Каролине Бернард
Музата на Виена (4)

Четвърта глава

След няколко дни майка им повика двете си дъщери, понеже имала да им съобщи нещо. Беше лепнала на лицето си това странно изражение, което Алма никак не обичаше, нещо средно между надменност и момичешки фасони.

— Нищо ли не сте забелязали? Скоро ще си имате братче или сестриче. — При тези думи тя си погали корема, който действително беше леко заоблен, и погледна дъщерите си с окуражителна усмивка — явно очакваше Алма и Гретъл да се зарадват.

Но Алма не се зарадва, очите й се изпълниха със сълзи на гняв.

— Какво каза? — Вторачи се с отворена уста в майка си. Та тя беше вече на четирийсет, твърде стара, за да ражда. — Ще имаш дете от Мол? — Момичето почти изплю тези думи. Очакваше Гретъл да каже нещо, но тя не реагира, както обикновено. Гретъл винаги понасяше всичко, без да гъкне, и това разгневи още повече Алма. Нима сестра й не желаеше да проумее какво означава това? Двете сестри вече нямаше да играят никаква роля в семейството. Всичката любов, цялото внимание щяха да бъдат насочени към новото дете. Те бяха отписани, сега вече нямаха и майка. Да не би тя да искаше да се отърве от тях? Затова ли майка им се радваше толкова на многобройните обожатели, понеже се надяваше да омъжи час по-скоро дъщерите си, та да се махнат от къщи, за да има повече време за новото бебе? Алма изпадна в истеричен плач, не можеше да се успокои.

Майка й стана и посочи с пръст вратата.

— Махни се от очите ми! — изрече тя с глас, скърцащ като стъкло.

 

 

През следващите дни Алма беше нервна и в лошо настроение. Копнееше за Климт повече от когато и да било. Ала майка й не я изпускаше от очи и постоянно я товареше с дребни задачи. След две седмици щяха да заминат за известно време за Италия, а преди това имаше да се свършат хиляда неща, най-вече проби. Ана Софи се нуждаеше от рокли за бременни и настояваше Алма и Гретъл да я придружават на всички проби. Алма очакваше с голямо нетърпение пътуването, но преди да обърне гръб на Виена за няколко седмици, трябваше да разбере как стоят нещата между нея и Климт.

Тази вечер може би щеше да има възможност за това. Хуго и Ми Хенеберг възнамеряваха да ги заведат на сбирка в клуб „Камера“, сдружението на любителите фотографи. Хенебергови бяха приятели на семейството. Хуго Хенеберг беше фотограф и радетел на Сецесиона. Алма и Гретъл наричаха жена му Мари с галеното „леля Ми“. Ах, защо не можеше майка им да бъде като леля Ми! Тя проявяваше такова разбиране, винаги я изслушваше и й подаряваше билети за театър или красиви аксесоари в крак с последната мода. Алма се радваше, че най-после ще избяга за няколко часа от лапите на майка си, с която цял следобед бяха избирали дантелите за някаква шапка в магазина при модиста „Юнгман и племенник“ срещу Операта.

Едва влязла в тържествено украсеното помещение, тя зърна Климт. Той стоеше сред няколко господа, но ясно се открояваше с небрежния си външен вид. Освен това беше по-висок от останалите.

Сърцето на Алма се разтупка.

— Извини ме за момент — каза тя на леля Ми и решително се насочи към него.

— Алма! — гръмко възкликна той, щом я видя.

Седнаха в една прозоречна ниша, която им осигуряваше известно уединение. Алма бе очаквала тази възможност с такова нетърпение, че забрави всякаква предпазливост.

— Скоро заминавам за Италия и ще отсъствам няколко седмици — подзе тя. — Така де, имах предвид, че няма да можем да се виждаме.

Климт я погледна въпросително.

— Ами аз… исках да попитам как стоят нещата между нас? И какви са отношенията ви с вашата снаха? Вярно ли е, че имате връзка с нея? — Тя сведе глава и впери нагоре към него големите си очи.

Климт сви устни.

— Тъй, тъй, значи мислите за женитба. Аз пък смятах, че сте по-различна от другите млади момичета.

