Каролине Бернард
Музата на Виена (41)

Четиридесет и първа глава

Привечер корабът хвърли котва в Ню Йорк. На пристанището ги чакаше Хайнрих Конрид по голф панталон с гамаши и с неизбежните си червени кожени ръкавици. В самия край на мостчето чантата на Алма се заклещи в парапета. Густав понечи да я измъкне, но един носач й се притече на помощ с думите:

— Не се притеснявайте, аз ще помогна на дъщеря ви.

Сърдечното посрещане на Конрид ги накара бързо да забравят неловкия момент. Директорът на „Мет“ ги заведе до колата си — огромен, лъскав, хромиран автомобил.

— Виж, Густав — прошепна Алма. После пътуването започна. Никога в живота си младата жена не беше виждала толкова много хора накуп. Лампите в сградите светеха, уличното осветление беше запалено. Всичко беше осветено. „Тук май никога не става наистина тъмно“, помисли си Алма. И коли, накъдето и да погледнеш! На моменти от уличните шахти със съскане излизаше пара, навсякъде цареше оглушителен шум. Покрай тях профуча кола на пожарната и насмалко не уплаши до смърт новодошлата. Колко бързо се движеха всички тук, също и жените! Във Виена това би било крайно непристойно. По време на пътуването Алма и Густав почти не говореха. Прекалено заети бяха да разглеждат града, който блестеше и искреше в коледна украса. Вратът на младата жена се схвана, защото непрекъснато гледаше нагоре. Всичко тук беше напълно различно от Виена, всичко се стремеше нагоре, нямаше дървета, никаква зеленина, затова пък — безброй ослепителни светлини. После колата спря пред хотел „Маджестик“ на Седемдесет и първа улица. Алма не беше виждала нещо подобно — недодялана композиция, състояща се от шест високи сгради, свързани помежду си.

— Божичко, колко е голям! — плесна с ръце тя.

— Нищо чудно, хотелът има шестстотин стаи — гордо оповести Конрид. — А вие, естествено, ще живеете най-горе, откъдето ще имате най-хубавата гледка.

Щом видя големия парк, който се простираше пред хотела, Алма въздъхна с облекчение. Значи в този град все пак имало дървета.

— Това е Сентръл парк — обясни Конрид.

— В Ню Йорк вали ли сняг? — попита тя.

— Повече, отколкото би ни се искало. Само почакайте. Защо питате?

— Обичам снега.

Качиха се с асансьора, обслужван от момче в ливрея, до последния, единайсетия етаж. Алма погледна през прозореца и подсвирна. Оттук се разкриваше фантастична гледка към ширналия се под тях парк и високите сгради отвъд него. Обещанията на Конрид се оправдаваха. Тя никога не бе живяла толкова нависоко и още от първия момент намери това за прекрасно.

— Ще наредя да ви донесат багажа и утре ще се видим в „Мет“. — С тези думи домакинът им понечи да се сбогува.

— Не, не, почакайте. Идвам с вас. Закарайте ме в операта! — възкликна Густав. — Искам веднага да започна работа. Какво ще се играе тази вечер?

Алма го погледна смаяно, но накрая кимна примирено.

— Върви, аз ще се погрижа за багажа.

Щом остана сама в огромния апартамент, тя отново застана на прозореца. Намираше се в Ню Йорк, в един чужд свят, който не познаваше. Току-що Густав й беше показал, че не може да разчита на него, за да се ориентира тук и да запълни живота си. Е, добре, в такъв случай щеше да се оправя сама.

 

 

До Коледа оставаха само три дни. Празникът протече печално. Не искаха нито елха, нито подаръци. Останаха само двамата. Пък и как биха могли да празнуват сами, в чужда хотелска стая, в чужд град, без дъщерите си, без семейството и приятелите? Густав беше зает по цял ден. Условията за работа в Ню Йорк бяха различни от тези в Европа. Постановките бяха малко тромави и претрупани, затова пък певците бяха от световна класа. Густав се мъчеше да свикне с новия оркестър и с чуждия език. Понякога не успяваше да обясни от пръв опит какво иска от музикантите, при това имаше само девет дни за първите репетиции. На първи януари 1908 година трябваше да дебютира с Тристан.

