— Не съм видяла как умират. Дванайсетте мъже вече бяха загинали.

— Няма значение. Тепърва ще загиват още и още. — Тя потупа брадичката си с пръст. — Колко моряци според теб ще умрат за една година? Сто? Или хиляда?

Като острозъба норка сестра ми опитваше да ме нарани и да наложи властта си така, както постъпваше с наядите в палата на Океан. Но аз си бях самонанесла толкова рани, че изобщо не можеше да ме уплаши.

— Пазифая, така, както ми говориш, надали ще получиш помощта ми.

— Помощ от теб?! Та аз те измъкнах от жалкото ти островче, където спиш с глигани и лъвове. Е, всякак е по-добре след оня калмар Главк!

— Щом нямаш нужда от мен, с удоволствие ще се върна на жалкото си островче.

— Шегувам се, сестро, не бъди толкова кисела. Заслужаваш похвала — измъкнала си се от Сцила! Знаех си, че е по-добре да извикам теб, а не оня фукльо Еет. И престани да гледаш печално. Заделила съм достатъчно злато за семействата на загиналите.

— Златото не връща мъртвите.

— Личи ти, че не си царица. Повярвай ми, че повечето семейства ще предпочетат златото. Имаш ли други…

Тя не можа да довърши въпроса. Изстена и заби нокти в разкървавената и насинена ръка на коленичилата в краката й прислужница.

— Всички вън! Тук няма място за вас! — извиках аз на слугите.

Изпитах задоволство от мигновеното им подчинение и се обърнах към Пазифая:

— Казвай сега.

— Не знам какво да правя. Боли ме дни наред и бебето дори не се смъква. Трябва някак да го извадим.

Сестра ми вдигна робата си и по издутия й корем се застелиха вълни.

Нямах почти никакъв опит в раждането. Не бях присъствала, когато майка ми или сестрите ми бяха раждали, но бях чувала някои неща.

— Опита ли на колене?

— Разбира се! — Пазифая изпищя от поредната контракция. — Родила съм осем деца! Трябва да измъкнем това проклето нещо!

Извадих обезболяващото биле.

— Ти ум имаш ли?! Няма да ме приспиваш! Дай ми биле от върбова кора.

— То е за главобол, а не за операция.

— Дай ми го!

Подадох й шишенцето, тя го изпи и се обърна към Дедал, който стоеше до вратата и не помръдваше:

— Взимай ножа!

— Не бъди неразумна. Нали искаше да дойда, използвай ме.

Смехът й беше ужасяваш.

— Мислиш ли, че ти имам вяра? Дедал трябва да го направи, той знае как. Нали, майсторе? Ще кажеш ли каквото трябва на сестра ми, или ще бъде изненада?

— Аз ще се заема — рече Дедал и взе острия като бръснач нож от масата. — Това е моя задача.

Пазифая стисна китката му.

— Не забравяй какво ще направя, ако решиш да се измъкнеш!

Той кимна, но за пръв път забелязах искра на гняв в очите му.

Сестра ми прокара нокът в долната част на корема си, посочи червената следа и каза:

— Ето тук.

Беше горещо и задушно. Ръцете ми лепнеха от пот. Не знаех как Дедал успява да държи ножа, без ръката му да трепери. Когато заби върха му, рукна червена и златна кръв. Той стискаше зъби и режеше бавно и внимателно, тъй като безсмъртната плът на сестра ми се съпротивяваше. Най-сетне лъскавите мускули се предадоха и вратата към утробата на сестра ми зейна.

— Сега ти! — обърна се тя към мен. Говореше дрезгаво и на пресекулки. — Извади го!

Диванът беше подгизнал. В стаята миришеше силно на божествената й кръв. При забиването на ножа коремът й спря да мърда, а сега беше стегнат — сякаш чакаше.

— Какво има вътре? — попитах сестра ми.

— Как какво? Бебе.

Пъхнах ръце. Горещата кръв пулсираше. Плъзнах пръсти навътре и Пазифая нададе сподавен вик.

Опипвах гладката плът и най-накрая хванах мека ръчичка.

Отдъхнах си. Не исках да се замислям какво можех да намеря.

— Напипах го — казах аз и се съсредоточих, за да не извия главичката, когато започнах да дърпам бебето.