Алма се изчерви, не знаеше какво да каже.

— Ама аз си мислех… Сигурна съм, че ще ви направя щастлив.

Климт я изгледа подигравателно.

— Ох, боже мой. Защото съм ви погледнал няколко пъти и съм държал ръката ви? Една целувка, и хоп — вече сме женени? Не ви смятах за толкова наивна, Алма. Знаете ли колко жени ми правят аванси? Аз обаче не искам да се обвързвам. Аз съм художник. Никога няма да се оженя!

— Ама аз мислех, че ме обичате! — възкликна тя и щеше да потъне в земята от срам, забелязвайки ехидната му усмивка. Как е могла да се заблуждава така?

— Разбира се, че ви обичам, да, но така, както човек обича някоя красива картина. В крайна сметка аз съм човек на изкуството. Не искам обаче да ви повлека надолу в моята клоака, вие не го заслужавате, а и не би ви подхождало. Ще бъдете щастлива с друг, който тепърва ще се появи. Аз не мога да ви предложа нищо.

Страните на Алма пламтяха от срам. Как смееше той да разговаря така с нея? Най-напред да й дава надежда, а сега да я зарязва най-хладнокръвно? И какво означаваше, че не можел да й предложи нищо? Тя потърси злъчен отговор, но такъв не й хрумна. Устните й трепереха от яд и разочарование, когато стана и тръгна, без да си вземе довиждане. Трябваше да намери леля Ми, нямаше да издържи и секунда повече тук.

 

 

През нощта, докато се мяташе безсънно в леглото, тя погледна по друг начин на нещата. Климт не желаеше да й навреди, защото я обичаше. Как го беше казал? Не искал да я повлече в своята клоака, в която щял да затъне, жал му било за Алма. Колкото повече мислеше, толкова повече клонеше към заключението, че Климт отказваше да се ожени за нея, за да не я направи нещастна. Дори ако това означаваше да направи нещастен и себе си, лишавайки се от нейната любов.

Така формулирано, всичко звучеше много по-добре. Алма подсмръкна и се обърна на другата страна. Най-напред щеше да замине за Италия. Охо! Тогава Климт щеше да разбере колко пуста е Виена без нея. Да се надяваме.

* * *

Заминаха седмица по-късно, в началото на март. Венеция, Флоренция, Неапол и Помпей, Везувий, Капри и накрая Рим, после отново Флоренция, Лука, Венеция и другите градове на север; Микеланджело, Ботичели, Рафаел, Сикстинската капела, една папска меса…

Щяха да бъдат на път почти два безкрайни месеца и да се върнат във Виена едва в края на май. Карл Мол им беше обещал класическо образователно пътешествие. Алма нямаше представа откъде вземаше той парите за това, пък и й беше безразлично. Тя просто изпитваше необуздана радост. Най-после да излезе от Виена и от Австрия! Най-после да види със собствените си очи съкровищата на италианското изкуство! Фактът, че леля Ми и чичо Хуго щяха да се присъединят към тях през част от пътуването, правеше щастието й перфектно.

 

 

Още от първия ден Алма попиваше Италия като гъба. Чувстваше се по следите на любимия си Гьоте, когото винаги носеше със себе си. С Климт беше говорила за Фауст и вече го знаеше почти наизуст. С книжката в джоба се чувстваше близо до Климт, макар понякога дори да успяваше да го забрави покрай новите впечатления.

Понякога сама не знаеше накъде да погледне най-напред. Красота и съвършенство на всеки ъгъл. Когато не беше из музеите, тя попадаше под магията на ландшафтите. Дори гробищата със старите каменни плочи и почистените с гребло пътеки притежаваха непознато, магическо очарование. Тя направо се просълзи пред величието на едно древно маслинено дръвче, в чийто кух дънер имаше място за трима души. Градините на „Вила Адриана“ с техните извисяващи се тераси, горички и водни басейни, с редиците от кипариси и все още непокътнатите мозайки й приличаха на някаква приказна страна. Един следобед, докато се разхождаха из тях, излезе силен вятър и наоколо затанцуваха облаци от безброй семенца на глухарчета, които растяха в изобилие по тукашните поляни.

