Каролине Бернард
Музата на Виена (53)

Петдесет и трета глава

Густав бе извел Гуки на разходка в Сентръл парк. Беше й го обещал още преди дни, но дъщеря им боледуваше и Алма не смееше да я изложи на безжалостните температури. Преди няколко дни в Ню Йорк вилня снежна буря и оттогава термометърът показваше много под нулата. Днес обаче вятърът утихна и Густав реши да се възползва от тази възможност. На закуска бе проявил трогателни грижи за дъщеря си.

— Това са войничета — беше й подал той парченцата от препечена филийка. — Да ги топиш в жълтъка.

Гуки се бе засмяла от радост. А сега двамата бяха навън. За днес не се предвиждаше репетиция на филхармонията, така че Густав беше свободен. Вече втора година той не работеше за „Мет“, а за Нюйоркската филхармония. Никакви опери повече, само концерти, фактът, че вече нямаше нищо общо с театъра, го бе направил по-снизходителен, дори беше в състояние да се смее на сценичните засечки. Вече не се изтощаваше до крайност и по-често излизаше сред хората. На моменти Алма се изпълваше със страх, подозирайки, че именно чезнещите сили го правят по-мек. Въпреки това обаче, и през този сезон той се справяше с огромна програма. Събираха му се почти сто концерта, много от които бяха гастроли с изморителни репетиции с непознат оркестър. Въпреки че представяше все повече популярни произведения, броят на зрителите плавно намаляваше, а вестниците се концентрираха повече върху концертите на Тосканини, конкурента на Малер. Меценатите на оркестъра започваха да нервничат. Густав полагаше още по-големи усилия. Алма не знаеше какво да мисли. Ако през следващата зима мъжът й не работеше в Америка, тя щеше да е по-близо до Валтер. Но дали Густав щеше да намери подходящ ангажимент другаде? Ще видим.

— И да я пазиш — заръча му тя на тръгване. Беше опаковала добре дъщеря си и я предупреди да не си сваля шапката. — Едва се е пооправила. И ти се пази.

Открай време Густав беше склонен да посреща със смях болестите и смяташе закаляването за най-добрата превенция. След диагнозата на доктор Ковач преди три години известно време се бе въздържал от движение и бързо бе установил, че така се чувства още по-зле. Откакто правеше дълги разходки, се подобри и вече изпитваше увереност.

— Не се тревожи — отвърна на жена си. — Чистият въздух ще се отрази добре на Гуки.

Тя чу захлопването на вратата и си отдъхна. Най-сетне имаше малко време за себе си. Премина по дебелия килим към прозореца и се загледа в заснежения град и в парка. По тротоарите се трупаше сняг, виждаха се малко хора. След две седмици беше Коледа — четвъртата й Коледа в Америка и първата без Валтер. Тя препрочете последното му писмо от Берлин, в което той говореше за плановете за своята школа и се кълнеше, че копнее за нея, а после му написа отговор. Жадуваше за тялото му, а идеята да има един ден дете от него приемаше все по-конкретни очертания. Алма беше свикнала в писмата си да се държи така, сякаш са разделени само заради някакво кратко пътуване. Така беше по-лесно. Ала между тях се простираше цял океан, а пощата пътуваше минимум четиринайсет дни. Докато писмото й стигнеше до него, Коледа щеше да е отминала. Тя се чувстваше по-далече от любимия от всеки друг път. Запечата плика и позвъни на камериерката да вземе писмото. Когато остана отново сама, седна на пианото, откъдето се виждаше заснежения град. Взе зелената папка с песните си, оставена на поставката за ноти, и я прелисти. Ах, тези моменти, в които можеше да свири самозабравено, бяха толкова редки… През първата година в Америка разполагаше с време, но изобщо не й бе хрумвала подобна мисъл. Ала сега, след като Густав бе открил песните й в Тоблах и ги бе харесал, тя отново започваше да композира. Пристъпваше опипом, съвсем бавно, към предишната си страст. Пръстите й намираха клавишите от само себе си, но през годините бе загубила вяра в своите способности. Трябваше й повече време, ала Гуки изискваше цялото й внимание.

