Каролине Бернард
Музата на Виена (51)

Петдесет и първа глава

Седмица след завръщането си Густав трябваше да замине отново, този път за Мюнхен, за да подготви премиерата на Осмата симфония. Искаше да разполага с цяла седмица за репетирането на това изключително трудно музикално произведение с множество участници. Трите хора бяха от Лайпциг, Виена и Мюнхен и той възнамеряваше първо да репетира с всеки поотделно. Алма щеше да дойде за премиерата, като преди това приключи лятната си ваканция в Тоблах и уреди пренасянето във Виена.

— Не ми се заминава — каза й той. — Не искам да те оставям сама.

— Разбира се, че ще заминеш — отвърна тя. — Не се тревожи. Всичко е наред. Ти трябва да си там, когато изпълняват за първи път Осмата, защото най-добре познаваш собствената си музика и знаеш как трябва да се свири. Освен това нали скоро ще те последвам. Искам да споделя това събитие с теб.

Тя го изпрати на гарата. Както обикновено, той й писа още от влака, като на няколко пъти се самоопределяше като гимназист, а нея наричаше своя спасителка и богиня. Алма четеше тези редове със смесени чувства — колкото със задоволство, толкова и със страх. Докато по-рано тя беше подчинената част в брака им, след завръщането му това съотношение се беше преобърнало. Младата жена не знаеше какво да мисли. Густав й изглеждаше толкова слаб, толкова лабилен. На следващия ден дойдоха обезпокоителни новини: по време на репетициите получил силно възпаление на гърлото, което го повалило на легло. Имал висока температура и тъй като не желаел в никакъв случай да пропусне репетициите, приложил една от своите процедури за ударно изпотяване. Половината персонал на хотела бил впрегнат да носи завивки и да бърше обилната пот, стичаща се по лицето му.

Ана Мол беше силно обезпокоена от поредната му болест.

— Твърде много изискваш от него — укори тя дъщеря си. — Човекът е на края на силите си. Страх го е да не те загуби. Всичко това го изтощава. Наистина се тревожа от постоянните му възпаления на гърлото, които всеки път стават все по-тежки. Един ден това ще го умори.

— Наясно съм, че трябва да се щади, само че никога не би го направил, когато става въпрос за неговата музика. Често се е случвало външни диригенти да опропастяват симфониите му. Густав особено обича Осмата и не желае да оставя нищо на случайността.

— Точно затова не бива да му причиняваш допълнителни тревоги. Твой дълг е да го подкрепяш, както го правеше през последните години. Внимавай какви ги вършиш, Алма. Ако научи, че продължаваш да му изневеряваш… — Тя не довърши изречението. Ана Мол беше напълно осведомена за връзката на дъщеря си с Валтер, защото изпълняваше ролята на пощальон на любовта — писмата им минаваха през нейния адрес. Алма се бе опитала да приключи отношенията си с Гропиус, но безуспешно — твърде много го обичаше. Пък нали и откакто се бе появил в Тоблах, само си пишеха писма.

Въпреки това я гризеше съвестта. Писмата, които й пишеше Густав, разкриваха терзанията му. Фройд е напълно прав — за мен ти винаги си била светлината и централната точка. Вътрешната светлина, да… Но какво мъчение и каква болка е да знам, че вече не можеш да ми отвърнеш със същото. Ала любовта трябва да събужда любов, а на верността да се отвръща с вярност; и докато Ерос продължава да владее хората и боговете, то и аз ще си извоювам обратно всичко — сърцето, което някога беше мое… Още същия ден бе пристигнало ново писмо от него: От един часа в неделя бях престанал да живея. Слава богу, току-що получих писъмцето ти и отново мога да дишам… Алмши — ако ме беше напуснала тогава, щях просто да угасна като факла, останала без въздух.

Тя остави писмото при другите на бюрото си и внимателно го приглади. Густав създаваше впечатление за сломен мъж, а сегашната му болест беше лош знак. Алма му съчувстваше, гузната съвест я разяждаше.

