Каролине Бернард
Музата на Виена (54)

Петдесет и четвърта глава

Поради заболяване Густав не можа да придружи съпругата си на песенната вечер на трети март 1911 година, където щяха да изпълнят и нейната Топла лятна нощ. По принцип това не беше нещо изключително, но този път Алма бе крайно разтревожена, защото той, за разлика от друг път, не се оправяше. Седнала на първия ред в концертната зала, тя слушаше собствената си музика, ала мислите й бяха при мъжа й, който вече втора седмица беше толкова слаб, че едва успяваше да се придвижи от леглото до дивана. Всички репетиции бяха отложени, Малер не бе в състояние да напусне хотелската стая. След смъртта на Пуци заболяванията в семейството караха Алма моментално да се опасява от най-лошото. Едва двете с Гуки се бяха пооправили, и ето че болестта хвана Густав.

Всичко бе започнало в края на февруари — както винаги с възпаление на гърлото и висока температура. Густав обаче настояваше да дирижира вечерта. Застана на подиума, изгарящ от треска. На следващия ден състоянието му се влоши. Последва стремглаво лъкатушене на температурната крива. След като го прегледа, доктор Френкел направи угрижена физиономия. Диагнозата му беше съкрушителна: ендокардит, възпаление на ендокарда, което вероятно е влачил с години. Стана още по-лошо: Френкел повика специалист, който потвърди подозрението му за стрептококи.

— Няма лек срещу тези бактерии. Те не могат да причинят нищо на здрав човек, но организмът на мъжа ви е отслабнал…

— Какво искате да кажете? — избухна Алма. — Какво ще стане, ако той не успее да победи тези бактерии?

Френкел не отговори.

Густав никога не се беше щадил, ала когато я остави да отиде сама на песенната вечер в зала „Менделсон“, опасенията на Алма придобиха чудовищни размери.

— Как беше? — попита я той при завръщането й вкъщи. Искаше да знае всяка подробност, особено как слушателите са възприели Алмината песен. С блеснали от треската очи я накара да му опише всеки детайл, а гордостта от успеха на собствената му жена зачерви още повече страните му. По време на разказа й той се развълнува толкова, сякаш ставаше дума за негова композиция. Прекомерната му разпаленост я уплаши.

На другия ден Густав твърдеше, че се чувствал по-добре, но Алма виждаше, че не е вярно.

— За кого ще се омъжиш, когато няма да ме има? — уж на шега попита той, както седяха един до друг на дивана. Макар да беше увит в дебело вълнено одеяло, мъжът й зъзнеше.

Алма се вцепени.

— За Цемлински? Вече е женен. За Буркхард? Същото. За добрия доктор Френкел? Твърде е стар… — Той продължи да изрежда, а накрая каза: — Ох, май ще е по-добре да си остана при теб.

Тя излезе. Позволи си да заплаче едва когато вратата се затвори зад нея.

Алма беше напълно изтощена от грижите около Густав. Спеше малко, почти не си събличаше дрехите. Наемаше различни болногледачи, но мъжът й не ги понасяше. На единия му скърцали обувките, другият хъркал, пък и в никакъв случай не можело да е жена, понеже му било неудобно, че е толкова немощен. Ана Мол се качи на следващия кораб и двете започнаха да се сменят край постелята на болния.

Густав също усещаше, че работата е сериозна. Искаше да се върне в Европа. Доктор Френкел одобри: в Европа имало специалисти, които можели да му помогнат.

На осми април те напуснаха Ню Йорк. Директорът на хотела, голям почитател на Густав, разпореди да се опразни фоайето, така че никой да не види болния Малер. Макар да беше много изнемощял, той отказа да го транспортират на носилка. От едната страна го крепеше Алма, от другата — доктор Френкел. Влязоха в асансьора. Докато слизаха, никой не промълви нито дума. Чуваше се само хъхрещото дишане на Густав. Очите на момчето, обслужващо асансьора, бяха насълзени. Капитанът на кораба също бе уведомен. Дискретно отведоха Малер в каютата му, а на палубата преградиха един ъгъл, където да седи на въздух, без да бъде обезпокояван.

