Каролине Бернард
Музата на Виена (43)

Четиридесет и трета глава

След втория им сезон в Ню Йорк те се върнаха през април в Европа. Минаха през Париж, където скулпторът Огюст Роден трябваше да направи бюст на Густав.

Хотелът им се намираше близо до Операта, ателието на Роден беше зад Дома на инвалидите, на другия бряг на Сена. Преди това Алма бе разгледала картата на града — пътят беше дълъг, но водеше през едни от най-красивите паркове на Париж. И тъй като Густав вече бе превъзмогнал страха си от физическите усилия, те решиха да вървят пеша. Стигнаха до Рю дьо Риволи и се възхитиха на величествената фасада на „Лувъра“, после вървяха през окъпаните в слънце градини на „Тюйлери“, оттам — над Сена, където се насладиха на фронтоните на гара „Д’Орсе“ и на златния купол на Дома на инвалидите. Накрая стигнаха до ателието на Роден. Докато скулпторът работеше, Густав бе принуден да седи неподвижно, което бързо му доскуча. Алма се стараеше да поддържа настроението му с бъбрене, защото Роден беше по-скоро скъп на приказки и работеше съсредоточено. Най-напред създаваше гладки повърхности, после оформяше малки топчици, които поставяше с върховете на пръстите си, и почти никога не използваше инструмент. Докато го наблюдаваше как работи, Алма с лека меланхолия си спомняше за първата си среща с Роден.

— По онова време току-що се бяхме оженили.

Поводът беше Бетовеновият фестивал, организиран от Сецесиона. Тогава, през 1902 година, Макс Клингер бе създал бюст на гения, Густав Климт — фриз на Бетовен, а Густав дирижира собствена обработка по Деветата симфония за духови инструменти. После празнуваха в Пратера, а Роден не можеше да си намери място от щастие.

— Помните ли какво казахте тогава на Густав Климт? — попита тя Роден. — „Вашата фреска на Бетовен, която е толкова трагична и същевременно излъчва такова блаженство; вашата незабравима изложба, подобна на храм, и сега този парк, тези жени, тази музика! А около вас, във вас — толкова детинска радост. Какво е това, за бога? Никога не съм изпитвал подобно нещо.“ А Климт ви прошепна на ухото: „Това е Австрия“. После всички отидохме в Операта и гледахме Сватбата на Фигаро. Густав дирижираше.

Роден вдигна глава и прекъсна работата си.

— По онова време бях преизпълнен с щастие. Каква мечта! Много добре помня тази божествена музика. За първи път наистина истински слушах Моцарт… Оттогава виждам Моцарт в благородната ви глава! — додаде той, обръщайки се към Густав. Последният се усмихна малко измъчено, личеше му, че след дългото седене усеща всяка своя костица.

— Затова ли искахте да ми направите бюст?

Роден кимна.

По-късно Густав призна на Алма, че тези думи на скулптора са го умилостивили, макар все така да мразеше многочасовото позиране.

 

 

През май отново бяха във Виена.

От известно време Алма не се чувстваше добре. Оплакванията бяха започнали още в Ню Йорк, но тя не им обръщаше внимание. Сега обаче нямаше сили, сърцето й понякога излизаше от ритъм и биеше чак в гърлото, а беше още млада за подобен род проблеми.

Възмути се до дъното на душата си, когато доктор Ковач без заобикалки й каза, че състоянието й се дължи на консумацията на алкохол. Е, изпиваше по някое и друго ликьорче понякога, за да й облекчи мъничко живота! Ала ако трябваше да бъде честна със себе си, на ден се събираха доста ликьори, да не говорим за шампанското и за виното, когато излизаха или имаха гости.

— Мислете каквото искате — каза й лекарят. — Аз ви съветвам да отидете на санаторно лечение и през това време да се въздържате от алкохол. Бих ви препоръчал Левико^[1].

— Замини за Левико — каза й вечерта Густав, когато тя му разказа за посещението при доктор Ковач, без да премълчава и проблема с алкохола. Понякога и съпругът й й обръщаше внимание на него. Той самият почти никога не пиеше. — Чувал съм само добри неща за него. Ще ви придружа до там, ще вземем Гуки и мис Търнър. — Мис Търнър беше новата бавачка, която бяха наели за втория си престой в Америка. Фани бе отказала да пътува през Атлантика.

На 9-и юни заминаха за курорта, разположен на около 20 км от Тренто, като взеха и Гуки. Малката също имаше нужда от известно ободряване. Алма не хареса Левико и това вероятно се дължеше на факта, че не се бе съгласила напълно доброволно да дойде тук. Селището не се намираше край море, беше твърде малко и провинциално, липсваше му италианската лекота. Настаниха се в „Гранд хотел“ с импозантния шадраван пред колонадата, но и това не подобри настроението й.