И все пак това беше само едната страна на медала. Случилото се не бе само по нейна вина! Тя закръстосва стаята. Не беше ли страдала през последните години? Не беше ли справедливо сега и той да страда? И не беше ли хвърлил този доктор Фройд право в лицето му обвинението, че виждал в нея друга жена, майчина фигура? Дали е споделил с Фройд и изречението за едрата шарка? Че му се искало тя да има обезобразено от едра шарка лице? Това беше чудовищно! Ако й бе оставил поне композирането, което навремето беше всичко за нея… Може би се бе отдала на друг мъж точно по тази причина — защото Густав й бе отнел музиката, креативността? Защото й бе отнел всичко и тя нямаше право да бъде себе си? Фройд даже бил казал, че ако нямало реална изневяра от нейна страна, трябвало да си я измисли, за да отвори очите на мъжа си.

Тя се върна до бюрото и взе отново писмото. В края съпругът й пишеше:

Истина ли е? Отново ли си моя? Нима мога да го проумея? Най-после! Най-после!… Днешното ти писмо беше толкова мило, за първи път от осем седмици — всъщност през целия си живот — аз изпитвам това блажено щастие, което любовта дарява на човека, когато обича с цялото си сърце и знае, че е обичан.

Най-важното сега беше той да оздравее и да даде концерта. Утре тя щеше да замине при него. Всичко друго щеше да се оправи някак.

* * *

Когато прислужникът от грандхотел „Континентал“ я заведе в стаята й, най-напред й направиха впечатление червените рози, смесени с бели карамфили, наслагани навсякъде във високи вази от муранско^[1] стъкло.

— Дано се харесат на уважаемата госпожа — каза слугата. — Мъжът ви даде точни указания.

Няколко минути по-късно Густав връхлетя в хотела — беше разпоредил кратка пауза в репетициите, за да я поздрави. Алма се уплаши от вида му — изтощен, измършавял до крайност. Косата му стърчеше безразборно около главата, очите бяха почти черни и лъщяха трескаво. Но се усмихваше.

— Алмши — подзе той и покри лицето й с целувки. Тя усети горещината, лъхаща от него. Дали беше с висока температура? Остави се на милувките му, ала вътрешно беснееше от нетърпение.

— Кога трябва да се върнеш на репетицията? — попита.

— Веднага. Надявам се, че ще ме придружиш. Трябва да се положи наистина херкулесовски труд. Толкова много действащи лица! Обаче общото впечатление е страхотно!

Алма поклати глава.

— Не днес. Нека да се аклиматизирам. След пътуването не се чувствам добре. Влакът ме раздруса, боли ме глава. Остави ме да си почина, ще говорим като се прибереш довечера.

Върху лицето му се изписа разочарование и тя тутакси съжали за казаното, но Густав се окопити.

— Разбира се. Извинявай, естествено, че искаш да си починеш от пътуването. Ще се видим по-късно.

Алма надникна през прозореца и изчака мъжът й да завие зад ъгъла. После се погледна в огледалото. Очите й бяха тъжни. Правилно ли беше това, което смяташе да стори? Можеше ли да си го позволи? Ала копнежът взе връх — тя грабна шапката и чантата си и изхвърча от стаята. Преди това се беше осведомила по кой път да мине, понеже не искаше да рискува и да пита портиера. Възможно бе човекът случайно да се изпусне пред Густав, че е тръгнала за близкия хотел „Регина“, където я чакаше Валтер.

Успя да се промъкне незабелязано до стаята му. Едва протегна ръка да почука, когато той отвори рязко вратата.

— Алма! — възкликна и я притегли към себе си.

Всичките й задръжки паднаха, щом най-сетне усети и подуши тялото му. В писмата си бяха описвали доста свободно еротичните си желания и въжделения, а през седмиците на раздяла те се бяха натрупали. По време на цялото пътуване Алма бе трептяла от глава до пети, разтърсвана от копнеж по Валтер. Не можеше да се насити да гледа младото му тяло, а неговото възхищение от снагата й още повече разпалваше желанието й. Пламнала от страст, тя запокити шапката си в ъгъла и задърпа копчетата на ризата му.