В този миг усетих толкова силна болка в пръстите, че дори не можах да извикам. Да не би Дедал да беше забравил ножа или се бях наранила на счупена от напъванията кост? Болката се засилваше и прорязваше ръката ми.

Зъби.

Впити в мен.

Изпищях. Дръпнах ръката си, ала челюстите не я пускаха. Изпаднах в паника и задърпах пръстите си с всички сили. Раната на сестра ми се разтвори и нещото се показа. То се мяташе като риба на въдица и пръскаше слуз по лицата ни.

Пазифая пищеше. Нещото висеше като котва на ръката ми, ставите ми пукаха и изпитвах непоносима болка. Стоварих се върху него, затиснах го с тяло и сграбчих гърлото му. Петите му удряха по плочите и главата му се мяташе. Най-сетне успях да го видя — широк, плосък и лъскав от родилните води нос, космато грубо лице с остри рога и черни приковани в мен очи. Тялото приличаше на жабешко и беше невероятно силно.

Скъпи богове, какво беше това?

Съществото се закашля и отвори уста. Бързо измъкнах кървавата си разранена ръка. Бях загубила два пръста и част от трети. Нещото ги сдъвка, погълна и се приготви отново да ме захапе.

До мен застана бледият и опръскан с кръв Дедал.

— Дай ми ножа — казах аз.

— Да не го нараниш? — извика сестра ми и понечи да се надигне, но срязаните мускули й попречиха. — То трябва да живее!

— Пъпната връв! — обърнах се към Дедал.

Тя все още свързваше като дебела жила сестра ми и съществото. Дедал я преряза и аз коленичих на мокрия под. Окървавените ми ръце тръпнеха от болка.

— Трябва ми одеяло!

Той донесе дебела вълнена завивка и я постла на пода до мен. Довлякох съществото, което все още стенеше и се съпротивляваше, а и с всеки изминал миг като че ли ставаше все по-силно и по-силно. На два пъти щях да го изпусна, но успяхме да завържем краищата на завивката над главата му. То се мяташе и отчаяно търсеше изход от вързопа.

— Трябва ни клетка — каза Дедал.

— Аз ще го държа, а ти намери клетка.

Той се затича, а нещото не спираше да се извива като змия. Виждах очертанията на крайниците и дебелата глава с рогата.

Дедал се върна с клетка за птици. Вътре имаше няколко сипки, но имаше достатъчно място и за вързопа. Натъпках го вътре и хвърлихме една завивка върху клетката.

Сестра ми тънеше в кръв. Коремът й приличаше на кланица. Очите й гледаха обезумяло, а кръвта капеше върху подгизналия килим.

— Нали не го нарани?

Погледнах я.

— Та то почти изяде ръката ми! Откъде се пръкна тази гад?

— Заший ме.

— Ако не ми отговориш, ще те оставя да кървиш до последна капка.

— Кучка такава! — едва намери сили да каже Пазифая. Беше изтощена. Дори нейните граници имаха предел. Гледахме се — жълти в жълти очи. — Е, Дедал, дойде мигът, в който трябва да кажеш кой е виновен за раждането на това същество.

Дедал ме погледна. Измореното му лице беше напръскано с кръв.

— Аз съм виновен за появата на този звяр.

От клетката се чу мляскане и сипките замлъкнаха.

— Боговете изпратиха чисто бял бик като благословия на Минойското царство. Царицата беше възхитена от бика и пожела да го разгледа отблизо. Само че той бягаше от всекиго. Затова направих голяма куха крава с достатъчно място за царицата. Тя се скри вътре и аз сложих колела на кравата, за да я закараме на брега, където спеше бикът. Мислех си, че царицата само ще го погледне отблизо и няма да…

— О, стига! — прекъсна го сестра ми. — Както си подхванал, ще усукваш до края на света. Аз обладах свещения бик. Е, схвана ли?

* * *

Заших Пазифая. После дойдоха няколко войници с каменни изражения и понесоха клетката. Сестра ми извика след тях:

— Никой да не го приближава без мое разрешение. Дайте му нещо да яде!

Безмълвните прислужнички навиха кървавия килим и изнесоха подгизналия диван все едно това беше част от всекидневната им работа. Запалиха ароматни смоли и разпръснаха дъхави виолетки, за да прикрият вонята.