При това бе отбелязала безспорни успехи: певицата Франсез Алда^[1] възнамеряваше да изпълни нейна песен в рамките на една песенна вечер. Топла лятна нощ по текст на Ото Юлиус Бирбаум. Преди няколко дни Густав бе нахълтал, крайно възбуден, с тази новина. Алма не знаеше какво да мисли по въпроса. Всичко това беше толкова отдавна. За последен път бе изсвирила тази песен пред Ханс Пфицнер, колко години бяха минали оттогава? По онова време тя беше по-близо до своите композиции, те бяха част от нея. Преди няколко години щеше да подскача от щастие, ако изпълнеха пред публика някоя нейна песен, но сега? Имаше толкова много други грижи, а сърцето й копнееше за Валтер Гропиус. Густав обаче беше взел решение през главата й. Той направо прекаляваше с възторга си и притискаше Алда да изпее и други Алмини песни. Това обаче не беше възможно, защото програмата вече бе отпечатана — факт, който ни най-малко не натъжаваше съпругата му. Умът й беше зает с други неща. Тя отиде до рафта за книги и извади томче с нови немски стихотворения. Потърси текст, който да има за тема нейния копнеж, нещастната й любов към двама мъже, та после да намери подходящите за него ноти.

Минаха два часа, а Густав и Гуки не се връщаха. След още един час тя се разтревожи сериозно и се замисли дали да не излезе да ги търси.

Когато най-сетне се върнаха, Алма обсипа мъжа си с упреци.

— Къде се губихте толкова дълго? Гуки е премръзнала. Как можа да я изложиш на този студ? — извика тя.

Густав се усмихна загадъчно и размаха някаква торбичка.

— Не сме били през цялото време навън. Купихме някои неща. Нали скоро е Коледа.

— Но… ти никога не си го правил. Мразиш да пазаруваш!

— Ще видиш.

 

 

На Бъдни вечер той я изненада с крайно необичайна за него декорация. Първо я накара да излезе и да изчака в съседната стая. Алма го чуваше как трополи вътре. После я повика. Върху масата пред нея бе метната дантелена покривка, цялата обсипана с рози. Под покривката бяха подаръците за нея, сред които ваучери за пазаруване, както и бижу на стойност хиляда долара.

Алма не знаеше какво да каже. Всичко това не подхождаше на Густав. Той се отказваше от навиците си, само и само да й угоди. Беше й подарил парфюм, а през декември дори я бе поканил на излет до Ниагарския водопад. По-рано никога не би направил подобно нещо. Ала после тя се зарадва на многото красиви неща, които бе избрал за нея.

След два дни той размаха някакво писмо, когато тя влезе в стаята.

— Портиерът ми го даде, за теб е.

Алма пребледня от страх. Портиерът беше дал писмо на Густав? Да не е от Валтер? Та нали му бе забранила да пише до адреса на хотела. Но в такъв случай мъжът й щеше да реагира другояче, нали? Тя се прокашля.

— От кого е? — попита уж небрежно.

— От Виена, от Флора Берл. — Той се приближи и я целуна по бузата. — Има ли нещо? — Изгледа я с пронизващ поглед. — Или си очаквала друг подател?

— Не, всичко е наред — с подчертано безразличие отвърна тя. — Флора беше обещала да ми разкаже за коледните балове във Виена. Нали знаеш колко си пада по клюките. — Ала вътрешно трепереше от напрежение. Усещаше, че Густав продължава да се страхува да не го напусне. Явно антените му бяха много по-чувствителни, отколкото смяташе тя.

 

 

Посрещнаха новата година в апартамента си. На гости им беше техният приятел, лекарят Йозеф Френкел. Искаха да наблюдават фойерверките през трите огромни прозореца, образуващи еркер. Пет минути преди полунощ забиха всички камбани, сирените на корабите и фабриките започнаха да вият. В матовата светлина, царяща в града, тези звуци се сливаха и кънтяха като някакъв гигантски орган. После в небето се извисиха първите фойерверки. И тримата бяха покъртени. Хванаха се за ръцете и си пожелаха щастлива нова 1911-а година.

Вдигнаха чашите с шампанско и си казаха наздраве. Ала веселието и лекотата на Алма бяха пресилени. Тя се преструваше, защото всъщност нещо я потискаше. През последните седмици писмата на Валтер пристигаха по-рядко, а и тя вече не му пишеше толкова често. Обзе я неопределен страх, подобен на онзи от Бъдни вечер, когато бе видяла инсценировката с подаръците от Густав. И после отново, когато той й донесе писмото. По лицето на съпруга си виждаше, че той също се преструва, сякаш всичко е наред.