В новогодишната вечер те стояха един срещу друг пред големия панорамен прозорец и се чувстваха някак безпомощни. Густав вдигна чашата си.

— За една по-добра 1908-а година!

Алма също вдигна чаша. От все сърце се надяваше новата година да бъде по-добра.

В деня на премиерата Густав беше изтощен, но в добро настроение. Бе дал всичко от себе си. След последната репетиция се върна в хотела, за да се преоблече за представлението. После дойде време да тръгват.

— Хайде, Алма, да вървим.

Тя беше нервна. Как нюйоркчани щяха да приемат новия диригент на „Мет“? Докато пътуваха, почти не разговаряха, Алма само стискаше ръката му — топла и суха. Густав беше уверен в себе си и накрая и тя се успокои. Колата спря пред операта и те се заизкачваха по стълбите под огромния балдахин. Вътре последните посетители бързаха да заемат местата си. Лицето на Густав още не беше познато от вестниците, така че те прекосиха фоайето, без да привличат внимание. После Густав стъпи накриво и неволно настъпи шлейфа на дългата й рокля. Алма зяпна, огледа се и видя, че дантелата се е скъсала. Не можеше да се покаже в този вид.

— Ти върви, аз ще дойда по-късно — каза му тя.

Но той запази спокойствие.

— В никакъв случай няма да дам първия си концерт в този град в твое отсъствие — отсече. — Без мен не могат да започнат, нали?

Сърцето на Алма подскочи, беше почти като едно време! Припомни си многото концерти, когато след отзвучаването на последния тон той поглеждаше само към нея и в очите му имаше едничък въпрос — дали по нейно мнение се е представил достатъчно добре. Тази мисъл стопли сърцето й. Тя му кимна с благодарност, а той извика една гардеробиерка, която донесе игла и конец и заши дантелата. После Густав се качи на диригентския пулт. Смигна й заговорнически, когато вдигна палката с десет минути закъснение.

 

 

На следващия ден двамата четяха на закуска отзивите в нюйоркските вестници, които бяха изцяло положителни. Хвалеха певците и всички посочваха колко добре владее Густав Малер оркестъра, как той реагирал и на най-малкото движение на неговата палка.

* * *

Няколко дни по-късно, докато ставаше от леглото, Алма усети остри болки в корема. Почувства се безкрайно слаба и същевременно адски нервна.

— Елементарно неразположение — каза на Густав тя. Трябваше да прозвучи небрежно, но той се разтревожи. Беше забелязал колко бледа изглежда. Върху лицето й бе изписана паника.

— Божичко, Алма! — извика той.

Повиканият по спешност лекар потвърди това, от което тя се опасяваше. Поредният спонтанен аборт. За щастие не се налагаше операция — ужасяваше се от представата да лежи в чужда страна в болница, където да не разбира напълно лекарите и сестрите. Когато всичко свърши, тя потъна в бездната на отчаянието. Скърбеше за това дете, а с него и за Пуци, и за другото, което бе умряло в утробата й.

— Какво му има на моето тяло, какво ми има на мен, че не мога да износвам повече деца? Дали това е възмездие за нещо, което сме направили? — през сълзи попита тя Густав. — Кажи ми! Дали Пуци трябваше да умре, защото я заченахме в грях?

— Моля те, Алма. Пуци умря от дифтерит. Тази съдба тя споделя с много други деца.

— Много ми се иска да схващам нещата по този начин. Но защо не мога да задържам децата си? За какво съм наказана?

Густав се грижеше всеотдайно за нея. Връщаше се от операта по-рано вкъщи, с развяно палто и преизпълнен с преживяванията от деня, и й носеше сладкиши. Четеше й и най-подробно й разказваше какво се случва в „Мет“.

Алма се възстановяваше бавно, но по някое време младостта и оптимизмът й победиха. През деня, докато съпругът й беше зает в „Мет“, тя започна да прави първите си разходки из града. Паулине Щраус й беше споделила изчерпателно впечатленията си от Америка, но Алма установи, че Ню Йорк не е Америка.