— Боговете ще те накажат — казах на сестра ми, докато зашивах корема й.

Тя се изкикоти и рече:

— Боговете обичат чудовищата си.

— Да не си говорила с Хермес?

— Защо пък с Хермес? Какво общо има той? Няма нужда някакъв олимпиец да ми обяснява истината. Всички я знаят. С изключение на теб — подсмихна се тя.

Излязох и Дедал застана до мен. Най-сетне останахме насаме. Ръцете му бяха мръсни до лактите, а на челото му имаше кафяви капки.

— Искаш ли да превържа пръстите ти? — попита той.

— Не, благодаря. Те ще пораснат и ще заздравеят.

— Задължен съм ти до гроб. Ако не беше дошла, щях да съм мъртъв.

Раменете му бяха превити като след силен удар. Последния път, когато ми благодари, избухнах, но сега вече бях наясно. Той също беше разбрал как се правят чудовища.

— Радвам се, че си жив. — Посочих мазолестите му мръсни ръце и добавих: — За разлика от моите, твоите пръсти не биха могли отново да пораснат…

— Може ли чудовището да бъде убито? — пошепна Дедал.

Сестра ми беше наредила да се отнасят внимателно с него, затова казах:

— Пазифая като че ли няма против, но пък то е дете на белия бик. Може да е закриляно от някой бог и да носи проклятие на всеки, който го предизвика. Трябва да помисля.

Дедал се почеса по главата и заяви:

— Ще направя нова клетка. Тази няма да свърши работа.

Кръвта по лицето ми засъхваше, а ръцете ми воняха от допира с уродливото същество. Бях замаяна и ми се повдигаше от всичката тази кръв. Можех да извикам прислужничките и да се изкъпя, ала това нямаше да бъде достатъчно. Защо й беше на сестра ми да прави такова отвратително нещо? И защо ме беше извикала? Повечето наяди щяха да откажат, но някоя нереида щеше да й помогне — те бяха свикнали с чудовища. Или пък Персей. Защо не беше извикала него?

Не знаех отговора. Умът ми беше притъпен, празен и безполезен като липсващите пръсти. И все пак не можех да стоя и да чакам чудовището да се развилнее. Трябваше да намеря стаята, в която сестра ми приготвяше отварите. Можеше да открия някой антидот, някое вълшебно биле, което да върне всичко назад.

Стаята до спалнята й беше преградена със завеса. За пръв път бях в лаборатория на магьосница и може би щях да видя безброй страхотии като черен дроб от кракен, драконови зъби, одрана кожа от гиганти… Но на лавиците имаше само билки, при това най-обикновени: отровни растения, макове и няколко лечебни корена. Бях сигурна, че сестра ми владее свойствата им, тъй като беше самоуверена и знаеше какво иска. Но пък беше мързелива и това обясняваше всичко. Билките бяха стари и загубили качествата си, бяха брани наслуки и с първия попаднал нож — някои в цъфтеж, а други вече повехнали.

Пазифая може и да беше два пъти по-голяма богиня от мен, но аз бях два пъти по-голяма магьосница. Ронещите се нейни билки не можеха да ми помогнат. Едва ли щяха да помогнат и моите силни билки от остров Еея. Чудовището беше в Крит и трябваше да се действа тук, на място.

Върнах се до централната зала на палата, където имаше стълби към широките просторни павилиони и градини, от които се стигаше до ширналите се поля.

Улисани мъже и жени метяха плочите, беряха плодове и пълнеха кошници с ечемик. Погледите им бяха сведени и аз предположих, че животът в царството на Пазифая и Минос им беше поднесъл не една и две страхотии. Минах покрай къщите на овчарите и селяните в покрайнините и покрай пасящите около горите стада. Хълмовете бяха обрасли с тучна растителност и светеха от отразените слънчеви лъчи, ала аз не спрях да им се любувам. Не отделях очи от черния хребет в далечината.

Планината Дикте. Там не стъпва мечи, лъвски или вълчи крак. Там живеят свещените кози с нагънати като раковини рога. И в най-големите горещини в гората е хладно и тъмно. Говори се, че богинята на лова Артемида ги обикаля нощем с лъскавия си лък и че в една от сумрачните пещери се е родил и е бил скрит от бащината му паст самият Зевс.