Имаха толкова малко време! Едва се бяха срещнали, едва се бяха целунали, останали без дъх, едва се бяха любили — и Алма трябваше да тръгва, за да бъде навреме в грандхотела, преди Густав да се е върнал от репетицията. Тя се облече пред огледалото и оправи шапката си. Валтер лежеше на леглото. Младата жена го погледна с копнеж — така й се искаше отново да избяга в обятията му! Той усети и стана от постелята, за да я прегърне.

— Не си тръгвай — промърмори.

— Налага се — отвърна тя. Тонът й не допускаше възражения. Проследи отражението му в огледалото. Погледът му потъмня.

— Ти ме залъгваш — произнесе на висок глас той и рязко я пусна.

Алма остана да стои с отпуснати ръце, без прегръдката му се почувства беззащитна.

Той продължи настоятелно:

— Трябва най-после да сложиш картите на масата! Кажи на мъжа си, че го напускаш.

Тя се извърна към него.

— Наясно си, че не мога да го направя. Знаеш го, откакто дойде в Тоблах. Тогава ти съобщих решението си. Обичам те, но не мога да напусна Густав. Не сега. Това би го убило.

Валтер се възмути:

— Ами аз? Колко още да чакам?

Алма въздъхна.

— Сега трябва да тръгвам, за да съм налице, когато се върне Густав. — Тя видя как мъжът сви устни, щом чу името. Целуна го за довиждане. — Не усложнявай нещата.

По пътя обратно към грандхотела, който взе почти на бегом, тя се отдаде на размишления. Всъщност преди малко искаше да каже на Валтер, че не им остават и шест седмици, преди на 20-и октомври да се качат с Густав на парахода за Америка. Куражът я напусна, след като видя гнева му. Как да му обясни, че ще отсъства с месеци? Да не говорим, че и сама се страхуваше от дългата раздяла. Трябваше да измисли нещо, за да се срещнат още веднъж преди заминаването й.

 

 

На следващия ден Алма отиде на генералната репетиция да наблюдава Густав, докато работи. Изпитваше необуздана гордост. Той владееше напълно това човешко множество, сред което имаше артисти с, меко казано, труден характер и отявлени примадони. Тук ще пусне шега, там ще похвали, после ще укори внимателно някого. Музикантите, особено децата от хора, явно много го харесваха. Дори по време на генералната репетиция той непрекъснато променяше нюанси в изпълнението, открояваше някой тромбон, караше струнните да затихнат. Густав увличаше музикантите с възторга си, беше в състояние да ги убеди колко са полезни усилията им, държеше ги изцяло в ръцете си. Той се раздаваше, тичаше насам-натам, смесваше се с оркестъра, за да чуе звука от друго място, разместваше някои оркестранти, а после отново тичаше към диригентския пулт, за да чуе разликата, и още веднъж променяше всичко.

Тя чуваше шепота и коментарите на околните. Малцина разбираха какво вършеше мъжът й и защо беше необходимо, а той се стремеше към оптималния звуков резултат за собствените си уши. Тя би могла да им обясни начина му на работа. Как съпругът й се намесва до последния момент, понякога дори по време на изпълнението, понеже смята, че някой звук, някой контрапункт трябва да се получи другояче. Затова и изпълненията му никога не са еднакви, а винаги напълно нови и свежи.

— Ей, това наистина е голяма работа! Хиляда участници! — каза един мъж до нея.

— Симфония на хилядата^[2]. Ще рече човек, че Малер иска да впечатли публиката с масовост.

Алма беше чувала подобни коментари. В пресата наистина наричаха творбата „Симфония на хилядата“, но Густав не харесваше това определение.

