Каролине Бернард
Музата на Виена (5)

Пета глава

Алма захлопна толкова силно вратата на стаята си, че стените потрепериха. Но нали все някъде трябваше да излее яда си. Майка й я третираше като малко момиче! След завръщането им във Виена не я оставяше да направи и крачка сама — от страх да не се срещне тайно с Климт. Девойката кипеше от възмущение. Действително ли майка й вярваше, че ще се срещне отново с него след всичко, което й бе причинил? Предпочиташе никога да не го вижда!

Нейното спасение беше леля Ми. Единствена тя проявяваше разбиране. Покани ги двете с Гретъл плюс сестрите Ланер да прекарат един ден в Пратера; Алма се повози на виенското колело и настръхна от уплах във влакчето на ужасите, послуша оркестъра и се отзова на поканата да хапне захаросани ябълки и да пийне шампанско. Почувства се по-добре, след като гаврътна три чаши. Твърдо решена беше да се забавлява, макар раната, която бе отворил Климт, още да гноеше.

Беше подготвена, когато го срещна в Сецесиона три седмици след завръщането си. Предполагаше, че той ще бъде там. Гордостта й забраняваше дори да си помисли да не отиде, за да избегне тази среща. Чувстваше се донякъде стабилизирана, ала въпреки това сърцето й подскочи, когато той се изправи пред нея. После обаче се стегна, вирна брадичка и мимоходом го поздрави с хладен тон, нищо повече. Сякаш беше някой случаен познат. Алма се радваше, задето бе успяла да се държи така твърдо.

Щом се прибра вкъщи обаче, отново я обзе отчаяние. Как бяха блеснали очите му, когато я зърна! Ами умоляващият му поглед, след като тя изобщо не му обърна внимание! Сърцето й бе наранено от тази среща. Тя взе дневника си, който напоследък криеше зад дървената ламперия на парното отопление, та никой да не го намери, и започна да пише. Писалката хвърчеше по хартията и изпълваше страниците с мислите й. Струваше й се обаче, че нищо не е в състояние да опише достатъчно ясно чувствата й. Толкова трудно бе да облече в думи любовната си мъка, болката, усещането за унижение, зараждащия се гняв и гордостта, защото не желаеше да превие врат. Тя търсеше подходящия израз — а в следващия миг той отлиташе, преди да е успяла да го изложи върху листа. Дори се опита да изплаче болката си, като написа писмо на Густав Климт, в което се сбогуваше с него, макар да знаеше, че няма да го изпрати. В този момент отново я обзе мощното желание да седне на пианото. За няколко секунди ръцете й застинаха над клавишите, а после тя започна да свири — най-напред бавно, опипом, след което пръстите й сами намираха нужните клавиши. Този път не изпита потребност да запише това, което свиреше. Просто изразяваше чрез инструмента какво я потиска и така се освобождаваше от мъката си. След известно време захлопна капака. Върху лицето й се изписа плаха усмивка.

Алма се завръщаше бавно към живота. Замина с майка си и сестра си за Гойзерн^[1]. Животът сред девствената природа я укроти. Тя предприемаше дълги разходки, караше лодка на езерото с Гретъл и се впускаше в изморителни походи с велосипед. Когато валеше, четеше или бродираше. Често я придружаваха млади мъже от Виена, които се присъединяваха към тях за няколко дни. Тя им позволяваше по-скоро неохотно да я ухажват и да й подаряват парфюми. След Климт мъжете й бяха безразлични.

И тук, в Гойзерн, единствено музиката я изтръгваше от тъгата. За щастие в една отдалечена стая на пансиона имаше хубав роял „Бьозендорф“. Алма се оттегляше там, колкото може по-често. Музиката я развличаше и й помагаше да добие яснота за чувствата си и да им придаде форма.

Този път обаче тя отделяше време да записва композициите си и да ги обработва, както подобава. По цели часове седеше на рояла, забравила всичко около себе си, а концентрацията й възвръщаше вътрешното равновесие и й носеше удовлетворение — понякога дори ликуваше, когато някоя пиеса се получеше особено добре. Подбираше познати стихотворения, които изразяваха настроението й, и ги претворяваше в тонове. Четиристишия от Кьорнер^[2] или Демел^[3]. В пансиона имаше библиотечен шкаф, в който бившите гости бяха оставяли книги. Тук тя откри томче със стиховете на Рилке. Научи за нещастните му любови към различни жени и се потопи в стиховете, в които той бе излял чувствата си в рими. За нея те бяха истинско откровение. Рилке беше намерил правилните думи, Алма търсеше подходящите мелодии. С неохота прекъсваше работата си, когато Гретъл или майка й я викаха на вечеря, или защото искаха да ходят на излет. Тя черпеше вдъхновението си както от любовната си мъка, така и от природата. След разходка с майка си до една планинска поляна, разцъфнала пищно през пролетта, тя превърна в музика опияняващото ухание и омайните багри: лилави камбанки съседстваха тук с алени макове, сред които бяха разпръснати бели облаци от маргаритки. Часове по-късно, когато ставаше от пианото, се зачуди колко ли време е минало. И се почувства по-добре, по-силна, с усещането, че е създала нещо красиво и смислено. В тези часове тя се отдалечаваше от Климт.