— Погледни, погледни, това са елфите! — извика Гретъл. Алма знаеше какво има предвид сестра й: в „Планкенберг“ те наричаха нежните пухчета „елфи“ и се мъчеха да ги хванат. Беше направо вълшебно! Тя имаше чувството, че се е върнала в щастливото си детство. Докато бяха в Рим, идваше възможно по-често тук и опозна всяка отделна пътека, нашарена с отровнозелен мъх.

Преди лягане двете с Маргарете седяха в стаята си, която беше съвсем различна от тяхната стая във Виена. Голямото помещение бе сумрачно и през деня, в него имаше малко мебели, старият под скърцаше под стъпките им, капаците на прозорците бяха затворени заради горещината, леко миришеше на мухъл. Сгушени на огромното легло, те се опитваха да облекат в думи и да доверят на своите дневници впечатленията си от деня, удивлението, възхищението, щастието, ала често сърцата им така преливаха от възторг, че просто седяха и мечтаеха. Италия, нейната природа, нейните хора щяха завинаги да останат в спомените им. Във възхищението си от абсолютната красота на италианското изкуство двете сестри се сближиха както никога досега. Еуфорията им често ги караше да танцуват като млади кончета.

Тласкана от потребността да излее преизпълненото си сърце, Алма сядаше на пианото, щом имаше възможност за това. След поредния прекрасен, идиличен ден мелодиите, изразяващи мечтателното й настроение и копнежа й по Климт, идваха от само себе си. През тези седмици тя написа много песни; понякога не ги завършваше напълно, понеже трябваше да отпътува, но темите бяха в главата й. След завръщането си във Виена щеше да ги доработи. Отсега предвкусваше удоволствието.

 

 

Този ден един нов град отново чакаше да бъде открит. Венеция! Алма и Гретъл, изпроводени от всевъзможните предупреждения на майка си, се разхождаха сами по площадите и се дивяха на каналите и на бляскавите палати. Поради напредналата си бременност Ана бе останала да седи на терасата в хотела и очакваше с нетърпение завръщането им. Сестрите не чувстваха липсата на строгата си майка, която слагаше на аптекарски везни всяко тяхно настроение, всяка тяхна дума. Те си позволиха да флиртуват с поглед с огнените италианци, купиха си от един уличен продавач отровнозелен сладолед с шамфъстък и дръзнаха да кривнат в улички, в които майка им със сигурност никога не би стъпила.

Следобед се озоваха на Моста на въздишките. Под тях се плъзгаха гондолите. Когато двама господа ги поканиха да пътуват с тях, те се съгласиха.

— Само да не кажеш на мама — прошепна Алма на Гретъл, докато слизаха към водата.

— Да не си откачила? — изкикоти се сестра й и пое ръката на единия младеж, който й помогна да се качи на лодката.

Двамата господа се представиха като братя от Германия, Оскар и Вили Шулц. Получи се много забавно. Пътуваха из каналите, пиеха шампанско и се смееха на воля. Когато се разделиха два часа по-късно, Гретъл им каза името на хотела, в който живееха. Вечерта там се появи Оскар Шулц, инженер, и помоли за разговор с Ана и Карл Мол. Повикаха и Алма, която узна, че той най-официално бил поискал ръката й. Ана беше побесняла от яд, а сестрите се заклеха, че не са му дали повод да смята, че Алма би се омъжила за него.

Легнаха си, заливайки се от смях. Беше им се разминало на косъм! А после настъпи пак една от тези италиански нощи. Уханията, които нахлуваха в стаята им през прозореца, възтоплият нощен въздух и звездите на кадифеносиньото небе не позволяваха на Алма да се пренесе бързо в сънищата си. Така беше запленена от магията на Италия, че отказваше да заспи, а когато сънят все пак я споходи, тръгна да обикаля като сомнамбул, сякаш не можеше да намери покой. Една нощ Карл Мол я намери в коридора и я върна в леглото й, и оттогава капаците на прозореца им, за голямо нейно неудоволствие, трябваше да останат затворени.

