Каролине Бернард
Музата на Виена (9)

Девета глава

През август се върнаха от почивка в планината. Няколкото седмици бяха изминали весело в излети, разходки с лодка, екскурзии, музициране, гостувания. Въпреки това сърцето на Алма често се свиваше, защото това беше последната почивка с Гретъл.

В началото на септември тя се омъжи за Вилхелм Леглер. По време на церемонията пред олтара Гретъл беше безучастна, една щастлива булка не би трябвало да изглежда така. Алма беше безкрайно тъжна, защото чувстваше, че сестра й няма да има хубав брак с Вилхелм. Тя хвърляше сърдити погледи на майка си, задето бе допуснала тази женитба, че и й се радваше на всичкото отгоре. До известна степен упрекваше и себе си, задето не бе възпряла Гретъл от съдбовната стъпка. В момента Вилхелм слагаше халката на пръста на сестра й. В този важен миг Гретъл дори не го погледна, а когато свещеникът му каза, че може да целуне булката, и младоженецът вдигна воала от лицето й, Гретъл се стресна, сякаш чак сега осъзнаваше къде се намира. Майка й въздъхна, трогната до немай-къде, а на Алма й се стегна душата — отсега нататък щеше да живее само с родителите си и с малката Мария. Кой щеше да я обича занапред? С кого щеше да дели тревогите си? Гретъл крачеше по средната пътека на църквата, хванала мъжа си подръка, а зад нея сватбарите се оформяха на двойки. Алма вървеше сама. „Загубих всичко — помисли си тя. — Първо баща си, после Климт, а сега и Гретъл. Мама си има Мария.“ Усети напиращите сълзи. Пред църквата гостите се събираха за официална снимка.

— Къде е сестрата на булката? — нетърпеливо се провикна фотографът. — Трябва и тя да е на снимката.

Някой я изтика напред. Алма застана до Гретъл и си наложи да се усмихне. Престори се на шикозната, изкусителна Алма Шиндлер, както се очакваше от нея, макар в сърцето си да беше безутешна.

* * *

Няколко дни по-късно тя получи писмо: Гретъл й пишеше за първата си брачна нощ. Било като да те режат с ножове. Алма усети физическа болка и се изпълни с безкрайно състрадание към сестра си. В същото време изпита безпокойство. Винаги ли беше така? Никога не си го бе представяла по този начин. Въпросът не й даваше мира, затова по време на една следобедна разходка реши да попита приятелката си Луизе, вече омъжена. Луизе се втренчи изненадано в нея и каза, че било както когато кучетата се чифтосват на улицата. Алма си представи как Красни движи нагоре-надолу белия си задник върху нея и потрепери от ужас. После си спомни, че друга приятелка, Грете Хелман, дори бе споделила нещо за „проливане на кръв“. Вероятно целувката беше най-елегантното нещо, което трябва да се случва между мъжа и жената. Целувката означаваше отдаденост и обич. Всичко друго бе против природата.

От друга страна, защо понякога й се случваше нощем, когато сънува Климт, да се събужда с усещането за нещо туптящо между бедрата й? Трябваше ли да се срамува от това? И защо тези въпроси й хрумнаха точно когато й дойде на гости Макс Буркхард? Озоваха се сами в трапезарията, останалите бяха още в градината. Сама не знаеше какво я прихвана, но прониза Буркхард със своя особен поглед, нейната запазена марка, за която знаеше, че кара коленете на мъжете да омекнат. Очите на Буркхард светнаха. Той пристъпи към нея, взе я в обятията си и я целуна лекичко по устните. Алма му позволи да го направи, дори се пооблегна на него. А после се случи нещо ужасно: той докосна с език устните й, опита се да ги раздели и да проникне в устата й. Алма се дръпна ужасено и го отблъсна.

— Какво си позволявате, Макс! — извика тя.

Той й се присмя.

— Ама моля ви се, Алма. Какво представлява целувката според вас?

Тя понечи да се врътне, но той я хвана за лакътя, доближи плътно лицето си до нейното и каза:

— Вече сте твърде стара, за да се правите на деми виерж^[1]. Държите се, сякаш сте наясно с тези неща и сте опитна, но всъщност не знаете нищичко и ви е страх.

Алма се дръпна и избяга от стаята. Не искаше Буркхард да види сълзите й. Каква глупачка беше! Повярвала бе, че може да го води на дълга каишка като всички други обожатели, ала той току-що й беше показал, че мъжете са в състояние да наранят една жена. Чувстваше се унизена и се закле да го избягва отсега нататък. Докато тичаше с треперещи колене към стаята си, го чу да обяснява, че не знаел какво й станало изведнъж на Алма, ама такива били жените.

— За мен Буркхард е мъртъв — избъбри на себе си тя. — Освен това намирам Александер фон Цемлински за много по-симпатичен.

Обзета от безсилен гняв, седна на пианото, за да изрази чувствата си. Ала пръстите й се колебаеха над клавишите. Не беше доволна от себе си. Емоциите й бяха по-силни от разума и й пречеха да създаде нещо наистина стойностно. Ту контрапунктовете не бяха както трябва, ту първите гласове.

— Ти си една глупава дилетантка! — наруга се тя.

