Каролине Бернард
Музата на Виена (40)

Четиридесета глава

Алма стоеше до Густав край перилото на борда на Императрица Аугуста Виктория^[1] и наблюдаваше отплаването със смесени чувства. Под краката й параходът се разтресе и забуча. До тях стигаха приглушените звуци на Марсилезата, изпълнявана от военен оркестър на брега. Алма пъхна ръка в ръката на мъжа си, който я погледна и я стисна окуражително.

— Виж! — посочи към кея той.

Пъстрите хартиени ленти, които свързваха кораба със сушата, се късаха една след друга, докато плавателният съд се отделяше тромаво от брега. Гледката беше прекрасна и на младата жена й поолекна. Тя се облегна на рамото на Густав. Лицето му беше замръзнало, ясно се очертаваха линиите, вдълбали се в страните му между носа и устата. Алма обичаше класическия му профил, както го бе обикнала от първия ден: изящната брадичка, фино изваяните устни, високото чело над очилата без рамки. Прокара пръсти през сресаната му назад вълниста коса, която винаги изглеждаше, сякаш се вее след този безпокоен мъж и едва успява да върви в крак с кипящата му активност. Трогна се, забелязвайки, че той се мъчи да скрие колко е напрегнат. На него щеше да му бъде по-трудно да се почувства като у дома си в Новия свят. Густав бе сраснат с европейската култура, оттук извираше неговата музика, пък и беше две десетилетия по-стар от Алма. Тя нямаше дори трийсет и очакваше с готовност нещо ново.

Ала и тя се питаше какво ли ги чака в Ню Йорк. Как щеше да върви работата в „Метрополитен опера“? Сигурно и там имаше дребнаво ревнуване, спорове за разпределянето на ролите, за финансите и репертоара. Как щяха да ги приемат нюйоркчани? За тях операта беше по-скоро символ на общественото им положение, привилегия на горната прослойка от десет хиляди души. Да имаш собствена ложа бе по-важно от музиката. Дали хората в Ню Йорк щяха да купуват билети, за да видят диригента от Виена, който може да беше световноизвестен, но минаваше за труден и безкомпромисен характер? Алма беше наясно, че Густав се измъчва от тези въпроси. Бяха ги обсъждали достатъчно често, когато умуваха дали да приеме ангажимента, или не.

Последната лента се скъса с тих пукот. На брега хората размахваха шапки и носни кърпички, сбогувайки се с пътниците, викаха последни думи, които бяха вече почти неразбираеми. Корабната сирена изрева и всички се стреснаха.

— Ела да видим дали каютата ни е готова и дали камериерката е разопаковала всичко — предложи Густав.

Луксозният им, направо царски апартамент се състоеше от дневна и спалня, баня и гардеробна. Стените бяха облицовани с тропическо дърво, по тях висяха картини.

— Тук има картина от баща ми! — възкликна Алма.

Густав се приближи до платното, изобразяващо белокори брези с пролетни листенца.

— Това е от градината в „Планкенберг“. О, какви чудесни времена бяха! Летата, прекарани там, бяха най-хубавите в детството ми.

— Обаче не е окачена отдавна — отбеляза Густав и прокара показалец по светлата ивица около рамката, свидетелстваща, че доскоро на това място е висяла по-голяма картина.

— Все едно, важното е, че сега са я окачили.

— В твоя чест!

Алма продължи да оглежда салона. На прозорците имаше брокатени завеси, голямото помещение се поддържаше от колона. От тавана висяха кристални абажури.

— Можеше ли да предположиш, че тук ще е толкова луксозно? — попита тя.

— Ваната е от италиански мрамор — провикна се Густав от банята. — Липсват само златните кранове.

— По-хубаво, отколкото в който да е луксозен хотел — обобщи младата жена и се облегна в един от удобните фотьойли. — Моля, изчеткайте кожените палта. Надявам се, че не са пострадали много — нареди на камериерката, която безмълвно чакаше указания до вратата. После се зае с телеграмите, адресирани до Малер. Поздрави за сбогуване и най-добри пожелания от приятели и колеги. Прочете му на глас телеграмата от Хауптман: — … И да се върнеш благополучно в любимата Европа, която се нуждае от мъже като теб повече от ежедневния хляб. Твой Герхарт Хауптман.