На това място имаше билки, които не растат никъде другаде. Толкова редки, че не всички имаха имена. Усещах ги как набъбват и разлистват магическите си филизчета. Малко жълто цвете със зелени тичинки. Покланяща се лилия в оранжево и жълто. И най-вече къдравите цветчета на росена, царя на целебните билки.

Не вървях като смъртна, а като богиня и изминавах огромни разстояния. Стигнах подножието по здрач и се заизкачвах. Клоните спуснаха дантелените си сенки. Сенките се сгъстиха, потъмняха като водата на морското дъно и загъделичкаха кожата ми. Планината тананикаше под нозете ми. Раните ми кървяха и боляха, но аз вървях въодушевено и се взирах в мъха, в могилките от пръст и къде ли не още, докато най-сетне под една бяла топола намерих цъфнала туфа росен. Билката беше заредена с магия и аз притиснах листенцата до окървавената си ръка. На сутринта пръстите щяха да бъдат на мястото си. Събрах малко корени и семенца и продължих. От мен все още се носеше тежкият мирис на кръв и се зарадвах, когато видях едно бистро и студено езерце с вода от разтопен лед. Шокът от студа и обезболяващото му действие ми подействаха добре и ме освежиха. Аз владеех известните на всички богове ритуали на пречистване. Събрах няколко камъчета и изтърках мръсотията по тялото си.

Седнах под сребристите листа и се замислих над въпроса на Дедал: Може ли чудовището да бъде убито?

Малцина са боговете, които могат да пророкуват, да надничат в невидимото и да съзират прищевките на съдбата. Не всичко може да бъде предсказано. Животът на повечето богове и хора няма котва — щура се ту тук, ту там и е без предначертан план. Но някои от тях са като в примка — колкото и да се опитват да кривнат, те са като впрегнати в ярем и съдбата им върви еднопосочно. Пророците виждат това.

Баща ми имаше пророчески качества и се говореше, че децата му са ги наследили. Не бях проверявала дали е така. Възпитаха ме с внушението, че не притежавам нито една от неговите способности. Но ето че докоснах водата и казах: Покажи ми.

Появи се нежен и блед като мъгла образ. Димяща факла сред дълги коридори. Виеща се диря под каменна арка. Нещото изрева, оголи страшните си зъби и се изправи — високо колкото мъж и облечено в дрипи. Един смъртен изскочи от сенките с меч в ръка и замахна към него.

Получих отговор, който не очаквах. Съществото беше смъртно, но не можеше да умре като бебе от моята ръка или от ръката на Дедал. То имаше предопределена съдба и години живот. Дотогава се налагаше да бъде в клетката, която щеше да направи Дедал. Сновях между сенчестите дървета и се питах какви ли са слабостите на съществото. Спомних си черните му вперени в мен очи и лакомото захапване на ръката ми. Как се задоволява такъв неутолим глад? Ако не бях богиня, той щеше да ме налапа наведнъж.

Озари ме идея. Трябваха ми всичките тайни билки на Дикте, растенията с най-силните лековити качества, корен от джел, върба, резене, бучиниш, самакитка, чемерика. Както и целият запас от моли. Обикалях гората и безпогрешно събирах билките една по една. Дори да ме беше видяла, Артемида не се намеси и ме остави да подбера всичко необходимо за отварата.

Занесох листата и корените до езерото и ги стрих на скалите. Сложих кашата в една бутилка и добавих вода от езерото, в която след изкъпването ми имаше все още капки моя кръв и кръв от сестра ми. Отварата реагира и тутакси придоби тъмночервен цвят.

Не спах цяла нощ. Слязох от Дикте чак когато небето просветля и тръгнах към Кносос. Докато стигна в двореца, слънцето вече грееше ярко. Спрях до един двор, който беше привлякъл вниманието ми на отиване. Големият дансинг в средата беше заобиколен с лаврови дървета и дъбове, които пазеха сянка от палещото слънце. Подът не беше от камък, както ми се беше сторило, а от дърво — хиляди дървени плочи, така съвършено излъскани и боядисани, че се сливаха в една. Четката с боя минаваше спираловидно от центъра навън и следата приличаше на надигнала се вълна. Нямаше съмнение, че и това беше работа на Дедал.

