Каролине Бернард
Музата на Виена (52)

Петдесет и втора глава

Два дни по-късно Алма и Густав бяха отново във Виена. Както обикновено живееха у Ана Мол, понеже вече нямаха жилище в града. Но все пак бяха намерили парцел в Брайтенщайн до Земеринг, където смятаха да си построят къща. Густав отсега я наричаше свое убежище за старини, което никак не се нравеше на Алма.

— Аз съм на трийсет и се чувствам малко млада за старческо убежище — кипна съпругата му, ала съжали, щом видя уплашения му поглед. И тя беше изнервена до краен предел, защото Валтер й липсваше. Още вечерта на премиерата се бяха разделили скарани и оттогава не бе получавала вест от него.

След представлението, когато Густав трескаво я търсеше с поглед, Алма бе отишла при мъжа си, а той я хвана под ръка и повече не я пусна, докато зрителите дефилираха покрай тях, за да го поздравят. С крайчеца на окото си видя Валтер, застанал близо до един от изходите, да й дава знаци. Тя се откъсна с мъка от мъжа си, твърдейки, че Софи Клемансо я викала при себе си. Валтер настоя да дойде вечерта в хотела при него. Това обаче беше невъзможно, тя трябваше да придружи Густав на приема след премиерата, а рано на следващата сутрин щяха да вземат влака за Виена. Валтер се обърна гневно и си тръгна, без да се сбогува.

През следващите седмици Алма правеше това, което вече бе правила толкова пъти и в което беше майсторка: стягаше сандъците за преселването в Америка. Багажът пак се състоеше от над четирийсет парчета, пълни с дрехите на Густав, Гуки и нейните. Освен това — книги, ръкописи и партитури, кутии за шапки, тоалетни принадлежности, играчките на Ана, зимни палта и хиляди други неща. Густав й бе предложил най-сериозно да вземат и от любимия му хляб грахам и тиролски ябълки, но тя беше отказала. Как щеше да ги транспортира невредими през Атлантика? Много от нещата, които опаковаше, още не бяха необходими в този сезон във Виена, например зимните палта и подплатените с кожа обувки, но вече от опит знаеше, че зимите в Ню Йорк нерядко са леденостудени.

В момента изтръскваше и подбираше за пътуването кожените яки, които цяло лято бяха стояли на склад у нейния кожухар. После ги зави в нова копринена хартия и ги прибра в един сандък куфар, където имаше достатъчно място, та да не се повредят. „Всъщност тези дрехи може направо да останат в Ню Йорк, така би било по-просто — помисли си тя, — а като се върнем в Европа, тук вече ще е твърде топло.“ Това вечно стягане на багаж беше наистина съсипващо. Разбира се, би могла да помоли Полди да свърши работата, но Густав държеше лично Алма да опакова нещата му. Тя прокара пръсти по невероятно меката кожа на една дългокосместа стола от сребърна лисица. Густав й я беше купил по време на сватбеното им пътешествие в Русия и Алма я носеше с огромно удоволствие, понеже подчертаваше идеално очите й. Диадемата, която й бе подарил за рождения ден, щеше да си отива перфектно с нея. Още не беше имала повод да носи и двете неща едновременно. Тя се наметна с лисицата, в носа й нахлу леката миризма на нафталин. Видя образа си в огледалото и внезапно й хрумна, че Валтер никога няма да я види с тази сребърна лисица, защото тя прекарваше зимите в Ню Йорк. Корабът отплаваше след три седмици. Месеци наред нямаше да го вижда и тази перспектива я хвърляше в отчаяние. Откраднатите часове в Мюнхен бяха само преди няколко дни и завършиха с кавга. Не, не можеше да го напусне така! Обзе я безумен копнеж по него. Тя свали кожената наметка от раменете си и я сложи при другите неща. Трябваше да измисли нещо, за да го види още веднъж, преди да отплават.

Густав планираше преди заминаването за Америка да мине през Берлин, за да се срещне с приятели, и очакваше Алма и Гуки да го придружат. Параходът Кайзер Вилхелм II отплаваше от Бремерхафен на 18-и октомври. Както обикновено той вече бе уредил всичко и бе поръчал билетите за влака.