След няколко часа впечатлението за дворцов лукс се повтори, когато слязоха за вечеря по виещата се през три палуби стълба — трапезарията на първа класа спокойно можеше да си съперничи с Риц Карлтон. И тук стените бяха украсени с касетъчни сводове и картини, а в средата на помещението се издигаше стъклен купол. По масите блестяха сребърни свещници и кристални чаши, а в центъра бяха подредени разкошни букети. Храната беше чудесна. Имаше супа от костенурка и гъска в шампански сос, а накрая сладки канапета и петифури.

На тяхната маса, освен капитана седеше една съпружеска двойка от Америка, която почти не говореше немски и не участваше в разговора, и друга двойка от Хамбург. Така намериха богата тема за разговор, защото майката на Алма произхождаше от известна хамбургска фамилия на пивовари и тя беше гостувала няколко пъти на роднини. Младата жена се наслаждаваше на вечерта и подканваше семейство Хансен да й разказва новините от града. Капитанът също сподели интересни неща. В центъра на града разрушавали мръсните стари квартали и на тяхно място строели кантори и магазини.

— Същински потребителски храмове, мила моя — обърна се госпожа Хансен към Алма. — Следващия път, когато посетите нашия красив град, трябва непременно да ми дойдете на гости и аз ще ви покажа всичко.

По време на вечерята Густав пазеше мълчание.

— Доколкото си спомням, и вие сте работили в Хамбург — каза капитанът, правейки поредния опит да го включи в разговора.

Малер кимна разсеяно. Алма разбра, че мъжът й мислено твори нова нотна поредица. Тя му хвърли предупредителен поглед, когато той започна да почуква в такт по покривката, при което чашите задрънчаха.

— Да, през деветдесетте години съпругът ми е бил първи капелмайстор в градския театър — отвърна вместо него тя, за да прикрие неучтивостта му.

Младата жена отправи окуражителен поглед към мъжа си, но той се надигна, за да се отправи към кабината — имал работа да върши.

Алма вдигна примирено вежди. Тъкмо смятаха да си вземат довиждане, когато към масата им приближи облеченият в черен фрак оберкелнер и тракна токове.

— Главният готвач ме помоли да попитам господата кое австрийско ястие биха желали да им поднесем в някоя от следващите вечери.

Густав го погледна с навъсено чело. Той не държеше особено на хубавото ядене — най-добре се чувстваше, когато имаше пред себе си парче хляб грахам и ябълка.

Алма отговори и на този въпрос:

— Предайте на шефа си, че с огромно удоволствие ще хапнем тафелшпиц^[2], стига да не му представлява трудност, но непременно с пресен хрян.

Келнерът я дари с шармантен поглед.

— Разбира се, с пресен хрян от Австрия. Никога не бихме предложили нещо друго. За нас ще е чест. — Той се поклони и си тръгна.

Когато се върнаха в кабината си, тя отбеляза:

— Залагам задника си, че келнерът не зае какво е хрян.

Мъжът й я изгледа косо:

— Би било жалко за хубавия ти задник.

 

 

В една от следващите сутрини Густав не се чувстваше добре. Алма реши да се разходи по палубата.

Щом излезе, блъсна я леденостуден въздух. Тя се зарадва, че носи топлата си кожена шапка, и придърпа яката на палтото си. Пред нея, по средата на покритата дясна палуба, се простираше игрището за айсщок^[3]. Играчите я изгледаха, сякаш възнамеряваха да я поканят да се присъедини към тях. Алма беше свикнала да привлича внимание. Беше на двайсет и осем, пленителна хубавица, все още една от най-красивите жени на Виена, макар смъртта на Мария да бе оставила първите бръчици по лицето й. С какво удоволствие би дала красотата си, ако с нея можеше да откупи живота на малката Пуци! Вътре в себе си не се чувстваше ни най-малко красива, а по-скоро грозна, празна и бездомна. Външно се представяше като млада, жизнена жена, омъжена за един от най-великите живи музикални гении, чийто живот бе изпълнен с блясък. Това се очакваше от нея. Но понякога дългът просто надхвърляше силите й.