На следващия ден отпътуваха за Флоренция. От художниците, изложени в галерия „Уфици“, тя най-много обичаше Ботичели. Не можеше да се насити на картината му „Поклонението на влъхвите“. Пред една руина стояха двайсетина мъже и се молеха. Вниманието й бе привлечено от фигурата в десния край на платното, която я прикова със странния си поглед, подигравателен и арогантен.

— Това е самият художник — обясни пастрокът й.

Алма кимна и продължи да се взира в картината.

— Вие вървете, аз ще ви настигна — каза тя.

— Ще погледнем още веднъж Давид. Няма ли да дойдеш?

Алма поклати глава. Давид на Микеланджело й беше безразличен. Прекалено перфектен беше, не й говореше както този мъж със странния поглед от картината, от когото просто не можеше да се откъсне.

После се сети. Точно така я гледаше Климт в онази последна вечер, когато й каза, че не може да се ожени за нея. Алма си пое дълбоко дъх, издиша и отново вдиша. Климт. Ето че пак се бе промъкнал в главата й. На няколко пъти бяха пристигали пощенски картички от Виена, които и той бе подписал заедно с другите. Сякаш не съществуваше особена връзка помежду им… От друга страна, нямаше как да й пише директно, майка й щеше да разбере. Сигурно чезнеше от копнеж по нея. А какво правеше тя? Возеше се на лодка с друг мъж, който на всичкото отгоре й направи предложение за женитба.

Под изпитателния поглед на художника от картината, който я гледаше досущ като Густав Климт, тя се засрами за поведението си. Нима не можеше да бъде вярна на никой мъж? Нима бе редно да се държи така вятърничаво, да обича днес един, утре друг? Прав беше Климт, когато й каза преди заминаването, че не можел да вярва в сериозността на любовта й. От друга страна, точно той да каже подобно нещо, той, който въртеше поне три любовни връзки, това й се стори малко несправедливо. Но Климт беше художник, а художниците се мереха с различен аршин в сравнение с обикновените хора.

Най-сетне тя се откъсна от картината, потънала в мисли. Отсега нататък щеше да се държи по-сериозно. Никакви флиртове повече! С това решение в сърцето тръгна да търси семейството си.

 

 

Два дни по-късно Алма потегли на разходка с велосипед с Макс Буркхард, който се беше присъединил към тях в последната част от пътуването им. Караха покрай Арно и дори си устроиха надпревара. Върнаха се в хотела разгорещени и в приповдигнато настроение. Алма се смееше и бе хванала Буркхард под ръка.

— А пък аз все пак бях по-бърза от вас — викна тя.

— Но само защото ми се наложи да заобиколя онези хора. Иначе щях да ви бия.

— Добре де, утре ще ви позволя да се реванширате…

Както се закачаше с него, изведнъж смехът замръзна на устните й. До пастрока си, седнал във фоайето на хотела, тя съзря не друг, а Климт, и тутакси пусна ръката на Буркхард.

Приближи до двамата мъже с бясно туптящо сърце.

Климт се изправи да я поздрави, после се обърна хладно към Буркхард. Двамата стояха един срещу друг като съперници. Карл Мол явно не забелязваше нищо, ами забъбри весело:

— Климт не знаел как да се оправи от гарата дотук. Разминали сме се, а той нямал кого да попита и от притеснение замалко не взел следващия влак обратно за Виена.

— Би било много жалко — отбеляза Алма.

Климт отговори с ръмжене и седна, без повече да я погледне.

Алма се прибра объркана в стаята си. Очевидно той й беше сърдит. Но защо? Задето бе прекарала деня с Буркхард? Ох, защо трябваше всичко да е толкова сложно!

 

 

На следващата сутрин Климт се отпусна и стана по-разговорлив. Потърси близостта й и притисна коляно до нейното по време на разходката с файтон край река Арно. В един момент, когато не ги наблюдаваха, извади от портфейла си кувертната картичка, на която бе изписала погрешно името му.

— Винаги я нося със себе си — заяви той.

— А аз — вашето ветрило — отвърна му Алма.