 

 

Алма очакваше с трескаво нетърпение уроците при Цемлински. По принцип се бяха уговорили обучението й да започне след лятната ваканция. Тя му беше изпратила песните си, включително любимата си — В градината на баща ми, преписани на чисто и вложени в зелена папка, с която много се гордееше. Цемлински ги беше прегледал и й бе обърнал внимание върху многобройните грешки в нотирането и аранжирането. Алма не се обиди, напротив: точно затова искаше да взема уроци при него, понеже той знаеше толкова много и можеше да я научи на нещо. Не й трябваха ласкателствата на другите, които се стремяха да й се харесат.

Ала Цемлински отлагаше многократно уроците и я караше да го чака напразно, което я вбесяваше. После й изпращаше изискани извинителни писъмца — имал спешна работа, безкрайно съжалявал, Моля Ви, не се сърдете… За следващия урок идваше с половин час закъснение или му се налагаше да си тръгне по-рано. Този човек подлагаше търпението й на тежко изпитание.

После се уговориха Алма да отиде на урок в жилището му, ала този път се наложи тя да откаже посещението у Цемлински. Още предния ден по леката мигрена, но най-вече по лошото си настроение усети, че скоро ще започнат „нечистите й дни“. Преди мензис винаги ставаше непоносима, дърлеше се с всеки, който я доближи. Дори най-великолепният бал на Виена не можеше да я предпази от раздразнението. Лекарят й беше забранил да кара колело през въпросните дни, макар движението винаги да й се отразяваше много добре. Алма се чувстваше безпомощна и гневна, сърдеше се на женската си участ. В какви унизителни ситуации вкарваше тя жените! И не беше само физическата страна. Жените се отличаваха с по-подчертана емоционалност в сравнение с мъжете, затова не им бе толкова лесно да творят велики произведения или даже да бъдат гениални. Колко жени бяха наистина значими музикантки или художнички? Или всичко това бяха само мъжки приказки, за да държат жените в подчинение и да мачкат самочувствието им? Самата тя също беше чувала подобни изказвания. Не бе пропуснала да забележи, че Лабор не взема работата й толкова насериозно, както тази на учениците си от мъжки пол, понеже беше убеден, че жените в изкуството могат да бъдат само посредствени. Дали бе вярно, или не: никоя жена не можеше да избегне месечното неразположение. Веднъж, докато не беше много наясно, понеже отскоро имаше менструация, облече бяла рокля и когато стана от стола в кафенето, Гретъл бързо-бързо я дръпна да седне отново, защото кръвта бе избила през плата. С помощта на сестра си успя да прикрие тази неприятност и да се прибере благополучно вкъщи, но въпреки това изпита срам, а роклята беше съсипана. Защо на мъжете не им се налагаше да се сблъскват с това неразположение, което на всеки четири седмици превръщаше живота й в ад? И защо единственият изход от положението беше да забременееш? Но и бременността не беше цвете за мирисане. Навремето в Италия майка й беше все уморена и се чувстваше разбита, макар коремът още да не й личеше. А седмиците преди раждането бяха много тежки. Красотата й бе изчезнала, станала беше безформена, с подути глезени и зачервена кожа на лицето. А после самото раждане! Тогава Алма и Гретъл бяха още в Гойзерн, но впоследствие тя узна, че се било проточило с часове. Майка й едва започваше да възвръща силите си. И вероятно отново имаше менструация, която се появи няколко седмици след раждането. Докато всичко не започнеше отначало.

Само едно им беше хубавото на „нечистите дни“: тогава Алма беше наистина добра в композирането. Мислеше си, че вероятно кръвта отмива всички задръжки, всички колебания, така че чувствата й да излязат на бял свят, ясни и чисти. През тези дни, въпреки неразположението, понякога я връхлиташе надеждата, че все пак ще създаде нещо голямо, ще напише хубава опера. Тя щеше да бъде първата жена, успяла да го постигне!

Само да й позволяха! Не беше ли вярно, че обществото не само отрича способността на жените да създадат нещо голямо, но и не им позволява да го направят? На първо място в това отношение беше майка й. Алма тъкмо се бе унесла в музиката и преставаше да вижда и чува, когато майка й връхлетя в стаята и започна да й се кара:

— Не прилича на една жена да се възторгва по този начин. Що за впечатление създаваш за себе си! Това ми прилича вече на болестно състояние. — Тя пристъпи към пианото и затвори рязко капака, а Алма едва успя да си дръпне ръцете.

Младата жена остана разтреперана на пианото и сподири Ана с погледи, изпълнени с омраза. Ако зависеше от майка й, жените имаха право най-много да се възторгват от семейството си — в никакъв случай от нещо, намиращо се извън него, например музиката или театъра. Но защо мъжете имат това право? Когато изпадат в творческо опиянение и забравят света около себе си, мъжете биват провъзгласявани за гении. Ако обаче жените направят същото, тутакси ги заклеймяват като болни, като истерички. Каква несправедливост!

Алма непрекъснато се заричаше да работи сериозно, ала едва бе взела това решение, пак се намесваше поредното забавление: танци цяла нощ, излет с велосипед, посещение на театър с вечеря след представлението, където тя прекаляваше с шампанското и на следващата заран имаше такъв махмурлук, че нямаше начин да работи. Най-хубавите й дни протичаха така: преди обед каране на колело или игра на кегли, а през уикенда — разходка из Пратера. После свирене на пиано или композиране, отскачане до шивашкото ателие или до магазина „Таубенраух“, обяд с приятели, един час с книга в ръка, после пак музика, вечерта театър, а накрая — отбиване в някоя винарна или ходене по сбирки.