Алма изсвирваше песните си най-напред на Гретъл. Сестра й беше нейната първа слушателка и почитателка, преди да представи композициите си пред по-широка публика на вечерните сбирки. Комплиментите, които получаваше, включително от компетентни люде, я окриляваха и окуражаваха.

— Любовната мъка ме прави креативна — сподели тя с Гретъл, която се чудеше откъде й хрумват всички тези неща. — През последните седмици ми стана ясно, че музиката ми действа по-добре от любовта. Ако трябва да избирам между двете, бих избрала музиката.

— Ама ти сериозно ли? — попита сестра й.

— Напълно сериозно. Един ден ще стана велика композиторка и ще напиша симфония, каквато светът не е чувал.

 

 

Може би пастрокът й бе поомекнал, след като Хуго и леля Ми Хенеберг ги поканиха толкова сърдечно, може би и майка й се беше смилила над любовните й терзания или проумяла колко важна е музиката за Алма: но тази година родителите им за първи път позволиха на двете сестри да заминат за фестивала в Байройт. Алма изгаряше от вълнение, когато се качи на влака за Мюнхен с Гретъл и с Хенебергови. Там щяха да се прекачат в друг влак за Байройт. Беше толкова благодарна на леля Ми, която често я канеше и в ложата си във Виенската опера. Потеглиха на 30 август, Алма бърбореше непрестанно, докато леля Ми не я погледна уморено:

— Стига толкова, Алма, остави ни да си починем!

В ранния следобед пристигнаха в Байройт, скучно местенце. „Ванфрид“^[4] също не й хареса. Всичко й се стори твърде тежко, твърде тържествено. Другояче си представяше тя Вагнер.

— По-добре да огледам дамските моди — прошепна Алма на Гретъл.

Имаха богата възможност за това преди представлението, докато посетителите се стичаха към фестивалната зала. Повечето жени носеха кремави рокли, дълги до земята, украсени с рюшове, дантели, изкуствени камъни и перли. Силуетите на всички до една бяха стройни благодарение на корсажите, силно пристягащи талията. В косите и деколтетата блестяха диаманти и рубини. Към всичко това — шапки и чадърчета плюс чантички от брокат и кадифе. Особено впечатление й направи една жена с рокля от прозрачна, фино избродирана тъкан, увита в сложни пластове около тялото й. Дрехата сякаш се държеше само на един широк платнен колан. След като се вгледа по-внимателно, установи, че жената е японка. Алма се замисли дали да не скицира набързо роклята, та да я изкопира във Виена, ала в този момент се раздаде вторият звънец. Влязоха бързо в залата, разгънаха столовете и после… прозвуча музика. Още при първия тон я побиха ледени тръпки. Тя усещаше тоновете физически, те я пронизваха и изпълваха със светлина, а сърцето й биеше в гърлото. След финала остана да седи като упоена. Зрителите се мъчеха да минат покрай нея, но тя не помръдваше. Наложи се леля Ми да я издърпа за ръката, докато най-сетне се събуди от вцепенението си. Първия ден гледаха Парсифал, на следващия Нюрнбергските майстори певци, едно преживяване, което беше още по-запечатващо се в паметта, още по-поразяващо, ако това изобщо беше възможно. Обляна в сълзи, Алма седеше сред публиката и нехаеше, че околните я оглеждат с любопитство или състрадание. Намираше се в своя музикален рай. Да можеше и тя да сътвори нещо поне приблизително толкова велико! Движеше се мислено по партитурата, която знаеше наизуст, и тананикаше тихичко отделни фрази, които променяше в главата си, превръщайки ги в мотиви за собствените си песни.

Толкова беше запленена от музиката, че почти не осъзна каква неприятност им се случи на връщане. Билетът й за влака беше изчезнал, та се наложи да се разправят с шафнера и накрая да платят завишена цена.

