Каролине Бернард
Музата на Виена (56)

Епилог

Алма се прибираше от репетиция на Нюйоркската филхармония. Като вдовица на бившия ръководител имаше неограничен достъп там. Тя обитаваше две стаи от третия етаж на жилищен блок на Седемдесет и трета улица в изискания „Горен Ийст Сайд“. Беше се задъхала, докато стигна до вратата на жилището си. Все по-трудно преодоляваше дълги разстояния и стълби. Все пак миналия месец бе навършила седемдесет и три години.

На пианото, винаги в полезрението й, стояха снимките на Густав, направени през 1907 година, преди половин живот, във Виенската опера, и партитурата на Десетата симфония с отчаяните му забележки. Алма се страхуваше, че хартията ще избледнее. Освен това не беше сигурна какво ще се случи с тези неща след смъртта й. На стената висяха картини от някогашния й любовник Оскар Кокошка^[1], на които беше изобразена тя като „Невестата на вятъра“. В тези стаи нямаше нищо от Валтер Гропиус. Той се бе отрекъл от нея, след като тя бе написала мемоарите си за него и за дъщеря им Манон. Манон, това ангелоподобно дете, беше мъртва от години, умря едва на осемнайсет. При смъртта й Алма отдавна беше разведена с Валтер.

Валтер… Колко силно го бе обичала, докато още беше женена за Густав. Ала след смъртта на Густав се отчуждиха. Въпреки това тя се омъжи за него. После дойде войната, забележете — Първата световна война, толкова отдавна беше всичко това, а в живота й се бе появил Оскар Кокошка, и любовта към него беше още по-дива, още по-опияняваща от тази към Валтер. Разрушителна, на ръба на пропастта. След като се раздели с него, той бе поръчал да му направят „Куклата Алма“ в естествен размер, която возеше във файтон насам-натам, а в един момент й отряза главата. Само така успя да се освободи от нея. Три години бе продължила тази невъзможна любов, тя дори бе забременяла, ала не бе пожелала да задържи детето.

Всичките й мъртви деца: Мария, нейната мъничка Пуци, после малкият Мартин, който дори не поживя истински — баща му беше писателят Франц Верфел^[2], макар по онова време тя още да беше омъжена за Валтер Гропиус. И накрая — най-голямата от всички трагедии, смъртта на Манон във Венеция.

Три брака, три мъртви деца, бягството с Франц от хитлеровите палачи от Франция, пеша през Пиренеите, към сигурната Америка. Тогава тя вече беше минала шейсетте! След войната бе дошла отново във Виена, искаше да си върне собствеността, голямата къща, картините от Мунк, от Кокошка…

Алма седеше в апартамента си, грижливо натъкмена, осветлението й идваше в гръб, така че лицето й да бъде потопено в мека светлина. Очакваше един журналист.

Щеше да му разкаже за живота си. Главно за Густав Малер, чиято вдовица все още беше. Густав Малер, когото обичаше повече от всичките си други мъже. Който й беше обещал рая на Земята. А после мечтите се бяха разбили о скалите на всекидневието. Почти се бяха загубили един друг, ала тогава любовната история с Валтер Гропиус му беше отворила очите. След психоанализата у Фройд той най-после бе проумял, че и тя има права в този брак. Защото най-големият страх в живота му беше тя да не го напусне — тя, която като никоя друга владееше изкуството да бъде обичана. Бяха на път да се сближат отново, да съживят някогашната си любов. Ранната смърт на Малер бе попречила на това. Една безсмъртна любов беше приключила твърде рано и в сърцето си тя вечно бе останала неговата вдовица.

Тази история щеше да разкаже. Своята история.