— Но ти си тук на курорт. Трябва да оздравееш, а не да танцуваш — предупреди я Густав, преди да си замине.

 

 

Алма сновеше напред-назад из стаята. Седем крачки до вратата, кръгом, седем крачки до прозореца, кръгом… Изключително красивата стая имаше куполообразен таван, чиято щукатура беше покрита с лакирана позлата. Ала тя не забелязваше всичко това. Толкова беше кисела, че й идваше да набие някого. Както винаги Густав й пишеше всекидневно от Тоблах, а писмата му я правеха още по-неспокойна. Той се караше с прислугата, упреквайки я, че му поднасяла развалено ядене. Или по извънредно саркастичен начин се оплакваше от съжителите и съседите, чиято единствена цел сякаш била да се занимават с възможно най-шумни дела, да пищят или да включват някакви машини, задвижвани с мотор. Трябваше да звучи смешно и духовито, но при Алма нямаше ефект. Съвсем очевидно Густав не можеше да се наслаждава на лятото без нея. За да й достави радост, замислял да обзаведе на първия етаж специална стая за нея и даже да й купи пиано. Младата жена обаче не се зарадва и изобщо нямаше сили да съчувства на мъжа си.

„Колкото по-дълго съм тук, толкова по-зле се чувствам“, помисли си тя. Беше вяла, без настроение, безпричинно тъжна, сърцето й прескачаше, усещаше слабост. Освен това бе наддала доста кила. Роклите вече не й ставаха. Лекарят в Левико й препоръча да пие повече течности и да прави бани с минерална вода. „Да пия, голям смях!“ — горчиво си казваше тя. Естествено, докторът имаше предвид лековитата вода с вкус на гнило, и то в несметни количества. Как допусна да изпадне в това неприятно положение? Какво се случи с нейното нюйоркско чувство? В някакъв момент животът й отново бе тръгнал наопаки. Това прозрение внезапно я беше осенило предишния ден, макар да се мъчеше да го забрави и потисне. Един ден на път за стаята си бе минала покрай салона, в който някой свиреше на пиано. Спря пред вратата и затвори очи, за да слуша по-добре, отдаде се за кратък миг на музиката, но този миг беше достатъчен, за да й покаже, че музиката, тази проклета, любима музика, все още й липсва. Отвори рязко очи и си наложи да продължи напред. Лекарят в Левико не можеше да излекува тази болест. Никой не можеше. Трябваше да го направи сама.

 

 

Няколко часа по-късно се върна в стаята си, чувствайки се по-добре. След процедурите се бе разходила с Гуки и мис Търнър. Ядоха сладолед и се смяха. На масата я чакаше ново писмо от Густав. Той се тревожеше сериозно за нея и я умоляваше да не прекъсва лечението, както бе възнамерявала на моменти. Описваше й стаята, която обзавел за нея, и непрекъснато повтаряше колко лошо било времето в Тоблах, само дъжд и студ, така че тя да останела в Левико, на лято и на топло.

 

 

След края на лечението Алма прекара няколко седмици в Тоблах, после се върнаха във Виена и пак дойде време да стягат куфарите и сандъците за поредното преселение в Америка. Здравето на Алма си остана лабилно и след курортното лечение и тя изпитваше страх от усилията около багажа.

Густав беше в Амстердам, за да дирижира, и в писмата си я заклеваше да не се преуморява. Алма смачка ядно листа. А тогава кой, моля ви се, трябва да свърши работата? Може би той? Тя поклати изтощено глава. Съпругът й просто нямаше и най-слабо понятие от потребностите на всекидневието. Изискваше всичко да е подредено за негово задоволство и удобство, но му беше напълно безразлично как се постига това.

Тя въздъхна, отиде до рафта с партитурите и избра тези, които следваше да се опаковат безкрайно грижливо за Америка. Нито една не биваше да бъде забравена. Алма четеше заглавията и в главата й тутакси зазвучаваха мелодиите. Ала тук имаше и някои пиеси, които не й бяха познати. Кога например Густав се бе занимавал с тази клавирна соната от Албан Берг^[2]? Изпълнена с мрачни мисли, тя зави партитурата във восъчна хартия. Не стига, че собствената й музика все повече отиваше на заден план, ами вече не знаеше и кои пиеси изучава Густав. Имаше чувството, сякаш някой е откраднал част от живота й.