Каролине Бернард
Музата на Виена (44)

Четиридесет и четвърта глава

„Къде се дяна моята музика?“ — питаше се Алма. — „Къде отиде животът ми?“ Намираше се в хотелската си стая в Ню Йорк и опаковаше последните партитури, защото след два дни щяха да отпътуват обратно за Европа. Не ги ли беше опаковала току-що във Виена за поредното преселение? Ето я отново сред пълни сандъци и купчини неща, очакващи да бъдат надлежно прибрани. Третият им сезон в Америка оставаше зад гърба им. Камериерката вече беше подредила доста вещи в големите куфари гардероби, ала нотите все така бяха задача на Алма. „Къде отиде предишният ми живот, удоволствието ми от свиренето на пиано?“ Тя постоянно си задаваше този въпрос, който я хвърляше в паника. Със сълзи на очи се огледа в стаята, която изглеждаше безлична без вещите им, макар в камината да пламтеше огън. Хрумна й в пристъп на лудост да изгори нотите на Густав като на клада. Защо той можеше да има това, а тя — не? И не бе й дал нищо в замяна! Напразно се мъчеше да си спомни за красивите им преживявания, за разходката в Майерниг, когато й бе изпял своята Пета симфония, за концерта в Санкт Петербург, когато бе разбрала, че е бременна, а той бе дирижирал само за нея. Картините се размазаха пред очите й, тя се разплака.

Дори вече не беше в състояние да си спомни приповдигнатото си настроение след първия им сезон в Ню Йорк, макар да бяха минали само три години. Ако трябваше да бъде честна, по принцип с Густав вече само съжителстваха като приятели, дори не като най-добри приятели, камо ли — като любовници. Защото на нея й липсваше и плътската любов, която можеше да дава толкова много утеха. След първия път в Рим, когато съпругът й бе отблъснал опита й да го съблазни, бяха последвали много други. Щом тя дръзнеше да потърси близост, понеже се чувстваше самотна, Густав я отхвърляше, понякога по доста обиден начин. Вече идваше много рядко в леглото й, пък и тогава го правеше припряно и непохватно, преследвайки единствено собственото си желание, и я зарязваше незадоволена. Алма подозираше, че заради слабото си сърце мъжът й изпитва страх от страстни прегръдки. Тя си спомни с гняв как Буркхард я бе нарекъл „полудевственица“, каквато отдавна не беше. Вече не свиреше пиано на четири ръце с Густав, още едно нещо, в което навремето се чувстваха в съзвучие. Колко хубави бяха вечерите в тази стая! Алма не знаеше на какво се дължи промяната. На няколко пъти други гости на хотела се бяха оплаквали, когато ги чуваха да музицират късно вечер в апартамента им, и Густав беше взел тези жалби за повод изобщо да не свири — нали използваше инструмента в операта.

Между двамата съпрузи бе настъпил нещо като безмълвен мир. Той продължаваше да я обича повече от всичко, той имаше нужда от нея до себе си, за да може да композира, а след представление мнението й все още беше най-важно за него. След като аплодисментите отшумяваха, неспокойният му поглед веднага търсеше нея. Беше ли й харесало? Алма присъстваше при всички стъпки на възникването на творбите му. Знаеше какво е чувствал в даден момент, какво го е вълнувало и не му е давало покой. Тя преписваше партитурите и ги обсъждаше с него, изслушваше по сто пъти всички варианти и идеи. Тя беше човекът, познаващ най-добре и Малер, и симфониите му. Заедно бяха едно творческо, но за жалост — не и любовно цяло. А това просто не й беше достатъчно вече. Тя се чувстваше излъгана в чувствата си.

 

 

Два дни по-късно, когато започна пътуването им към Европа, тези мрачни мисли продължаваха да измъчват Алма. Може би именно душевното й състояние бе причина за лабилното й здраве. Нямаше конкретна диагноза, тя беше физически здрава, но нещо в нея превръщаше живота в бреме. В някои сутрини й беше трудно да стане от леглото. Чувстваше краката си като от олово, сърцето й биеше бясно. Колко пъти се гневеше на себе си, знаейки, че денят няма да й донесе нищо, което би й се сторило смислено или което би очаквала с нетърпение и радост.

Густав също беше изтощен след напрегнатия сезон в Ню Йорк. Даваше по десет концерта месечно, а през март бе представена и новата постановка на операта Дама Пика от Чайковски. За съжаление залите невинаги бяха разпродадени, а меценатите бяха принудени да отпускат повече пари, отколкото им се искаше. Густав се тревожеше как ще продължи ангажиментът му в Ню Йорк. Този въпрос безпокоеше и Алма.

От Америка тя си бе организирала почивка — щеше да замине за Тобелбад^[1]. Поредното санаторно лечение, но тя беше твърдо решена да направи нещо за себе си, та дано й хрумнат други идеи. По време на почивката нямаше да мисли за Густав. Твърде млада беше, за да се чувства като застаряваща жена. Твърде млада беше, за да се жертва всекидневно заради мъжа си. Понякога се питаше дали един ден всичко това няма да избие нанякъде. Дали един ден дългогодишното й себеотрицание няма да си отмъсти. Във всеки случай така не можеше да продължава.

