Каролине Бернард
Музата на Виена (8)

Осма глава

През февруари двете с Гретъл отидоха на неделен концерт в Дружеството на приятелите на музиката, където щеше да представи свое произведение младият Александер фон Цемлински^[1], главен диригент на Карлтеатър^[2], който току-що бе постигнал значителен успех с премиерата на първата си опера, състояла се в Императорската опера. Алма отиде със задна мисъл — не се беше отказала от плана да си потърси нов учител по музика, някой истински добър, който да я научи на повече неща от стария Лабор. Може би този Цемлински беше подходящият? Разправяха, че бил много талантлив, макар да не бе толкова прочут или непристъпен като великия Густав Малер. Тя зяпна, когато младият диригент застана на пулта. Никога не беше виждала толкова грозен човек! Александер фон Цемлински имаше хлътнала брадичка, изпъкнали очи и беше нисък дори за жена. При това дирижираше по екстатичен начин, какъвто Алма никога не бе харесвала. Косата му се мяташе ритмично ту към челото, ту към тила. Той размахваше ръце като умопобъркан, за да подтиква напред оркестъра. А след като отзвуча последният тон, извади от панталона си огромна носна кърпа и избърса потта, която се стичаше на едри капки по лицето му.

— За бога! Този човек е пълна карикатура! — прошепна й Гретъл.

Алма тръсна глава.

— Тук се крие нещо повече — отвърна тя. — Музиката му е много оригинална, в нея има нещо вагнеровско.

Така Цемлински почти спечели вниманието й, защото бе събудил любопитството й. Вагнер още беше нейният бог, почитта й към него бе нараснала след посещението в Байройт. За Коледа бе получила нови клавирни извадки от негови опери и оттогава ги свиреше с часове. Блъскаше по клавишите, докато майка й или сестра й не издържаха и я молеха да спре най-после. Лабор също я предупреждаваше да не свири толкова Вагнер, така щяла да си развали изпълнителските умения. Да не говорим пък че се налагаше инструментът да се акордира през няколко дни.

А сега се появяваше този диригент, който притежаваше нещо от страстта и интензитета на нейния идол. И който с външния си вид се отличаваше от тълпата. Беше грозен по един странен начин, не като Красни. Цемлински компенсираше външността си с високо самочувствие и отлични умения.

— Намирам го за странен, бих искала да се запознаем. Има нещо в него…

— Внимавай! — предупреди Гретъл.

— Ох! — изпуфтя Алма. — Лесно ти е на теб, нали скоро се омъжваш.

Макар да завиждаше на малката си сестра, задето скоро щеше да напусне дома на родителите им и да започне собствен живот, тя не би се сменила с нея. Годеникът на Гретъл Вилхелм Леглер беше ученик на пастрока й. Той обаче не бе гений като Климт. Алма го харесваше, защото скоро щеше да стане част от семейството, но иначе почти не му обръщаше внимание. Когато не държеше четка в ръка, той се движеше тромаво, непохватно, а бакенбардите му винаги бяха подстригани неравномерно, което му придаваше някак изкривен външен вид. Ала той беше ухажвал Гретъл всеотдайно и продължително и се отнасяше много грижовно с нея. Понякога голямата сестра се тревожеше за по-малката, която трудно се справяше с живота и приемаше безропотно всичко, затова се радваше, че Вилхелм се нагърбва да я закриля. Вероятно Гретъл очакваше от брака си точно това; досега Алма не бе забелязала дори искрица страст между сестра си и нейния годеник. Малката сестра продължаваше да се държи с безразличие с него, отдаваше се на приготовленията и на бъдещите си задължения като съпруга, ала без да влага душа. А щеше да прекара остатъка от живота си с Леглер, в добри и лоши времена, да му роди деца и да остарее редом с него. Така че тук би трябвало да се влагат повече чувства, или пък не? Във всеки случай Алма си представяше собствения си брак по съвсем различен начин.

 

 

Възможността да се запознае по-отблизо с Александер фон Цемлински се появи само след две седмици на една вечеря у приятеля на нейните родители Фридрих Шпицер, химик и фотограф, който освещаваше новото си жилище на Ринга. Обзавеждането беше дело на Олбрих, строителя на Сецесиона, затова Алма гореше от нетърпение да го види. Спалнята, издържана в светли тонове, й се стори малко нещо девствена — тя се изкиска при тази мисъл; затова пък строгите геометрични фигури по подовете на почти всички помещения й допаднаха. Възхити се на пианото, скрито зад параван — то беше обхванато от полукръгла дървена конструкция и се осветяваше от два фенера, които изглеждаха малко театрално.

