Каролине Бернард
Музата на Виена (55)

Петдесет и пета глава

Най-напред заминаха за Париж. При слизането от кораба в Шербург Алма загуби от поглед Густав, защото се занимаваше с разтоварването на багажа. След като уреди всичко, хукна покрай влака, ала съпругът и майка й не се виждаха никъде. Обзе я безумна паника. Да не би да беше сбъркала влака? Да не би влакът с Густав да бе отпътувал? Тя продължи да тича, плачеща и напълно изтощена. Двама пияни хамали й препречиха пътя и поискаха пари, задето занесли мъжа й във влака. Посочиха й последния вагон. Алма хвърли кесията си в краката им и забърза напред. Най-после откри купето, в което Густав вече беше удобно настанен. Преди да влезе, трябваше да се спре за няколко минути, за да дойде на себе си и да избърше сълзите.

Лекарите от болницата в Ньой не можаха да сторят нищо повече, освен да потвърдят диагнозата на доктор Френкел. Не дадоха надежда за изцеление.

Алма го очакваше. Отдавна не си правеше илюзии. За нея беше само въпрос на време кога силите щяха да напуснат Густав. Той вече прекарваше цели дни в унес. Нямаше сили да се изправи. Младата жена възприемаше тези дни и седмици като през гъста мъгла. Не се питаше какво ще се случи, ако мъжът й умре. Вършеше само каквото трябваше да се свърши — охлаждаше челото му, седеше до него, прегръщаше го и му четеше, грижеше се да хапне нещо.

Когато не издържаше повече, писа на Валтер с горещата молба да дойде в Париж, нуждаеше се от него.

Обаче не се стигна дотам, защото бе решено Малер да бъде закаран във Виена, „у дома“. Тази перспектива сякаш го пооживи, затова Алма положи усилия да отпътуват час по-скоро.

Качиха се на „Ориент експрес“. Младата жена си забрани всякаква мисъл за последното си пътуване с този влак. Всъщност почти нямаше възможност да формулира ясна мисъл, защото при всяко спиране на влака я нападаха журналисти от цял свят за новини около здравословното състояние на Густав. На 12-и май пристигнаха на Западната гара на Виена, откъдето бяха потегляли толкова често. Закараха Густав в реномирания санаториум „Льов“.

Когато пристигнаха там, стаите и дори коридорите бяха препълнени с кошници и букети цветя. Густав не възприемаше почти нищо, а Алма нареди да разчистят поне стаята му, защото миризмата на толкова много цветя можела да му пречи.

Тя вече не питаше лекарите как е мъжът й. Докторът в Париж й бе отнел всичките надежди. Бактериалната инфекция се разпространяваше все повече в тялото му. Всеки можеше да види, че човекът е зле, че е на умиране. Тя можеше само да седи при него и да облекчи сбогуването му с живота.

Накрая той изпадна в кома. Повече не се събуди и почина на 18-и май 1911 година, малко преди полунощ.

Алма остана да седи с часове до леглото му. След като Густав си отиде, я напуснаха всички сили. Нямаше енергия дори да стане от стола. Пък и защо ли? Къде да върви? Мястото й винаги е било до него, тя живееше заради него. А сега него го нямаше и тя не знаеше къде й е мястото. На няколко пъти идваха сестри и лекари, молеха я да излезе от стаята, за да го измият и облекат. Младата жена ги отпращаше. Накрая се появи Карл Мол, коленичи тихо до нея и за миг остана безмълвен. После я хвана за лакътя, издърпа я да се изправи и я изведе от помещението. Алма почти не забелязваше какво става. В коридора обаче дойде на себе си и след като осъзна, че Густав вече го няма, се срина. Изтощението от последните седмици и отчаянието си взеха своето. Когато се събуди след часове в безсъзнание, за момент си помисли, че съпругът й още е до нея. После си спомни всичко и се почувства като мъртва. Толкова слаба беше, че лекарите й забраниха да присъства на погребението. Тя се подчини. Прекара в унес бурния дъждовен ден, в който Густав бе погребан на малкото гробище в „Гринцинг“.

Той беше забранил музика и речи. Докато караха ковчега към гробищата, небето бушуваше.

Чак на следващия ден дойде Карл Мол и й разказа всичко. Бурята отнасяла чадърите, палтата на присъстващите прогизнали. Лекарите проболи сърцето на Густав, както бил пожелал. Алма хлипаше, докато говореше пастрокът й. Карл сподели също, че из Виена имало злобни подмятания, задето тя не стояла край гроба на мъжа си.

На Алма й беше безразлично какво говорят хората. Чувстваше се разбита. Скръбта й се проявяваше във физически болки. Боляха я всички крайници, беше неспособна да се движи или да се изправи. Густав, нейният Густав вече не беше до нея. Този велик мъж, който бе революционизирал музикалния свят и му бе подарил толкова незабравими творби. Тя осъзнаваше постепенно мащабите на своята загуба. „Аз споделях живота на един гений, на един великодушен, шармантен мъж, движен напред от своите визии — мислеше си тя, изпълнена с гордост и любов. — А той избра мен, за да вървя до него в този живот. Обичаше ме с цялото си сърце, споделяше всичко с мен.“

В главата й проблесна мисъл, която я утеши и изпълни с покой. За първи път след смъртта на Густав усети как част от бремето пада от сърцето й.

— Аз ще ти дам това, което си пожела от мен — прошепна тя и усмивка озари лицето й. — Твоята музика винаги е била по-ценна от моята. Тя е дар за човечеството. Ще отдам почит на твоето наследство, като никога повече не композирам. И винаги ще остана твоя жена, винаги Алма Малер.