 

 

През първия ден тя изучаваше само улиците около хотела и самото начало на Сентръл парк. Врътна се обратно, когато точно пред нея изсипаха доставка от въглища направо на широкия тротоар, вдигайки невъобразим прахоляк и шум. На следващия ден просто застана на един ъгъл и се зазяпа в суетнята около себе си с отворена уста като дете, докато някой я блъсна грубо и тя бързо продължи пътя си. За съжаление тук нямаше кафенета с тераси както във Виена, биха били идеален наблюдателен пункт. Тя се засмя на себе си. Като че ли нюйоркчани биха отделили време да си побъбрят на чаша кафе! Time is money — Времето е пари, все това повтаряха тук. Във Виена бързането и припряността се смятаха за лишени от елегантност, просташки. Тукашната суетня й спираше дъха. Никога в живота си не беше виждала такъв неспокоен, пъстър и гръмогласен уличен живот. Неапол или Рим бяха села в сравнение с него! Париж също не можеше да се мери с Ню Йорк. Тук всичко беше по-голямо, по-гръмко и по-бързо. Ала след една седмица тя установи, че е свикнала с бумтящото улично движение, с трещящото метро под краката й и с пронизителните свирки на транспортните полицаи, които се мъчеха да обуздаят хаоса.

С течение на времето я обзе необуздана радост от този див живот и тя започна постепенно да разширява радиуса си. В Ню Йорк не можеше да се обърка, защото уличната мрежа беше подредена като шахматна дъска, а улиците бяха номерирани. Скоро тя се ориентираше и в обозначенията според посоките на света, които първоначално изискваха време, за да свикне човек с тях.

— Днес вървях все по-надолу по „Бродуей“. Ти знаеше ли, че много далече на юг улиците имат не номера, а истински имена? — попита тя Густав, когато се срещнаха за вечеря в хотела.

Но той дори не беше разбрал, че „Мет“ се намира между Трийсет и девета и Четирийсета улица.

— Мислех си, че адресът е просто „Бродуей“ — объркано обясни той.

— Ох, Густав, та ти изобщо не познаваш града, макар да сме тук вече шест седмици — отвърна Алма. — Утре ще наемем кола и аз ще те разведа.

— „Мет“ е град сам за себе си. Коя опера има пет балкона!

— Голяма работа! Какво са пет балкона срещу двайсет и шест етажа? Трябва да видиш небостъргачите! Свят ще ти се завие.

Алма нямаше никога да забрави спиращата дъха гледка от терасата на покрива на двайсетия етаж на „Ню Йорк Уърлд Билдингс“. Беше се разхождала покрай Ийст Ривър, бе се възхитила на Бруклинския мост и търсила път да го прекоси. При което й бе направила впечатление високата сграда. В нея имаше редакция на вестник. Младата жена просто влезе през въртящата се врата и се насочи към един от асансьорите.

— Кой етаж? — попита момчето, обслужващо асансьора, и тя отвърна, сякаш беше най-естественото нещо на света:

— Последния.

Там откри терасата на покрива и излезе на нея. Никога не бе виждала нещо толкова впечатляващо! Тя затаи дъх и пристъпи към парапета. Свят й се зави от височината. Под нея се простираше морето от покривите на града, комините бълваха дим, улиците не се виждаха оттук, само се чуваха. От едната страна беше реката, над която се протягаше мостът, сградите на другия бряг се губеха в мъгла и изпарения. Беше невероятно красиво. А когато вдигна поглед, осъзна, че градът се е устремил още по-нависоко. Около нея стърчаха строящи се небостъргачи, някои още опасани със скелета. Алма прекара цял час горе и насмалко не си навлече простуда, но не можеше да се насити на гледката.

— Има една сграда, която наричат Flat Iron, „Ютията“^[1]. Върхът й е широк колкото един прозорец. Утре трябва да минем оттам. Тя е висока, тясна и стои напълно отделно. Ето виж, купих пощенска картичка със сградата, мисля да я изпратим на Ролер.