Когато разказа на Алма за това, тя изпадна в нервна криза. Ако беше през цялото време с мъжа си в Берлин, нямаше да има възможност да се сбогува с Валтер. После в главата й се зароди идея: каквото можеше Густав, можеше го и тя.

— Винаги кроиш планове и решаваш през главата ми! — викна гневно младата жена.

— Но… Какво имаш предвид? — изуми се той.

Алма преувеличи нарочно яда си.

— Защо не ме попита? Имах други планове.

— Какви?

Тя омекна.

— С удоволствие бих те придружила до Берлин, но се надявах преди отпътуването ни за Америка да прекарам още няколко дни в Париж. — В гласа й се прокрадна отчаяние. — Отдавна не съм била там, исках да посетя семейство Клемансо. Като заминем за Ню Йорк, няма да ги виждам месеци наред. — Тя зачака напрегнато реакцията му.

— Но нали току-що се видя със Софи в Мюнхен, на премиерата — възрази Густав.

— Да, така е. Но въпреки това копнея за Париж. Параходът ни от Бремерхафен не минава ли през Шербург? Бих могла да се кача там. Разбира се, Гуки и мис Търнър ще бъдат с мен. — Тя хвана ръката му. — В Ню Йорк ще бъдем постоянно заедно. Наистина много държа на това.

— Аз обаче не бих искал да променям плановете си за Берлин — каза той.

— Няма и нужда! Вдругиден ти заминаваш за Берлин, аз — за Париж, и два дни по-късно се срещаме отново в Шербург. Точно така ще направим! — Тя се изчерви неволно. — Ще взема част от багажа ти, та да ти е по-леко. Ох, как се радвам, че ще се видя със Софи! Пък и ще направя някои покупки. Какво ще кажеш?

— Както искаш.

Алма въздъхна с облекчение.

При първа възможност тя се оттегли незабелязано в стаята си и извади хартията за писма. Трябваше да побърза, за да сподели плана си с Валтер. С треперещи пръсти написа съобщението.

Рандеву в Мюнхен. Заминавам от тук петък 14 октомври в 11:55 часа преди обед с „Ориент експрес“. Купето ми с легло №13 е във втория спален вагон.

Тя остави писалката и покри листа с някаква книга, защото чу стъпките на мъжа си пред вратата.

Той надникна в стаята й.

— Нали няма да забравиш да опаковаш и топлите ми ботуши? — попита. — Сигурно в Ню Йорк пак ще преживеем някоя отвратителна снежна буря.

Тя кимна.

Густав я изгледа очаквателно и на нея й се стори, че в очите му проблесна подозрение, ала не каза нищо. Накрая той излезе от стаята й и Алма продължи да пише. Посъветва Валтер да си купи билет на името Валтер Гроте — все пак беше възможно Густав да промени плановете си и също да замине за Париж. В такъв случай щеше да вземе същия влак, но два дни по-късно, и евентуално да поиска да види списъка на пътниците. „Божичко, започвам да страдам от мания за преследване!“, каза си тя и подписа писмото с Твоята годеница. Постара се да изпише последната дума с красиви, закръглени и категорични букви. Напръска леко листа с парфюма си и написа върху плика адреса на Валтер.

— Излизам — провикна се тя през затворената врата на кабинета на Густав. — Веднага се връщам. — Щеше да занесе лично писмото на пощата, нямаше доверие на прислугата.

— Ами нашата разходка? — викна след нея той.

— Дотогава ще се върна. Трябва само да свърша нещо. — И се промъкна през вратата, преди той да е възразил.

Беше помолила Гропиус да изпрати отговора си до поискване в безобидно писмо до майка й, без да знае дали времето ще стигне. Кодът беше „А. М. 50“. В никакъв случай не биваше да звъни по телефона, Густав щеше да научи. Не стига, дето беше прочел онова проклето писмо… Тя пусна писъмцето си, придружено с мъничка молитва: „Боже, нека това писмо стигне навреме до Валтер! И направи така, че да дойде, умолявам те!“.

 

 

Спалните места в „Ориент експрес“ бяха резервирани. Две купета в различни вагони. Алма бе заявила, че нямало свободни съседни купета, защото в никакъв случай не биваше мис Търнър или Гуки да се срещнат с Валтер във влака.