След като влязоха в една църква и обиколиха олтара, той я притегли дискретно към себе си и й прошепна в ухото:

— Ето че вече сме били пред олтара. Освен ако не предпочетете Буркхард.

Алма беше щастлива и в същото време несигурна. Толкова трудно й беше да прецени Климт. Дали новите му аванси нямаха ироничен подтекст? От друга страна, след като се върнаха в хотела, той я придърпа внезапно в една ниша между два шкафа за пране и я целуна страстно, като узурпатор. Алма отвърна на целувката му — и в следващия миг чу нечии стъпки. Отдръпна се, останала без дъх. Внезапно пред нея се изправи Буркхард. Очите му издаваха, че е разбрал какво става. Той изгледа Климт, сякаш възнамеряваше да го удари.

Алма се обърна рязко и се завтече към стаята си, но се спъна на първото стъпало. Двамата мъже се втурнаха да й помогнат.

— Оставете ме на мира и двамата! — извика тя и побягна.

„Всичко това ми идва в повече — помисли си, докато бързаше нагоре по стълбите. — В що за ситуация се докарах? Каквито са ревниви, всичко ще провалят.“ Тя оправи пъргаво косата си, която Климт беше разрошил. Докосванията и целувките му горяха върху тялото й. Не беше редно обаче да е толкова ревнив, в крайна сметка тя не беше негова собственост. О, боже, дано само майка й да не разбере!

— Знаеш ли как изглеждаш? — попита Гретъл, излежаваща се лениво на кревата, когато задъханата Алма влезе в стаята и тресна вратата след себе си.

— Как?

— Сякаш някой те гони.

Алма се изкикоти напук на заплетената ситуация.

— Виж, тук си права — отвърна.

— Климт или Буркхард? — попита Гретъл.

— Защо, личи ли си?

Сестра й се засмя.

— Дали си личи? Сякаш и тримата носите на челата си табелки с текст: Внимание, опасност, мозъкът не работи поради любовни козни. На всяка цена трябва да си по-предпазлива. Научи ли мама, с теб е свършено.

Алма изстена. Все пак Макс Буркхард възнамеряваше да си замине на другата сутрин, това щеше да поразведри ситуацията.

* * *

След два дни се върнаха от Флоренция отново във Венеция, която щеше да бъде последната им спирка. Алма беснееше, щеше да се пръсне от нерви. Климт бе отишъл с пастрока й на някаква екскурзия, а Ана Мол бе настояла Алма и Гретъл да прекарат цялата вечер в нейната стая и да й четат, понеже не се чувствала добре. Алма си блъскаше главата как би могла да разговаря на спокойствие с него.

Към полунощ майката най-сетне ги освободи, пожелавайки им лека нощ. Когато сестрите влязоха в стаята си, Алма намери бележка от Климт. Беше я пъхнал под вратата. Тя разкъса плика.

— Кани ме на разходка с гондола утре предобед — възрадва се тя. — Погледни само! — Тя показа на Гретъл малката рисунка с туш, с която Климт бе украсил листа: изящен портрет на Алма с разпуснати коси.

— Мама знае ли? — попита сестра й.

Алма притисна листа към гърдите си. Беше прекалено щастлива, за да мисли по въпроса.

— Просто ще кажем, че сме канени и двете. Ти ще излезеш от хотела с нас, а по-късно ще се срещнем отново тук…

— И какво ще правя сам-сама във Венеция? — възрази Гретъл.

— Трябва да го направиш заради мен. Ще те оставим в някоя сладоледаджийница и ще те приберем на връщане. Моля ти се, Гретъл, непременно трябва да говоря с него. — Тя прегърна и целуна сестра си. — Съгласна?

Гретъл продължаваше да се колебае.

— Искаш да останеш насаме с него… Нали го знаеш какъв е. Ще се възползва от ситуацията.

Алма се засмя самоуверено.

— Силно се надявам да го направи. Освен това много точно знам колко далече мога и искам да отида. — Тя си представи какво ли ще е да се целуват в гондола, сигурно би било приказно. От вълнение не можа да мигне.

 

 

На следващата сутрин мина покрай стаята на Климт на път за закуска. Вратата беше отворена. Алма почука. Една прислужница сваляше спалното бельо. Вещите на Климт бяха изчезнали.