Тя оправи ръкавиците си от телешка кожа с пухкава гарнитура и кимна на играчите. После тръгна нагоре по стълбата, водеща към слънчевата палуба. Тук извилият се вятър я уцели с пълна сила, ала Алма не му обръщаше внимание. Премина по дължината на палубата по посока към носа. Под заслона край стената седяха неколцина особено безстрашни пасажери, увити в дебели одеяла, и вземаха кратка въздушна баня. Корабният оркестър свиреше валс, но пръстите на цигуларите вече бяха червени от студа. През нощта беше застудяло доста. Слънцето не се показваше. Алма отвръщаше разсеяно на поздравите, но не се спираше да си побъбри.

Съвсем отпред на носа вятърът направо й спря дъха. Макар да мръзнеше, Алма се спря. Искаше да усети тази сила. Колко добре й се отразяваше мощта на стихиите! Да почувства нещо друго, освен болка и загуба!

Тя се облегна на перилата и подложи лицето си на бурния вятър.

 

 

Вече от четири дни пътуваха по море и вероятно се намираха по средата на пътя между Европа и Америка. На стотици мили около кораба нямаше друго, освен вода. Под него също. Колко ли беше дълбоко морето тук? На какво разстояние се намираха най-близкият човек, най-близкият кораб? Ами ако внезапно започнеха да потъват? Кой щеше да им се притече на помощ? Беше чувала, че в тази част на океана имало айсберги. Айсберги, по-високи, отколкото би могла да си представи. Само върхът се подавал над водата, докато по-голямата част от тези колоси, големи колкото църква, се намирали под водата, готови да смажат всичко, което се изпречи на пътя им. Алма обходи с поглед хоризонта, който почти не се виждаше в разбуненото море. Небето и водата сякаш се сливаха. Тя усещаше надигането и спускането на кораба. На моменти линията на хоризонта беше ниско под нея, на моменти на нейното ниво.

Младата жена се вкопчи в перилата. Имаше чувството, че подът се изплъзва изпод нозете й. В този миг се чувстваше далече от света. Изведнъж осъзна колко е безпомощна. Намираше се в нещо като средно царство. Никой нямаше да открие и следа от нея, ако корабът потънеше и тя се удавеше.

Тя се наведе още малко над перилата, за да види водата. Вълните бушуваха в надигащата се буря. По гребена им се образуваха бели пенести корони и се удряха в стената на борда ниско под нея. В долните кабини, където пътуваха пасажерите от трета класа, водата сигурно стигаше вече до люковете. Горната част на тялото й висеше между небето и водата. Алма се дръпна рязко.

Вгледа се още веднъж пред себе си, към безкрайните, разбунени водни маси. Някъде там, отвъд хоризонта, в Ню Йорк, я очакваше нов живот. Не само нея, но и Густав. Върху това трябваше да се съсредоточи сега. Тя отблъсна мислите за Виена, за цялата болка, която бе оставила там. Сега искаше единствено да бъде чудно красивата, енергична жена на музикалния гений Густав Малер, пътуващ за Ню Йорк, за да завладее и Новия свят. Заради него тя щеше да блести, да излъчва оптимизъм и да заразява околните с чара си. Густав щеше да омагьоса американската публика със своята музика, а тя щеше да допринесе за успеха му, залагайки на човешкия фактор.

Младата жена откъсна ръце от перилата и се обърна. Вече беше измръзнала до кости. Искаше да се върне при Густав, който я чакаше в кабината. Копнееше за чаша горещ чай и съгряващ бенедиктински ликьор.

На палубата почти не се виждаше жив човек. Времето беше станало твърде лошо. Стюардите събираха възглавниците и одеялата от шезлонгите. Един от тях козирува пред Алма.

— По-добре влезте вътре. Задава се буря. Тази нощ ще е неприятна.