Алма не вземаше участие в живота на борда. Никакви капитански вечери, никакви игри на палубата, а също и никакви концерти. Твърде изтощена беше за тези неща. Двете с Ана Мол продължаваха да се редуват край леглото на Густав. Гуки наблюдаваше със страх как чезне баща й, така че се налагаше да бъде успокоявана и развличана. От време на време младата жена си позволяваше едно-единствено отклонение — да се поразходи на свеж въздух. В някои сутрини Густав имаше достатъчно сили да я придружи до палубата. По време на една от тези разходки Алма го фотографира, застанал гърбом към перилата и опрял лакът на тях; другата му ръка се подпираше тежко на бастун, сякаш не можеше да стои сам на собствените си крака. Беше преметнал левия крак връз десния, за да спре неконтролируемото му треперене. Алма се сети за израза „петлюв ход“ и очите й се насълзиха. Около устата се бяха очертали дълбоки бразди, погледът му беше отчаян.

— Погледни към мен — подвикна му тя, ала той продължаваше да се взира в нищото. Тя не успя да потисне мисълта, че мъжът й прилича на човек, който не си прави илюзии и гледа смъртта право в очите. Отпусна ужасена апарата. Трябваше ли да го снима такъв? Това ли щеше да бъде последната му снимка? Густав забеляза колебанието й и я погледна въпросително, а Алма вдигна отново апарата пред очите си, в които се събираха сълзи. В този миг той беше чудно красив с черните си очи и коси, с бледата кожа и кървавочервените устни. Очевидно бе, че този мъж е смъртно болен. При все това той правеше свръхчовешки усилия, за да запази достойнството си. Алма натисна няколко пъти спусъка и се постара да си придаде оптимистичен вид.

Обаче майка й, която стоеше до нея, забеляза потреса й.

— Не му показвай колко те е страх — тихо я посъветва тя.

— Не е само страх, но и възхищение — отвърна младата жена. После се приближи до съпруга си, отведе го на един шезлонг и го покри с одеяло.

 

 

Вечерта Густав беше в добро настроение, почти оживен. Може би предобедът на палубата му се беше отразил положително, може би усещаше привързаността и любовта на Алма. Повика я с жест, както бе легнал на дивана със запалена цигара в ръка.

— Съвместното ни пътешествие отива към своя край… — подзе той.

— Да, скоро ще сме в Европа — отвърна приповдигнато Алма, макар да беше наясно, че той няма предвид пътуването с кораба.

Густав не реагира на думите й.

— Помниш ли излета ни до Ниагарския водопад?

Тя кимна.

— Как бих могла да го забравя! Беше през декември миналата година и беше прекрасно. Стояхме горе над гърмящите води и се дивяхме на ледените висулки, високи колкото къща. По-късно ти каза, че природата може да е грандиозна, но само изкуството е в състояние да създава истинска, перфектна красота. Аз се върнах сама в Ню Йорк, а ти ми даде да чета във влака Братя Карамазови. Достоевски, любимият ти писател.

Благодарна усмивка озари лицето му, задето двамата разменяха едни и същи спомени.

— И ти ми изпрати телеграма, че си се забавлявала прекрасно с Альоша.

— Да, а ти ми отговори с игрословица. Моето пътуване с Алмьоша беше още по-прекрасно. Тогава ти остана в Сиракюз, имахте още един концерт там. Как бих могла да забравя? Даже още пазя телеграмата. — Отново я обзе страх, задето се говореше за пътуване. Още нещо й мина през ума и тя се зачуди защо трябваше да мисли точно сега за него. Факт беше обаче, че решаващите прозрения в брака им явно я осеняваха все по море.

Лицето му се оживи. Той взе ръката й и стана сериозен. Събра мислите си и проговори:

— Алма, ти беше единствената ми любов.