На път за Западната гара Алма беше обзета от фатализъм. Бе организирала и подготвила срещата според силите си. Сега всичко зависеше от Валтер. Дали е получил навреме писмото й? Ще бъде ли във влака? Тя не обърна особено внимание дали шафнерът се отнася внимателно с багажа й, дали го насочва в правилното купе и дали куфарите за презокеанското пътуване са прибрани в багажното отделение, за да бъдат изпратени директно в Шербург. Мислеше единствено за Валтер.

По време на пътуването от Виена до Мюнхен Алма почти не забелязваше неописуемия лукс, който предлагаше „Ориент експрес“. Често беше пътувала с него. С неохота се остави на Гуки да я завлече в салон — ресторанта, който можеше да съперничи на всеки голям хотел: дебели килими, стъкло „Лалик“^[1], салфетки с бродерия. Не беше гладна, но направи компания на Гуки и мис Търнър. На рояла седеше пианист, който свиреше по време на храненето. Роял във влак! Музикантът обаче беше второкласен, Алма щеше да се справи по-добре. Затова пък храната беше прекрасна.

След вечеря тя отпрати Гуки и мис Търнър да си легнат. Когато се върна в купето си, шафнерът вече беше приготвил леглата. Алма погледна часовника. След малко повече от час щяха да стигнат в Мюнхен. Молеше се Валтер да бъде на гарата. Тръшна се нервно върху меката мебел. Спалните вагони също бяха изключително комфортни. Седалките с петролен цвят бяха облечени в плат с десени от ар нуво, а абажурите на тавана и на малката масичка край прозореца приличаха на грациозни чашки на цветя. На вратата се почука. Тя се стресна — дали не е Гуки? Не, беше шафнерът, носеше леденостудено шампанско и печени ядки в сребърна купичка.

— Ще пристигнем навреме в Мюнхен — каза човекът и допря пръсти до фуражката си, после затвори безшумно вратата след себе си.

Алма не си намираше място от безпокойство. Отиде в банята, и тя цялата в благородно дърво, което блестеше, сякаш бе излъскано с олио. Дори мивката беше облицована с махагон. През мрамора преминаваше фина пукнатина. Алма я проследи с показалец, после отново и отново, и постепенно започна да се успокоява. Заслуша се в пухтенето на влака, прекъсвано от време на време от свирката на локомотива. Върна се в купето и погледна през прозореца, навън вече се мръкваше.

Колкото повече наближаваха Мюнхен, толкова по-тревожна ставаше. Валтер не бе имал време да отговори на предложението й. Тя знаеше, че той ще преобърне света с краката нагоре, за да осъществи това рандеву, но все пак беше възможно и да не успее. Ами ако още й беше сърдит заради Мюнхен и не дойдеше? Тази мисъл я прободе като нож. Ако го бе отблъснала с отказа си да напусне Густав? Това би било същинска катастрофа. Тя се разгледа в огледалото. На устните й заигра усмивка, изпълнена с очакване. Ако всичко минеше гладко, Валтер щеше да е при нея след няколко минути. Нощта щеше да им принадлежи. Дали да не поръча нещо за ядене? Ами, той нямаше да е гладен. Сега й оставаше само едно — да чака. Тресеше се от нерви като младо девойче. Представяше си как той отваря вратата и я поема в обятията си, как покрива с целувки деколтето й. Леглата във влака не бяха много широки, ала непреклонната воля на Валтер да изпълнява всяко нейно желание и страстта им щяха да компенсират стократно това неудобство. Той щеше да е прегладнял за нея, след толкова време, през което не се бяха виждали. Божичко, как й липсваше тази страст!

Тя оправи роклята си и пръсна капка парфюм в деколтето. Влакът забави ход и спря.

До отпътуването оставаха само пет минути. Валтер щеше да дойде всеки момент.

Тя отиде до прозореца, отвори го и надникна навън, към перона. Къде беше нейният любим?

В този миг го видя — вървеше с едри крачки покрай вагоните и търсеше нужния му номер. Алма не посмя да му извика. Затвори прозореца и зачака. После на вратата се почука и той влезе.