 

 

Слязоха от кораба в Шербург и, както през последните години, минаха през Париж, където Густав трябваше да дирижира няколко концерта. Началото на концертното турне в Париж обаче не мина добре. Колегата на Густав Клод Дебюси демонстративно напусна залата по време на изпълнението на Втората симфония. Густав беше дълбоко обиден. При това бе включил Дебюси в репертоара в Америка! От Париж заминаха за три концерта в Рим и чак в началото на май най-после пристигнаха във Виена, където първоначално се нанесоха у родителите на Алма, понеже се бяха отказали от жилището на Ауенбругергасе. Густав възнамеряваше да потърси къща или парцел в околностите на Виена, където да прекарват летата, когато не бяха в Америка. Той мечтаеше за закътано място, на което да композира необезпокоявано. За целта обикаляше наоколо с Карл Мол и разглеждаше къщи. Междувременно сновеше между Виена, Мюнхен и Лайпциг, за да подготвя следващите си концерти. С безпокойството си, постоянните пътувания и стягания на куфари той съсипваше Алма. Тя започна да мрази този живот, който бе започнал така многообещаващо: зимите в Америка, летата в Европа, повече никакви турнета. Тя не намираше покой — вместо да се чувства у дома си навсякъде, не беше у дома си никъде. А сега той бе освободил жилището във Виена и отново живееха у нейните родители.

И иначе лятото беше тъжно. През май от рак почина Емил Цукеркандл. Алма бе принудена да се лиши от компанията на доверената си приятелка Берта, която занемя от скръб. Как й се искаше да си поговори с нея, да й излее мъката си и да я помоли за съвет. Може би Берта щеше да знае начин отново да се сближат с Густав.

От Гретъл също идваха ужасни новини. След пореден опит за самоубийство Вилхелм отново я бе настанил в клиника за душевноболни. Този път беше очевидно, че сестра й вече не е в състояние да води нормален живот и да се грижи за сина си. Тя никога нямаше да напусне санаториума, защото представляваше опасност за самата себе си. Лекарите диагностицираха преждевременна деменция; Гретъл страдаше от мания за преследване, получаваше внезапни пристъпи, крещеше и чупеше прозорците, за да се нарани с парчетата стъкло.

Алма седеше с майка си в Синия салон с големите прозорци към градината, когато Ана й съобщи лошите новини. Тя стана и извади едно писмо от малкото писалище.

— Чуй само какво ми пише Вилхелм от санаториума — подзе тя и разгърна листа. — Упреква ме, че винаги съм те предпочитала пред Гретъл. Цялата ни любов била насочена само към теб, макар и без това да си била по-красивата и по-способната да се справя с живота. Трябвало да се грижим повече за сестра ти, отколкото за теб. Гретъл имала много по-голяма нужда от нашето внимание. — Тя сгъна писмото и погледна възмутено Алма. — Това е смешно! Вилхелм се тревожи за жена си и не му хрумва нищо по-добро, освен да потърси изкупителна жертва в нас двете.

На Алма й беше необходим момент, за да прозре перфидността на майка си. Ана се опитваше да я привлече на своя страна и да вбие клин между нея и Гретъл. Така тя предаваше за втори път дъщеря си. Защото Вилхелм беше прав с упреците си, сега Алма ясно виждаше това, а и майка й го знаеше. За Ана Маргарете беше живото доказателство за брачната й изневяра, по-точно казано — едно копеле. А когато умствената й слабост се бе проявила отрано, тя беше усетила, че причината е сифилисът, който е наследила от баща си. Тази мисъл тровеше отношенията им. Едно болно дете не се вместваше в светогледа на Ана Мол. После Алма се бе омъжила за прочут човек, чийто блясък се отразяваше и върху нея, а Гретъл не бе намерила такъв мъж. При тази мисъл младата жена преглътна с мъка. Но и тя изпитваше угризения на съвестта. Та нали вечно се конкурираше с Маргарете, сравняваше броя на балните книжки, на букетите и на ухажорите и смяташе за естествено, че винаги тя е по-красивата, по-шармантната, по-успешната? Внезапно осъзна колко силно я бе обичала и колко се бе възхищавала от нея Гретъл. А тя, Алма, не й бе отвърнала със същата безгранична любов.

Тя погледна гневно майка си.

— Ти винаги показваше на Гретъл, че не е обичана колкото мен, че не струва колкото мен. По този начин ти ме направи своя съучастничка. Ти знаеше, че не мога да се защитя, в крайна сметка бях още дете! Ти обремени и мен с твоето мълчание. Виждах, че нещо не е наред с Гретъл. И постоянно ме беше страх, че е наследила тази болест от баща ни и че рано или късно тя ще се прояви и при мен. И всичко това само защото ти беше прекалено страхлива да признаеш прегрешението си. Това е отвратително!

Тя скочи и избяга в градината. Мразеше майка си с цялото си сърце! А сега беше принудена да живее под един покрив с нея. Трябваше час по-скоро да напусне този дом!

Докато отиваше към стаята си, младата жена се спря пред вратата на някогашната спалня на сестра си. „Горката Маргарете“, каза си тя, разяждана от гузна съвест. Малката й сестра беше толкова нежна, така силно привързана към нея, а Алма й се бе разсърдила, задето не я бе посветила в плановете си за женитба с Вилхелм. Може би не е била винаги толкова слаба и несамостоятелна, както смятаха всички. Във всеки случай момичешкото име Гретъл вече не й подхождаше. „Отсега нататък ще я наричам само Маргарете“, реши Алма.