 

 

След завръщането си от Байройт не завариха майка си в Гойзерн. Беше заминала за Виена, за да се подготви за раждането. Алма и сестра й останаха под надзора на своята баба, „мама Мол“ от Хамбург, с която не се погаждаха особено.

В една ранна утрин след няколко дни пристигна телеграма от Виена, съобщаваща за появата на природената им сестра Мария.

След като прочете известието, Алма изхвърча от къщата. Беше безкрайно благодарна, че майка й е понесла добре раждането и че бебето е здраво и читаво. Ала в същото време изпитваше гняв и тъга. Днес беше годишнина от смъртта на обичния й баща. Никой, освен нея не мислеше за Емил Шиндлер, за човека, към когото бе изпитвала толкова нежни чувства. Алма продължаваше да усеща всекидневно липсата му. А още с раждането си новата сестричка беше изместила татко й от неговото място. И освен това: какво щеше да се случи сега с нея и с Гретъл? Алма вече се чувстваше чужда в собственото си семейство. Можеше да се предположи, че Мол ще предпочете новороденото си дете пред нея и сестра й. А пък ако Гретъл напуснеше скоро дома им, тя щеше да остане сама с майка си и с пастрока си. Маргарете беше влюбена в художника Вилхелм Леглер^[5]. Леглер идваше често в Гойзерн и двамата си хвърляха погледи, но ако Гретъл не беше споделила със сестра си, Алма не би се досетила сама.

— Щом си влюбена, защо не му го показваш? Защо не си мила с него? Направо ми става жал. Изобщо не те е грижа. Защо не облечеш някоя красива рокля и не си направиш прическа заради него?

— Не мога — отегчено отвърна Гретъл. — Пък и за какво ми е? Той и така ме харесва.

Алма въздъхна. Маргарете бе толкова различна от нея. Липсваше й всякакъв чар, всякаква грациозност. Явно й беше безразлично какво впечатление прави. Често на лицето й се изписваше кисело изражение, а когато я заговореха, в разрез с всички правила на учтивостта нерядко се държеше отблъскващо или изобщо не реагираше. Сестрите не си приличаха и външно: разликата беше особено очебийна, когато се изправеха една до друга пред огледалото. Гретъл беше недодялана, с тъмен, леко маслинов тен, лицето й бе по-кръгло, клепачите й винаги бяха полупритворени и й придаваха меланхолично изражение. Понякога Алма клатеше глава и се питаше дали изобщо й е сестра.

Но ако сега и Гретъл я напуснеше, какво щеше да се случи с нея, с Алма? Тя щеше да загуби единствената си съюзничка. А в дома им всичко щеше да се върти около новородената сестричка.

Във възбудата си девойката се бе изкачила бързо по възвишението и когато стигна до горе, откъдето се разкриваше красива гледка към селището, се строполи на пейката. Седеше там, дишайки тежко, със сълзи в очите. Страхуваше се от бъдещето си. Дали жилището на Терезианумгасе щеше и занапред да бъде неин дом? Дали щяха да й позволяват да свири на пиано, когато бебето е вкъщи?

„Може би Гретъл е по-умна, отколкото смятат всички, като се омъжва — помисли си тя. — Макар че нещо тук не е наред. Не вярвам да обича истински Леглер. Но може би човек не трябва да обича, за да встъпи в брак. Като съпруга Гретъл ще прави каквото си поиска и ще се изплъзне от майчиния контрол.“

 

 

На 31 август Алма отпразнува двайсетия си рожден ден в Гойзерн. Беше дошъл краят на лятната им почивка в провинцията. Девойката продължаваше да тъне в мрачно настроение, макар да я затрупаха с подаръци и благопожелания. Най-голяма радост обаче й доставяха песните, които бе написала тук, в Гойзерн. Беше преписала грижливо най-добрите и бе украсила титулните им страници с цветни гирлянди по начина, усвоен от Алфред Ролер и другите художници от Сецесиона. Няколко дни по-късно отпътуваха обратно за Виена. Всекидневието щеше отново да я погълне. Но Виена щеше да е променена — сега, когато вече нямаше надежда да се види с Климт и да се сгуши в обятията му. В семейството най-важната личност занапред се очакваше да бъде природената й сестра Мария, а майка й — да се отдаде на грижи за бебето. Но може би така Алма щеше да придобие и известна свобода. Имаше ли нещо, на което да се радва? Ами да, уроците по пиано щяха да продължат. А тя щеше да продължи да композира.