Каролине Бернард
Музата на Виена (7)

Седма глава

— Така си и знаех! — Алма запокити в ъгъла на стаята книгата, която четеше.

Току-що при тях беше дошъл Карл Мол да им съобщи, че трябва да опразнят стаята си.

— Бебето ще спи тук, а ние се местим! — Алма беше възмутена до дъното на душата си. Гретъл седеше безучастно, което я вбеси още повече.

— Нима всичко ти е безразлично? Има ли изобщо нещо, което да те развълнува? — нахвърли се на сестра си тя. — Веднага ти казах, че двете с теб сме отписани, щом се роди бебето. И ето че сега дойде моментът.

Гретъл само сви рамене.

— Аз и без това се изнасям, щом се омъжа. Скоро поне ще имаш стая само за себе си.

— Нищо не разбираш, тъпа гъска такава — кресна Алма и изхвърча от стаята.

Още същия ден тя започна да подрежда вещите си в новата стая, която не беше толкова голяма и светла като старата и не гледаше към градината, а към улицата. Сякаш тази къща не беше достатъчно голяма! Гретъл, естествено, не й помагаше, защото пак имаше да урежда нещо за сватбата, така че Алма мъкнеше сама по коридора кашони с книги, кутии с шапки и дрехи. Чувстваше се отпаднала, май имаше простуда. Предния ден бе излязла без долна фуста, за да изглежда по-стройна, и сега суетата си отмъщаваше. Ах, колко безотрадно беше всичко! Един кашон с книги се изплъзна от ръцете й и изтрополи по дюшемето.

— Внимавай, де! — сгълча я майка й. — Ще събудиш Мария!

Очите на Алма се насълзиха от отчаяние. Най-лошото обаче беше, че й позволяваха да свири на пианото само когато детегледачката извеждаше на разходка природената й сестричка или когато малката не спеше. Което не се случваше често. Девойката се чувстваше чужда в собствения си дом.

Тя вдигна изпопадалите книги и ги постави безредно на една от новите етажерки. За днес й стигаше. Поне вечерта предстоеше откриване на изложба в Сецесиона, така че щеше да се поразсее. Настроението й леко се подобри, когато облече новата блуза, подарък от майка й. Гретъл също бе получила подобна. „Само че на мен ми стои по-добре“, злобно си помисли Алма. Тя пристегна корсета си, за да закопчае копчетата. Жалко, че трябваше да облече отгоре дебелото зимно палто, но навън беше по ноемврийски студено и неприятно.

Хванати под ръка, сякаш бяха приятелки — Алма беше по средата — прекосиха обрамчения от дървета площад и само няколко минути по-късно се изправиха пред Сецесиона.

— За мен това е най-красивата сграда в цяла Виена — високо и ясно каза Алма на Гретъл. Майка й разбра намека и извъртя очи. Родителите им строяха пред градските порти къща, в която скоро щяха да се преместят. Алма нямаше никакво желание за това. Освен това сградата на Сецесиона действително й харесваше. Тя се заизкачва по голямата стълба, докосна гущера, който се виеше под касата на вратата, и пристъпи в искрящо бялата сграда, толкова семпла и в същото време — толкова великолепна. „Свещена и девствена“, така я беше нарекъл архитектът Йозеф Мария Олбрих, приятел на пастрока й. Над портала, през който минаваха в момента, с блестящи златни букви беше изписано мотото на Виенския сецесион: „На времето — неговото изкуство, на изкуството — неговата свобода“.