— Къде е господин Климт? — попита тя, но момичето не я разбра, само повтаряше „Какво?“. Алма махна с ръка. Изведнъж я налегнаха съмнения.

Влезе с малко закъснение в трапезарията, където родителите й и Гретъл вече седяха на сладкиши и кафе. Майка й я посрещна с навъсено чело.

Алма наля в чашата си гъст шоколад от една сребърна каничка. Вече не можеше да издържа.

— Къде е Климт? — попита. — Той ни покани двете с Гретъл на разходка с гондола по Канал Гранде. Много искам да видя корабчетата с певците. — Тя положи усилия да прозвучи непревзето, но всеки можеше да види как трепереха ръцете й, стиснали чашата с какао. Ана Мол не отговори. Алма стрелна с поглед сестра си, за да разбере дали е наясно какво става, но Гретъл само сви недоумяващо рамене.

— Мамо?

Ана Мол се облегна на стола си. Бременността вече се очертаваше ясно под роклята й. Алма изпита неудобство от тази гледка.

— Прочетох дневника ти — подзе майката. — Знам всичко.

Алма остави с трясък чашата върху чинийката. Няколко капки какао опръскаха бялата покривка. Пръстите й се свиха в юмруци, страните й пламнаха от срам. Майка й беше прочела дневника й? Божичко, в такъв случай тя знаеше за всяка целувка, която бе разменила с Климт, за всяко докосване. Беше прочела любовните им клетви. А може би и фантазиите й за Буркхард? Как е могла! Това беше толкова унизително! Заслепена от гняв, тя се втренчи в майка си, без да може да издаде звук.

Ана извърна поглед и изрече:

— Тази заран Карл чете конско на Климт.

Мол се прокашля.

— Това ме изкара извън кожата, повярвай ми. Все пак Климт е мой приятел. Да действа така зад гърба ни!

— Този мъж е твърде стар за теб, реномето му е възможно най-лошото. Освен това има огромни дългове. Според Карл бил принуден да плаща издръжка за няколко копелета. Климт е олицетворение на скандала!

— Той е гений! Ние се обичаме! — извика Алма.

— Дрън-дрън! Климт обича много жени, но най-вече снаха си. Мами собствения си брат!

— Не е вярно! — кресна Алма.

— Видях нейните писма, дори тук той ги носи със себе си — рязко възрази Карл Мол.

Това накара Алма да занемее. Той носи със себе си писмата от друга? А може би украсява и тях с рисунчици?

Карл Мол й хвърли печален поглед.

— Във всеки случай обеща никога повече да не се доближава до теб. Впрочем, вече отпътува. И то по свое собствено желание.

— Заминал си е? — изуми се девойката.

— Да разбирам ли, че не се е сбогувал с теб? — Мол се наведе през масата, сякаш искаше да я потупа утешително по ръката.

Ала Алма го изгледа с омраза.

Той се облегна назад.

— Не ни посрамвай, Алма — промълви тихо. — Повярвай ми, така ще е най-добре.

— Мразя ви! — извика тя.

Успя някак да се добере до стаята си и се хвърли на леглото, разтърсвана от ридания. В безсилен гняв заудря с юмруци по възглавницата, докато напълно се изтощи. После остана да лежи, трепереща от срам. Как щеше да живее с това унижение? Майка й я бе предала, проникнала бе в най-интимните й мисли. Никога вече нямаше да й се довери. Освен това бе загубила любовта си. С поведението си Климт й беше показал, че я обича, а сега се бе проявил като слабохарактерен страхливец! Изостави я при първия удобен случай. Тази мисъл я накара отново да избухне в ридания. Чудовищно беше: приятелството с Мол бе по-важно за Климт от нейната любов. Или пък неговата любов не е била достатъчно голяма. Той я бе предал. Тя го мразеше и повече нямаше да размени и дума с него! „Никога вече няма да се влюбя“, промърмори през сълзи тя.

Останалите два дни до заминаването им прекара главно в стаята си. В дневника си постави голям кръст след името на Климт.