На следващия свободен ден на Густав наеха кола и детектив, за да разгледат Китайския квартал, а после и Еврейския. Директорът на хотела мистър Пиуит, който се захласваше по Алма, им бе препоръчал този маршрут, като настоятелно ги бе посъветвал да не ходят там без въоръжена охрана. В „Чайнатаун“ те успяха някак да понесат мизерията, неописуемия шум и мръсотията като нещо типично за Изтока. Обаче нещата не изглеждаха различно и в „Долен Ийст Сайд“. Хората сякаш живееха на улицата, по тротоарите бяха проснати дюшеци, много от децата не носеха обувки въпреки студа, а вонята, изпълваща тесните улички, беше отвратителна. Алма извика ужасено, когато видяха на улицата да лежи умрял кон.

Как можеше да се живее така? Тя стрелна с поглед Густав. Това ли беше неговият народ, това ли бяха неговите еврейски братя? Дали като дете бе виждал и преживявал подобни сцени? Дали не ги чувстваше близки? Тя не посмя да го попита. Не би понесла, ако кажеше „да“.

— Това ли са моите родственици? — тихо попита той.

Алма не отговори.

За щастие този ден завърши утешително. Няколко улици по̀ на север шофьорът спря пред един еврейски магазин за хранителни стоки. Купиха си дебели сандвичи с пастърма и кисело зеле, както и сладки бейгъли^[2], и както всички тутакси впиха зъби в тях. Алма никога не беше яла нещо по-вкусно. Густав изпадна във възторг от черния хляб, който приличаше на любимия му грахам и досега му липсваше в Ню Йорк.

 

 

В началото на февруари се изви снежна буря. За часове животът в града замря, дори токът спря. Но не беше така тихо както във Виена при снегопад, защото бурята бушуваше около хотелската им стая в „Маджестик“. Алма стоеше до прозореца и се тревожеше за Густав, който още беше в „Мет“. Мистър Пиуит дойде лично, за да я успокои. Постоянно имало снежни бури, нюйоркчани били свикнали с тях. Госпожата трябвало да прояви търпение, мъжът й щял да се прибере невредим.

Алма отдавна се бе отказала да сравнява Ню Йорк с Виена. Верните на традициите дворцови доставчици нямаха абсолютно нищо общо с кипящите от живот деликатесни магазини или с „Мейсис“^[3], както Сентръл парк нямаше нищо общо с „Белведере“, а Кони Айлънд — с Пратера. Тук имаше сгради с европейска архитектура като например прекрасната хотелска резиденция „Ансония“ с нейната украсена фасада или Сити Хол. В крайна сметка, в Америка работеха и архитекти от Стария свят, ала много къщи изглеждаха съвсем различно, като самите американци: прозаични, без излишни заврънкулки, но въпреки това с особена красота.

Естествено, Паулине Щраус й бе разказала за големите магазини. Изпълнена с любопитство, Алма отиде в „Мейсис“ на Хералд Скуеър. Нямаше как да не забележи червените звезди, които красяха фасадата. Още преди да влезе, звездите и особено изложените на витрините стоки вече бяха превзели сърцето й. Щом прекрачи прага, дъхът й секна. Огромно помещение, разделено от по-широки или по-тесни коридори, покрай тях — витрини и щандове от тъмно дърво. А по тях и в тях — всичко, което желае женското сърце. При това — стилно и елегантно. Накъдето и да погледнеше, Алма откриваше нещо, за което не бе предполагала, че ще го пожелае с цялата си душа.