В средата танцуваше момиче. Без музика, но в ритъм, сякаш краката й бяха в такт с далечен тимпан. Тя се снишаваше и издигаше като вълна — плавно и грациозно. Веднага я познах: момичето на носа на кораба.

Тя ме погледна учудено — така, както гледаше и статуята. Наведе глава и каза:

— Лельо Цирцея, радвам се да те видя. Аз съм Ариадна.

При по-дълго вглеждане в нея можеха да се открият някои черти на Пазифая — брадичката и фините ключици.

— Хубаво танцуваш — рекох аз.

Тя се усмихна.

— Благодаря. Родителите ми те търсеха.

— Така и предполагам. Но аз търся Дедал.

Момичето кимна, сякаш бях една от хиляди, които търсеха него, а не родителите й.

— Ще те заведа. Трябва да внимаваме да не ни видят стражите.

Ариадна преплете топлите си и влажни от танците пръсти в моите и ме поведе с безшумни стъпки по безбройните странични улички. Накрая стигнахме до бронзова врата и тя почука шест пъти на равни интервали.

— Не мога сега, зает съм — чу се глас.

— С леля Цирцея съм.

Вратата се отвори и Дедал застана на прага. Беше целият в сажди и прах. Работилницата му беше полуотворена към небето. Навсякъде имаше непознати за мен инструменти и механизми, а някои статуи бяха скрити под платна. В дъното димеше леярна с блестящ в матриците горещ метал. На масата имаше странно назъбено острие.

— Бях в планината Дикте и разбрах каква ще бъде съдбата на чудовището. То ще умре, но не сега. Ще се яви предопределен смъртен, който ще го прати на оня свят. Не знам кога. В моето видение чудовището беше на години.

Дедал се замисли. Предстоеше дълъг период, в който чудовището трябваше да бъде обуздавано.

— Ще ти помогна с една специална отвара, която ще възпира зверската му лакомия.

— И това е нещо, благодаря.

— Не бързай да ми благодариш. Заклинанието ще го лишава от апетит три годишни сезона, но по време на жътва гладът му ще трябва да бъде задоволен.

— Ясно.

— В останалото време ще бъде опасен като всеки див звяр.

Дедал се умисли — тревожеше се за времето, когато трябваше да се справя с глада на чудовището. Погледна към нажежените матрици и рече:

— Клетката ще бъде готова утре.

— Веднага щом е готова, ще направя заклинание.

Когато си тръгнахме, Ариадна попита:

— Новороденото трябва да бъде в клетка, докато не бъде убито, така ли?

— Точно така.

— Прислужниците казаха, че е чудовище, а баща ми се развика, когато попитах за него. Все пак ми е брат, нали?

Не знаех какво да отговоря.

— Аз знам за майка ми и за белия бик.

Децата на Пазифая не можеха да останат задълго невинни.

— По-точно той ти е полубрат. Хайде да вървим при царя и царицата.

* * *

На стените бяха изрисувани царствени грифони, през прозорците струеше светлина. Сестра ми лежеше на сребърен диван и цъфтеше от здраве. Стар и подпухнал, като престоял в морето удавник, Минос седеше на алабастровия стол до царицата. Щом ме видя, заби поглед в мен като граблива птица, съзряла плячка.

— Къде беше? Чудовището иска грижи. Затова си тук!

— Правих вълшебно биле. Трябва да го преместим в новата клетка.

— Искам го мъртъв!

— Скъпи, овладей се! Първо изслушай сестра ми. Хайде, Цирцея, говори!

Цялата в слух, Пазифая театрално подпря брадичка с ръка.

— Билето ще потиска глада на чудовището три сезона годишно.

— Само това ли?

— Минос, внимавай да не обидиш Цирцея! Браво, сестро, чудесно си го измислила. Апетитът на сина ми е наистина… необичаен. Не остана неизяден затворник в тъмницата.

— Искам го мъртъв и толкова!

— Не може да го убием — обясних на Минос. — Не и сега. Писано му е да поживее.

— И какво още му е писано? — Сестра ми плесна с ръце. — Разкажи! Дали няма да избяга и да изяде някого, когото познаваме?