Изложбата, която се откриваше тази вечер, включваше рисунки на художници от Берлин, Париж, Лондон и Мюнхен. Още преддверието беше пълно с хора. Рисунките бяха малки и едноцветни, поради което човек трябваше да се приближи плътно до тях, за да ги разгледа. Посетителите се тълпяха навсякъде. Алма се огледа за Климт. Беше си създала навика да се отнася с него хладно и равнодушно. Също като Ана Каренина, която отначало се съпротивлявала на любовта си към граф Вронски. Книгата беше на нощното й шкафче, образът на трагично влюбената жена много й допадаше. Тя регистрира острия поглед на майка си. Разбира се, Ана Софи също очакваше появата на Климт и се мъчеше да осуети всякаква среща помежду им. Алма обаче не успя да го открие, вместо това внезапно до нея изникна Буркхард и я въвлече в разговор за най-новата пиеса на Артур Шницлер. В този миг за съжаление се появи и ужасният доктор Красни, който я обсаждаше още от Гойзерн и й правеше мазни комплименти. Той, видите ли, бил мъж, умеещ да дарява щастие, стига само да му позволят, и така нататък. Човекът беше заместник — завеждащ отдел в Министерството на железниците, дори самата титла беше смешна! Коя жена би поискала да бъде „госпожата на заместник — завеждащия отдел“? Какво си въобразяваше пък този? Майка й обаче явно го намираше за очарователен и през цялото време му се усмихваше.

— Госпожо Мол — превъзнасяше се той, а двойната му брадичка се тресеше от вълнение, — какво щастие е за мен да срещна тук вас и очарователните ви дъщери!

Той се наведе над ръката на Ана, така че Алма зърна нечистата му повехнала кожа и дългите му пръсти с неподдържани нокти. От този мъж направо й призляваше. В следващия миг той се извърна към нея. Алма го намираше не само за противен, но и за скучен. Тя му позволи да й целуне ръка, след което просто се обърна и продължи разговора си с Буркхард, правейки се, че не забелязва гневните погледи на майка си.

* * *

През декември най-после падна първият истински сняг, който се задържа по-дълго. Алма отиде с Гретъл на пързалката в Пратера. Сърцето на младата жена възликува, щом съзря заснежените клони, които блестяха на слънцето, и ледените висулки, спускащи се от улуците на навесите почти до земята. Леко разтопената от топлите лъчи ледена повърхност беше станала гладка като огледало, а сестрите летяха по нея.

Военен оркестър свиреше весела музика, Алма описваше пируети и танцуваше валсови стъпки с Гретъл, докато и двете останаха без дъх. Движението на чист въздух се хареса и на Гретъл, която рядко се радваше от все сърце и дори се разпалува. Въртяха се все по-бързо и накрая паднаха, умирайки си от смях, а няколко мъже тутакси се спуснаха към тях и се възползваха от случая да им помогнат да станат и да ги поканят на греяно вино, за да превъзмогнели уплахата.

А после настъпи последната вечер от стария век. Още следобед в къщата започнаха да идват гости, годеникът на Гретъл Вилхелм Леглер и Макс Буркхард. Ана не беше приключила напълно с приготовленията, така че всички трябваше да помагат да се закачи в дневната голямото число „1900“ от лъскави цифри, което им костваше мъки и какви ли не рискове. На два пъти сваляха гирлянда, понеже не беше на правилното място, докато най-накрая майка им остана доволна. После поднесоха понички и първото шампанско. Когато се стъмни, всички вече бяха изпаднали в необуздана веселост и в отлично разположение на духа. „Музика!“ извика някой. Алма седна на пианото и засвири валсове, а майка й танцуваше в обятията на Карл Мол из вестибюла, където бяха отметнали килимите. После Гретъл смени Алма на пианото и голямата сестра пи шампанско с гостите.

В полунощ слязоха на улицата, за да гледат фойерверка над двореца „Белведере“. Алма се огледа за някого, с когото да се чукне за новата година. Гретъл стоеше малко встрани с Вилхелм, майка й вдигаше наздравица с Карл Мол. А с кого да се чукне тя? Беше се надявала Олбрих да е тук, но той си бе тръгнал рано. Младата жена погледна още веднъж към пъстрото небе, после се оттегли в стаята си. Искаше да бъде сама, за да размисли. Какво й бе донесла старата година? Една голяма любов, последвана от горчиво разочарование. Не й се вярваше, че през новата година ще срещне мъж, когото да обикне. Но за щастие имаше музиката! Тя извади от шкафа папката с песните си и ги прелисти. Следващата година нямаше да й донесе любов. Ами музиката? С нея тя беше свободна и независима, никой не можеше да й отнеме музицирането. Любовта към музиката не бе в състояние да й донесе разочарование. Може би трябваше да си потърси нов учител, който да я научи да композира, започвайки от самото начало? Защо тази идея не й беше дошла по-рано?