Тя се разходи покрай изложените стоки и забеляза движещите се стълби с дървени парапети, за които вече беше чувала. Стъпи предпазливо на тях и се понесе нагоре. Толкова й хареса, че продължи все по-нагоре, докато нямаше повече накъде. Откри цял етаж с рокли и поли, окачени в дълги редици на закачалки или облечени на манекени, та клиентката да получи представа как би изглеждала в тях. Алма опипваше платовете и беше удивена, че моделите бяха налични в различни размери и цветове, така че можеха да се купят и вземат веднага. Роклите струваха по един долар, много по-малко, отколкото плащаше за ушита по мярка дреха при някой дворцов шивач във Виена. На един от етажите имаше дори нещо като кафене, макар че тук не предлагаха „императорски омлет“^[4] или кнедли със зарзали, а дебели сандвичи от бял хляб със сланина и бейгъли във всички вариации. Изтощена и безкрайно въодушевена, Алма се отпусна на един стол и си поръча кафе и бейгъл с мармалад от сливи. После слезе надолу по етажите. Разхождаше се бавно покрай рокли и поли, палта и блузи, бижута, чорапи и шапки, после дойде ред на домакинските стоки и козметиката. Тук имаше всичко, при това — разположено пред очите й по стойките и във витрините, и можеше да бъде пипнато, проверено, одобрено и дори пробвано. Алма не устоя на богатия асортимент и се прибра в хотела, натоварена с пакети и торбички.

Густав се засмя на декларацията й:

— Не искам вече да живея другаде, освен в Ню Йорк и това се дължи единствено на „Мейсис“.

На следващия ден тя облече новото си палто, което я защитаваше доста добре от нюйоркския студ, за първи път в своя живот си сложи червило — и него беше купила след подробна консултация в „Мейсис“ — и пътува за първи път с метрото, твърдо решена да прояви смелост. Направи обиколка с кораб около „Манхатън“ и беше безкрайно щастлива, когато при разходката си из Сентръл Парк откри ледена пързалка. Още утре щеше да попита мистър Пиуит къде в Ню Йорк може да се вземат под наем или купят кънки и щеше да лети по леда както във Виена.

Когато се връщаше вечер в хотелския апартамент след такъв ден, тя беше весела и превъзбудена. Вече напълно естествено ползваше асансьора и даваше на обслужващото го момче да й носи покупките до апартамента. Там събуваше обувките и се наслаждаваше на дебелите килими под краката си.

А на следващия ден отново тръгваше. Просто не можеше да се насити на този град. Беше чувала за още толкова много неща и искаше да ги види! Още не се бе разходила по Бруклинския мост, а имаше желание и непременно да наблюдава футболен мач. В Ню Йорк тя си позволяваше всички тези неща. Скиташе се из града като сама жена, без да се съобразява с каквито и да било обществени ограничения, защото тук никой не я познаваше. Вечер беше жената на директора на операта и тънеше в музикални наслади. За разлика от Густав не изпитваше носталгия. Вземаше уроци по английски от една приятна млада дама, препоръчана й от мистър Пиуит, и се оправяше все по-умело в този нов живот. „Отдавна не съм се чувствала толкова добре и наясно със себе си“, мислеше си тя. Докато лежеше вечер във ваната под благоуханен слой пяна, не смееше да повярва на щастието си. Отново беше весела, наслаждаваше се на всеки ден, върнала се бе към живота.

За разлика от Виена, тук излизаха по-често вечер, приемаха покани от австрийци, живеещи в Ню Йорк. Густав се сприятели особено със синолога Фридрих Хирт, с когото тутакси се задълбочиха в оживен разговор за китайската поезия. Той все още се заиграваше с идеята да напише музика към стиховете от Китайската флейта, с които се бе занимавал предното лято. Освен това техни приятели станаха неврологът Йозеф Френкел и банкерът Ото Кан. Дори Густав започна да харесва тези вечери. Особено приятно и за двама им беше, че поканите приключваха в десет часа вечерта, така че се връщаха навреме в хотела, без да са прекалено уморени, за да четат или разговарят. В някои вечери, които Алма особено обичаше, свиреха на пианото на четири ръце и се сближаваха чрез музиката.

— Ако можеше Гуки да е с нас, Ню Йорк щеше да сбъдне всичките ми мечти — каза в една от тези вечери младата жена. Бяха свирили Брамс, като през цялото време се гледаха дълбоко в очите. Густав бе отминал с усмивка някои нейни дребни грешки и Алма си спомни за началото на тяхната връзка, когато всичко беше толкова хубаво.