Той задържа пред нея вратата за изхода, водещ към луксозните кабини. Тя мина покрай музикалния салон. Навсякъде — бели полирани мебели, върху поставки и маси — палми и цъфнали растения, между тях — удобни, също бели фотьойли, от които пасажерите при желание можеха да наблюдават как растат цветята. Отвътре се чу свирене на пиано и Алма забави крачка. Дочу импромптю от Шуберт — самата тя го беше свирила сигурно сто пъти. Надникна в помещението през стъклената двукрила врата, открехна я тихо и влезе. Седна на едно от дълбоките кресла зад голямо зелено растение. Над клавишите седеше наведена млада жена на около двайсет години. Така се бе съсредоточила върху нотите, че не забеляза влизането на Алма. В средната част изведнъж се отклони от мелодията на Шуберт. Алма затаи дъх, виждайки как пианистката се озърна и, смятайки, че е сама, затвори нотната тетрадка и започна да импровизира, като свиреше по свои си ноти. Изпълнението й тутакси придоби ново, по-различно качество, усещаше се всеотдайността й. Пръстите на девойката летяха по клавишите, вече не й трябваха ноти, страните й се зачервиха от усърдие.

Без да се усети, Алма сложи ръка на сърцето си, което биеше силно. Тази девойка на пианото беше самата тя! Тя, Алма, на осемнайсет или двайсет години. Тогава още бе преследвала мечтата си да композира. Беше намерила прочут учител, който бе потвърдил таланта й. Упражняваше се като луда, беше написала първите си песни и замисляше голямо произведение, симфония. А когато седеше на пианото, винаги беше напълно спокойна и щастлива, в единение със себе си и със света.

— Божичко — прошепна тя като омагьосана, с поглед все още прикован в пианистката. — Тогава още вярвах, че светът на музиката е отворен за мен.

Вратата на музикалния салон се отвори. Двете жени, Алма и пианистката, се стреснаха уплашено и се почувстваха хванати на местопрестъплението.

— Ето къде си била, мила моя — обърна се една възрастна дама към пианистката, — така си и мислех. Търсим те навсякъде. Семейство Вронски ни очакват за чай.

— Да, маман, идвам. — Младата жена затвори със съжаление капака на пианото и тръгна след майка си.

Алма бе останала незабелязана. Тази сцена я трогна, очите й се изпълниха със сълзи. Стана и се приближи до инструмента. Нотите бяха още върху поставката. Тя отвори капака, после пак го затвори. Напусна музикалния салон и тръгна по дългите коридори, покрити с дебели килими, към своята кабина. Вече с ръка върху дръжката на бравата забави движенията си. Току-що видяната сцена с младата жена на пианото не я оставяше на мира.

— Извинете. — Покрай нея искаше да мине някаква двойка, така че Алма трябваше да им направи място в тесния коридор.

Тя се стресна — продължаваше да стои с ръка върху дръжката.

Влезе в каютата.

— Забавлява ли се? — попита я Густав. Той лежеше на едно от канапетата, покрил с длан челото си, и пушеше, като ръката с цигарата танцуваше във въздуха като диригентска палка.

— Гледах как играят айсщок, докато не стана прекалено студено. Според екипажа се задавала буря.

Тя свали кожената шапка, съблече черното си палто с разкроените като камбанка поли и го остави на едно кресло. После отиде в банята, за да оправи разрошената си коса.

Когато се върна в салона, вече я очакваше камериерката. Казваше се Лили и се възхищаваше на Алма, както развеселено бе констатирал Густав. Дрехите от разходката вече бяха прибрани в гардеробната.

— Моля, донесете ми чай и един ликьор — поръча Алма.

Още от отплаването им върху един скрин в стил „Луи XVI“ имаше два прекрасни букета — бели кремове и червени рози с дълги дръжки. Кремовете бяха от параходното дружество, а розите от майка й. На пода пред канапето, на което лежеше Густав, бяха струпани партитури и книги. Камериерката бе поискала да ги прибере в гардеробната при останалия багаж, но Густав беше протестирал — искаше неговите ноти да бъдат винаги наоколо.

Алма потопи нос в тежките аромати.

— Цветята започват да увяхват. Колко жалко… През останалата част от пътуването сигурно няма да има пресни. Или мислиш, че на борда имат и оранжерия?

— Но разбира се, Алмши. На тези модерни кораби има всичко. Непременно имат и оранжерия. Ще питам капитана и ще го помоля да ти позволи да го разгледаш. — Той изпъшка тихо. — Как мирише само! Чак ме заболява главата. — Хвърли поглед към люковете, които приличаха на малки прозорци. Явно се тревожеше как може тук да се пусне чист въздух.