Тя се поотдалечи. Приказките й пречеха, искаше да се концентрира върху музиката. Осмата симфония имаше особена стойност — не само защото Густав я бе посветил на нея, но и защото я бе написал през лятото, когато животът им вървеше гладко, а Пуци беше жива. Ето, сега идваше темата за Фауст, която чуваше за първи път в цялостно инструментално изпълнение. Погледна към Густав. Досега той също бе чувал оркестровия вариант само в главата си. Ето го — вдигна ръка, сви я в юмрук и го разтърси, за да изтръгне и последните сили от музикантите. Звучността я покори, тоновете бяха изключително мощни, дори за секунда й се стори, че се носи по тях из залата като на кораб. По бузите й се стичаха сълзи. Тимпаните гръмнаха и вътрешностите й потрепериха, ала на Густав още не му беше достатъчно. Мъжът на тимпана удари с все сила инструмента. Звуковите вълни се блъснаха в ухото й, тя ги усети физически. Това беше прекрасно, най-вълнуващото, което бе преживявала досега в музиката. Когато отзвуча последният тон, оркестрантите и певците се спогледаха с ококорени очи, сякаш сами не можеха да повярват какво са сътворили току-що.

Густав се сви леко на пулта, после отново изпъна тяло и аплодира оркестъра. Всеки можеше да види какво му е струвал този херкулесов труд и как се вживява в своята музика. Той слезе от пулта, а Алма тръгна насреща му, за да го прегърне.

— Толкова се гордея с теб — прошепна в ухото му тя, все още със сълзи на очи.

Когато по-късно през деня се измъкна за един час, за да се види с Валтер, още беше обсебена от преживяната емоция.

— Какво ти е? — попита той. — Сякаш не си тук.

Ала тя не можеше да сподели това преживяване с любимия си. Той щеше да ревнува, и то с право, освен това нямаше особено отношение към музиката.

За пореден път Алма осъзна болезнено колко различни бяха двамата мъже в нейния живот. А също, че искаше и се нуждаеше и от двамата.

 

 

Премиерата беше на следващия ден. Дошли бяха много колеги и почитатели на Густав. Алма се ръкуваше с Рихард Щраус, със семейство Клемансо, които бяха пристигнали специално от Париж, със Зигфрид Вагнер и с певицата Лили Леман, с Макс Райнхард и Ханс Пфицнер. Тук присъстваше и Томас Ман. След като отзвуча и последният тон, се получи същото както на генералната репетиция: тишина, почуда, а после сред хилядите зрители, но и сред музикантите, избухна истинска буря от възхищение. Малер беше принуден да се покланя безброй пъти, а после обходи редиците на певците и се ръкува с всеки поотделно.

Алма стоеше в групата приятели на Малер, завладяна от току-що преживяното дори по-силно от предния ден. В един миг я заля гореща вълна — сети се, че Валтер Гропиус също е някъде в залата. Под впечатлението от творбата на Густав го бе забравила за малко. Огледа се безпокойно — той не биваше в никакъв случай да я доближи.

— Вижте, Алма… — Тя долови френското звучене на гласа на Софи Клемансо.

— Да?

Софи посочи с ръка. Алма я проследи и съзря Густав на ръба на сцената. Беше заобиколен от почитатели и изпълнители, ала погледът му сновеше сред публиката. Той търсеше нея, Алма. Отблъсна леко околните, освободи се от тълпата, за да вижда по-добре. Много погледи го последваха, искаха да разберат какво или кого търсеше толкова настоятелно. Алма вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Той я забеляза, лицето му за миг светна, ала бързо помръкна. Младата жена се уплаши от изражението на шарещите му безпокойно очи. Погледът му гореше. В него тя прочете тревога и, още по-лошо, надежда за милост и благоволение.

Алма вирна брадичка и му се усмихна.

Софи Клемансо не беше единствената, която бе наблюдавала тази странна сцена.

— Отидете при него — прошепна тя. — Той има нужда от вас. От всички тези хора, които в момента го смятат за бог, той има нужда единствено от вас. Вие сте за завиждане.