— За следващия сезон просто ще я вземем с нас — отзова се съпругът й.

„Да“, помисли си Алма. Точно така щяха да направят, и Ню Йорк щеше да стане още по-красив.

 

 

За жалост се очертаваше перспективата договорът с Хайнрих Конрид, който бе ангажирал Густав в „Мет“, да не бъде продължен. Конрид беше тежко болен. Предложиха неговия пост на Малер, но той отказа категорично. Никога повече не искаше да изпълнява административни функции. Не се обезпокои, когато поканиха Джулио Гати-Казаца^[5], директора на миланската „Ла Скала“. В свитата му обаче пристигна Артуро Тосканини, с когото Густав бързо се скара. Между двамата се зароди конкуренция, която утежни живота на Малер. Но преди това, като завършек на престоя си в Ню Йорк, Густав направи нова постановка на Фиделио, като за целта специално докара декорите на Алфред Ролер от Виена в Америка. Публиката крещеше от възторг, критиците ликуваха. Той беше оставил своя отпечатък в Ню Йорк и бе привлякъл вниманието на други сцени и меценати.

Една вечер към края на първия им престой в Америка прочутият певец Фьодор Шаляпин покани Густав и Алма на вечеря в хотелския си апартамент, където водката се пиеше от водни чаши. В късните часове Алма седна на пианото, а Шаляпин пя, редувайки се с Енрико Карузо. И двамата похвалиха виртуозното й свирене, а тя беше щастлива, задето имаше възможност да акомпанира на тези велики певци. Карузо дори им стана приятел. На следващия ден той донесе на Густав рисунка, която му бе направил предната вечер. Густав беше горд с нея и нареди да я сложат в рамка. Но още по-горд бе с Алма.

— Ти беше просто очарователна — каза й той, когато се върнаха в хотелската си стая. — Обичам те. — Приближи се и я целуна нежно.

Алма и Густав се научиха да ценят прагматизма на американците. Тук интригите, машинациите, драматичните изблици на ревност и дребнавост не играеха такава роля както зад прашните кулиси на Виенската опера. Важното тук беше да създадеш добро представление — цел, на която се подчиняваше всичко останало. По тази причина нямаше и предразсъдъци. Тук всеки се оценяваше според уменията и положения труд, а на въпроса откъде идва не се отдаваше първостепенна важност. Густав беше удивен, че дори в отрицателните критики не откриваше намек за еврейския си произход.

Четирите месеца в Ню Йорк отлетяха като сън. Изобилието от свободно време, което прекарваше изцяло по свое усмотрение, се бе отразило добре на Алма. В някои моменти направо се чувстваше щастлива. За първи път музицирането изобщо не й липсваше. Отношението й към Густав също се бе променило. През тези месеци те бяха по-често заедно и зависими един от друг. Съпругът й не ходеше на концертни турнета из Европа, поради което и не се разделяха за седмици, както бе във Виена. Това се харесваше на Алма. Само дето не получаваше писма от него и ако трябваше да бъде честна, изпълнените му с хумор забележки и любовните обяснения й липсваха. Той не беше от мъжете, които казват на жената, че я обичат. Предпочиташе да го напише, когато бяха разделени. Въпреки това месеците, прекарани заедно, им се отразиха добре — тук нямаше толкова много хора, които да предявяват претенции към Густав.

 

 

През април се качиха на парахода за Куксхавен. Алма стоеше до перилата и гледаше със смесени чувства как Статуята на свободата бавно избледнява в утринната мъгла. Радваше се, че ще види отново Европа, Виена, а копнежът й по Гуки бе нараснал неимоверно през месеците на раздяла.

„Тези месеци в Ню Йорк бяха подарък — помисли си тя, — прекрасен, скъпоценен подарък. Там всичко беше толкова ново, толкова различно, и точно по тази причина можех да се чувствам, сякаш съм изпаднала извън времето и съм оставила цялото страдание зад гърба си. В Америка бях наистина необременена и любопитна към живота, каквато не съм била от много време насам. Ще направя всичко, за да продължа това чувство и във Виена.“