— Да ги махна ли? — попита Лили с поклон.

— Само кремовете — отвърна Алма. — Оставете розите тук.

Момичето излезе с кристалната ваза. Алма приседна до Густав.

— Не ти ли е добре? — попита. — Може би трябва да глътнеш малко чист въздух?

— Май не понасям морския въздух, а от клатушкането ми прилошава.

На вратата се почука. Келнер в черна униформа носеше поднос с бутилка шампанско и две чаши.

— С най-добри пожелания от дирекцията — поясни той и сложи подноса на една от масичките. — Това ще пропъди морската болест.

Едва келнерът си беше тръгнал, когато се появи Лили с чая, но на Алма изведнъж й се прииска да пийне шампанско.

 

 

Последните дни от пътуването протекоха мирно и тихо. Времето се успокои. Густав се чувстваше по-добре, ала предпочиташе да прекарва голяма част от времето си в каютата, за да работи.

На 18-и септември вечерта той изнесе малък концерт. Алма го беше предложила в разговор с капитана. Не беше редно Густав Малер да се намира на борда и никой да не го помоли да музицира! Съобщението бе поместено в сутрешния брой на корабния вестник. Густав щеше да свири на пиано в полза на пенсионната каса на моряците. Камерният певец Алоис Бургщалер^[4], който също работеше в „Мет“, щеше да изпълни песни от Шуберт.

Алма влезе в салона след мъжа си. Той беше най-важната личност тази вечер. Но младата жена в семпла, сребриста вечерна рокля с дълги, черни дантелени маншети, усещаше мъжките погледи върху голите си рамене. Тя владееше перфектно голямата сцена. Щом влезеше в някое помещение, тутакси прехвърчаше нещо като електричество, дори може да се каже — искряща еротика. Сякаш от нея се излъчваше сияние. Разговорите замлъкваха за миг, всички погледи се извръщаха и се впиваха в нея, омагьосани от самото й присъствие. Мъжете протягаха шии и кимаха като познавачи, жените сравняваха себе си и своите тоалети с тези на Алма.

Приближи се капитанът, ръкува се тържествено с Густав и после се обърна към нея.

— Изглеждате фантастично — промърмори той, наведен над ръката й.

Алма се усмихна. Музикалният салон беше препълнен, установи със задоволство тя. Бяха се събрали повече хора, отколкото на всяка друга вечер, прекарана тук. Потърси с очи младата жена, която бе наблюдавала така унесена на пианото — седеше на първия ред с изправен гръб, изпълнена с очакване. Сега и тя съзря съпругата на прочутия Малер и я изгледа възхитено. Алма познаваше този поглед. Хората си мислеха, че тя води много специален, щастлив, изпълнен с музика живот редом с гения Густав Малер. Те не виждаха сенчестите страни.

Густав седна пред белия роял. За Алма беше запазен стол на първия ред, но тя предпочете да седне диагонално зад мъжа си.

Обичаше да го наблюдава как свири именно от тази позиция. Той се намираше в собствения си свят, далече от нея, и въпреки това музиката ги свързваше. Алма се запита дали друг човек би го разбирал така добре като нея. Вероятно не. Густав я погледна и тя почувства, че на това по-бавно място той си мислеше за Пуци, точно като нея, и че болката по мъртвата дъщеря се изливаше в музиката. На него му беше останал този начин да се утешава, но не и на нея! Тя му хвърли поглед, изпълнен с омраза, но щом се усети, веднага коригира изражението си. Понякога животът с него беше същински затвор!

След последния акорд избухнаха аплодисменти, отделни слушатели се изправиха на крака. Малер се поклони и покани певеца да застане до него.

По-късно в каютата той й донесе чаша шампанско, коленичи пред канапето, на което беше легнала, и вдигна чаша за наздравица.

— За новото начало.

Алма кимна. Да, тя щеше да сложи ново начало в Ню Йорк. Там всичко трябваше да бъде различно, по-добро.

— За новото начало — отвърна тя с надеждата, че пожеланието му ще стане реалност.