Минос пребледня, но се престори, че не е смутен, и се обърна към мен:

— Направи така, че да не може да се измъкне. Ти и майсторът сте отговорни!

— Точно така — заприглася Пазифая. — Не искам да мисля какво би се случило, ако е на воля. Съпругът ми може да е син на Зевс, ала е простосмъртен. И… — тя понижи глас — би трябвало да го е страх от чудовището.

Не за пръв път виждах как сестра ми притиска в лапите си поредния глупак. Минос реагира доста по-остро от предишните и жертви и като ме посочи с пръст, извика:

— Чу ли? Заплашва ме! Вината е твоя, а и на цялото ти измамно семейство! Баща ти ми даде сестра ти все едно ми дари съкровище, но ако знаеш само какви номера ми погажда!

— Защо не й разкажеш? Цирцея цени магьосничеството. Помниш ли онези сто момичета, които умряха, докато лежеше връз тях?

Ариадна не помръдваше, а на мен никак не ми се искаше да чува всичко това.

Омраза запламтя в очите на Минос.

— Гадна харпия такава! Ти ги уби със заклинанието си! Изтъкана си от зло! Трябваше да изтръгна звяра още преди да се е родил.

— Но не посмя! Защото знаеш за огромната слабост на татко ти Зевс към подобни същества. Че как иначе смелите му герои ще се сдобият с такива репутации! Не ти ли е време и ти да се престрашиш и да развъртиш меч? О, забравих, че не обичаш да убиваш — е, с изключение на млади прислужнички. Сестро, ще те науча на това заклинание. Трябва само да…

Минос стана и изкрещя:

— Забранявам ти да говориш повече!

Сестра ми избухна в най-гръмкия си и звънлив като сребрист поток смях. И той като всяка нейна постъпка беше умишлен и добре обмислен. Кога за последен път я бях видяла да изразява някакви чувства? Докато раждаше, беше извикала, че чудовището трябва да живее. Защо? Не защото изпитваше обич към него — това чувство й беше непознато. То просто трябваше да угоди на желанието й.

Разговорите ми с Хермес и клюките, които ми носеше, ми помогнаха да намеря отговор. Когато Пазифая се омъжи за Минос, Крит беше най-богатото и известно царство. Само че с времето се появиха много по-процъфтяващи царства в Микена, Троя, Анатолия, Вавилон… Междувременно един от братята й се научи как да връща мъртвите към живот, други двама опитомяваха дракони, а сестра й преобрази Сцила. Никой вече не говореше за Пазифая. И ето че с един замах нейната звезда отново изгря. Цял свят щеше да разказва за царицата на Крит и майката на страшния бик, който поглъща всичко, което му падне.

Боговете нямаше да се намесят въпреки хилядите отправени молитви.

— Минос, Минос, колко време ти отне да проумееш истината! Въобразяваше си, че момичетата са умрели от удоволствие вследствие на напъванията ти? От омайно блаженство? Повярвай ми, че…

Пазифая не спираше да говори. Обърнах се към Ариадна, която стоеше все така безмълвна.

— Да вървим — казах аз. — Нямаме работа тук.

Върнахме се на дансинга под зелените листа на лавровите дървета и на дъбовете.

— Когато направиш заклинанието, брат ми няма да представлява такава голяма заплаха — каза Ариадна.

— Надявам се.

Момичето ме погледна със скръстени на гърдите ръце и помоли:

— Остани малко…

Любувах се на силните й млади крака и ритмичните движения, както и на огъващите й се като криле ръце. Ето така смъртните се сдобиваха със слава. Чрез труд, старание и непрестанна грижа за способностите си като към цветя в градина и така, докато разцъфтят и заблестят под слънцето. За разлика от тях във вените на безсмъртните тече нектар и божествена кръв и те са съвършени по рождение. За тях славата е свързана с унищожение: разрушават градове, причиняват войни, развъждат чудовища и страшни болести. А колкото до ароматите и дима от божествените олтари, след тях остава само пепел…

Ариадна се носеше по дансинга с такава лекота, сякаш всяка стъпка беше истински дар, на който се наслаждаваше с усмивка. Едва се сдържах да не я хвана за раменете и да я предупредя: Каквото и да правиш, не бъди толкова щастлива, че ще си навлечеш огън и жупел.

Мълчах и гледах танца й.