— И още съм — вметна тя и сложи пръст върху устните му в опит да му попречи да говори, защото не знаеше дали иска да чуе какво имаше да й казва. Звучеше толкова окончателно.

Густав не й позволи да го прекъсне.

— На теб дължа всичко, което съм. Възхищавам се на твоята красота, на ума, на разбирането на моята музика. Без теб не бих имал куража да напиша Петата, Осмата и най-вече Песента за Земята. Ти беше моята муза, винаги, от първия ден.

Знам, че не бях справедлив към теб за много неща. Не е лесно да се живее с мен. Боя се, че те повредих и нараних.

Обаче, любима моя Алмши, аз съм ти безкрайно благодарен за всичко, което направи за мен. Подари ми десет години от своя живот, които бяха най-хубавите в моя. Дари ме с две прекрасни дъщери. Отвори пътя ми към съвременната литература и най-вече — към живописта. Без теб нямаше да познавам Ролер и неговия гений. През всичките тези години ти непрекъснато мислеше за моето благополучие. Никога не допусна да те заслепи външният блясък на моя пост и не се поддаде на изкушенията на лукса. Ти беше не само моята обична жена, но и храбър другар, вземащ участие във всички интелектуални начинания. Ти беше приятелят, за който винаги съм мечтал.

Докато слушаше тези думи, по лицето на Алма започнаха да се стичат сълзи, които тя вече не се мъчеше да сдържа — усещаше, че мъжът й изрича своя завет към нея, и едва прошепна:

— Благодаря.

Той се понадигна, а тя видя колко усилия му струваше това леко движение.

— Не съм свършил, Алма. Ако имах право на още едно желание, то би било да замина с теб за Египет. Да виждам единствено синьото небе! Само ние двамата. И без работа. Да правим само каквото поискаш ти! Боя се обаче, че вече няма как да се случи, и безкрайно съжалявам за това. Знам с каква радост би предприела такова пътешествие с мен… — Той хвана ръката й. — Искам да ти дам свободата. В теб има толкова много сила, толкова много заразителен кураж за живот. Когато си отида, живей, потърси си друг мъж. Твърде млада си, за да останеш сама.

— Но, Густав… — Тя беше истински ужасена. — Няма да се стигне дотам.

Той не й даде да се изкаже.

— Говоря ти сериозно. Искам отново да се омъжиш. Имаш толкова много да дадеш на един мъж. Не знам дали трябва да е този Гропиус, но бих се съгласил и с него. — Стисна ръката й. — Обичам те, Алмши. И точно защото те обичам, искам да бъдеш щастлива. Ти не си създадена да живееш сама. — Той се облегна изтощен назад и след малко заспа.

 

 

Алма притисна юмрук към устата си, за да не го събуди с риданията си. Думите на Густав я разтърсиха дълбоко. Трябваше да размисли. Краката й автоматично намериха пътя към палубата и към носа на кораба. Щом застана там и видя морето под себе си, си спомни за първото им пътуване с кораб. И тогава се бе случило нещо съдбоносно. Беше умряла Пуци, а двамата с Густав се бяха запътили към един нов живот в Америка.

Алма се вкопчи с две ръце в перилата. Цялото й тяло се напрегна. Отново бе изправена пред повратна точка в живота си. Да живее без Густав… Щеше ли да се справи? И кой щеше да заеме неговото място? Валтер Гропиус?

— Не сега! — избухна на висок глас тя.

За миг се замисли какво е имала предвид с тези думи. После разбра. Нямаше да вземе това решение сега. Не и докато Густав беше жив. Преди малко, когато той й обясняваше любовта и благодарността си, бе съзряла в погледа му желание, копнеж за нежност. Нима това не беше най-важното в момента? Да го направи щастлив, както се бе заклела преди сватбата им? Изведнъж се разбърза да се върне при него. Затича се по палубата.

А когато влезе в каютата и видя радостта в погледа му, разбра, че постъпва правилно.