Щом откри сред гостите Александер фон Цемлински, Алма го фиксира и прекоси цялото помещение, насочвайки се към него. Изведнъж усети върху себе си погледите на всички присъстващи. Цемлински я погледна въпросително. Сега и да искаше, не можеше да се върне назад, и понеже беше наясно, че всички се възхищаваха на красотата й, придаде на походката си още по-голяма лекота. Лимоненожълтата й копринена рокля с дантели се полюшваше съблазнително около глезените, тъмната й коса беше вдигната на кок и се открояваше върху фона на светлата тъкан. Тя застана пред Цемлински, съзнавайки, че всички погледи са приковани в нея.

— Не е за вярване, но аз съм едно от тези старомодни създания, които още не са чули операта ви — изрече тя с предизвикателно притворени клепачи.

— О, в такъв случай трябва да побързате. Не мисля, че ще се задържи още дълго в репертоара — отвърна с усмивка той.

Алма пусна бисерния си смях. Разговорът започваше многообещаващо! Тя обичаше мъжете с чувство за хумор.

На вечерята той случайно се оказа неин непосредствен сътрапезник. От дясната й страна седна някой си доктор Фукс. Алма вдигна вежди. Този Фукс й се стори прекалено старомоден — човекът оплю модерната мебелировка у Шпицер, затова пък похвали претрупаната турска пушалня, която изобщо не беше по нейния вкус. Тя разговаряше почти само с Цемлински. Той беше духовит и притежаваше чувство за хумор. Тя се чувстваше прекрасно и се забавляваше. По време на десерта започнаха да клюкарстват по адрес на присъстващи и неприсъстващи гости, докато Цемлински каза:

— Посочете ми човек, за когото с вас не сме казали нещо лошо тази вечер, и аз ще ви черпя с чаша пунш. — Той се усмихна над хлътналата си брадичка.

— О, тогава нека да говорим за Малер — предложи Алма.

Щом чу името на Малер, съседът й по маса се намеси възмутено:

— Този човек е мошеник! Как само ръководи Операта! Че и евреин на всичкото отгоре!

Цемлински изгледа Фукс толкова продължително, че той отклони погледа си; после с мрачен глас каза на Алма:

— Изпратих му една моя композиция с молба за мнение и оценка. Той не ми отговори. Но аз въпреки това му се възхищавам. Да пием за Густав Малер!

После смениха темата и установиха, че и двамата смятат Вагнер за най-велик, а Тристан — за най-грандиозното му произведение. Алма се почувства окуражена от възприемчивостта му за всичко красиво и му разказа за собствените си композиции. Той прояви искрен интерес, заразпитва я и заяви, че с радост би я прослушал.

Когато се прибра късно вечерта вкъщи, Алма си даде сметка, че си е прекарала чудесно и забавно, а Александер фон Цемлински беше почти хубав в нейните очи.

 

 

— Искам да вземам уроци при Цемлински — оповести тя няколко дни по-късно на закуска. — Той се отнася сериозно към моята музика. Изсвирих му мои песни, той откри няколко грешки, но общо взето му харесаха. Каза, че съм имала талант за композиране. И хрумвания, така че трябвало да бъда насърчена.

— Това за таланта е вярно — съгласи се Гретъл. — Как умееш само да пресъздаваш в музика настроенията си! Обаче Цемлински каза също, че ти липсвала нужната сериозност — додаде тя.

— И това ще стане, когато ми се наложи всяка седмица да предавам по нещо ново — с отровен тон отвърна Алма.

— Затова ли му подари своя снимка? — попита по-късно Гретъл, когато останаха насаме.

— Ами, това беше просто така. Бях обещала снимка на Ернст Ланер, а Цемлински разбра и също поиска. — Алма изрече тези думи възможно най-небрежно, ала Гретъл вече беше разбрала, че снимката за Цемлински е особено важна за голямата й сестра. — Благодаря ти, че ми помогна одеве. Ако не се беше намесила, мама вероятно щеше да каже не. Обаче Цемлински е гений. От него може да се научи нещо.

Сестра й кимна.

— Смятам, че от теб наистина може да излезе композиторка. Песните, които ми свиреше миналото лято в Гойзерн, много ми харесаха. — Тя направи малка пауза. — Ще ми дадеш ли за довечера шикозната си лилава шапка? Ще ходя с Вилхелм в Пратера. Той ще дойде всеки момент да ме вземе.

— Аха, натам значи духал вятърът — каза Алма и я замери с една възглавница.