Каролине Бернард
Музата на Виена (38)

Тридесет и осма глава

През безкрайните, тъжни месеци между смъртта на Мария през юли и заминаването за Америка през декември Алма се чувстваше като бездомница. Бяха избягали презглава от Майерниг — невъзможно бе да останат и ден повече в дома, където бе умряла Мария. Преместиха се в къща в Шулдербах, Тирол. Красивата природа облекчаваше раните за няколко кратки мига, ала неизмеримата болка оставаше.

Често Густав я заварваше да стои апатично до някой прозорец или пред лавиците с книги, потънала в скръб.

Тя идваше на себе си едва след като той я заговаряше предпазливо и я докосваше по рамото или ръката, ала малко по-късно отново се отдаваше на мрачни мисли. В главата й светкавично изникваше онзи момент край езерото, когато бързата смърт й се бе сторила тъй примамлива. „Не бива да мисля за това, не бива да го допускам. Длъжна съм да остана с Ана и Густав“, повтаряше си тя. Но имаше и ситуации, в които отново изпитваше надежда и които дори възприемаше положително, гледайки някоя природна хубост или чувайки смеха на Гуки. „Твърде млада съм, за да се предам. Животът ми готви още толкова много неща — с плаха усмивка си мислеше тя. — Аз не съм като сестра ми. Не искам да съм толкова слаба!“ Но този номер не действаше винаги. В най-мрачните моменти всичко й натежаваше твърде много, а скръбта по Мария беше просто съкрушителна.

Диагнозата на Густав не облекчаваше положението. Той изведнъж започна да се страхува, че ще умре. Лекарят му беше забранил да излиза на екскурзии, да кара лодка или велосипед. Вместо това трябвало отново да се научи да ходи нормално, отначало пет минути, после десет, докато свикнел. Това вбесяваше Алма. Той, който имаше нужда от всекидневните си разходки с обичайната маршова стъпка! Сега, когато излизаше на разходка с нея, мъжът й често спираше внезапно и с боязън проверяваше пулса си, а тя слушаше дали бие нормално сърцето му. Не можеше да се мисли за по-продължителни излети, камо ли за екскурзии в планината. Точно както се бе опасявала Алма, физическото бездействие изнервяше Густав и, което беше още по-лошо, пречеше му да работи. За него редуването на закаляването, стигащо до изтощение, с творческата дейност, представляваше неделимо цяло. Ако липсваше едното, не вървеше и другото. Младата жена не можеше да го гледа как се мотае из къщата в отвратително настроение, неспособен да утеши себе си, камо ли нея. Тя все по-често бягаше, като предприемаше дълги, самотни екскурзии, за да се поразсее. Най-доброто лекарство, както винаги, би била музиката, но това беше невъзможно, понеже Густав беше винаги около нея.

В този ден тя тръгна малко след изгрев-слънце. Не бе успяла да поспи и на бърза ръка бе станала. Когато излезе пред къщата, слънцето тъкмо се издигаше над планинската верига и обвиваше пейзажа в розово було. Над поляните лежеше лека утринна мъгла, още беше приятно хладно. Без да се замисли, Алма тръгна право срещу слънцето, а под голите си нозе усещаше влажната трева. Вървяла бе повече от половин час, когато бръкна в джоба на жакета си и откри сгънатата партитура на клавирна пиеса от Йоханес Брамс. Как се бе озовала там? Тя се спря и изглади хартията. В нанесените бележки разпозна почерка на Густав и се сети, че преди известно време той се бе занимавал сериозно с този композитор, за да изучи техниката му. Алма се огледа къде да седне и откри голям заоблен камък. Настани се на него и зачете нотите. Музиката се оформяше в главата й. Без да му мисли, тя положи ръце върху въображаемите клавиши и задвижи пръсти, следвайки нотите. После се плъзна направо върху тревата и използва камъка за клавиатура. В главата й звучеше музика, тя изсвири пиесата още веднъж, по-бързо, защото Густав бе надраскал такова указание. Виваче, пишеше с въпросителна там. Алма ускори темпото и установи, че мъжът й е бил прав.

Продължи „да свири“. След пиесата от Брамс изсвири собствените си песни, чиито ноти знаеше наизуст. Люлееше се в такт и пееше за себе си, сама, но не и самотна сред грандиозната природа в тази искряща утрин.

По някое време я заболя гърбът и тя отново дойде на себе си. Надигна се с мъка и се протегна. Пред нея се простираше величественият планински пейзаж, потопен в мека утринна светлина, а в нея отекваше музика.

„Какво се случи току-що?“, запита се тя. Беше преизпълнена с щастие от преживяването. Тази беззвучна свирня не можеше да замести истинския инструмент, но все пак Алма се бе доближила до своята музика.

 

 

Един следобед им дойде на гости Алфред Ролер, който донесе на Густав текстове за песни — китайски стихотворения, които германецът Ханс Бетге^[1] бе превел под заглавие Китайската флейта. Безкрайно тъжните стихотворения докоснаха Густав в собствената му скръб. Той ги четеше и препрочиташе на Алма и накрая му хрумна да напише музика към тях.

Задълбочен в тази идея, съпругът й забрави рождения й ден на 31-ви август. Извини се, не намерил време да й купи подарък, по-късно щял да се реваншира. Алма въздъхна примирено. Смяташе да му напомни да изпълни обещанието си. После обаче реши друго.

— Твоят подарък за мен ще бъде, ако отново започнеш да композираш. Трябва да си възвърнеш вътрешното равновесие — каза му тя.

Густав я целуна с благодарност, преди да отиде в кабинета си. Малко след това тя го чу да свири на пианото. Той остана там дълги часове, а през дебелата дъбова врата проникваха съвсем нови мелодии. Очевидно мъжът й бе намерил начин да даде израз на тъгата си. Музиката му помагаше да отпъди мисълта за огромната загуба. За първи път след смъртта на Пуци Алма почерпи надежда; в други моменти скръбта я сломяваше, но я обземаше и гняв. Защо той не й позволяваше и тя да намери такова спасение? Толкова й беше нужно! Трябваше да се справя не само със собствената си болка, но и с тъгата на дъщеря си. Сърцето й се късаше всеки път, когато малката Ана викаше сестра си: „Махия?“.

Гуки не разбираше какво се е случило, а Алма й завиждаше за това. Понякога успяваше да я залъже, че играят на криеница и Мария ще се появи след малко. В други мигове просто избухваше в сълзи, така че се налагаше да дойде Фани и да утеши Ана.

 

 

В някои дни Алма чувстваше болката почти физически. Гърдите я стягаха, всяка крачка изискваше сили, каквито нямаше. Трябваше да се насилва за всичко — да стане, да се храни, да живее. Майка й, която я бе подкрепяла още в Майерниг, дойде за няколко дни от Виена, за да бъде до нея. Гретъл също я посети, но този път не й беше от помощ. Алма не можеше да понася около себе си майки, чиито деца бяха живи.

Би искала да има до себе си Густав и неговата подкрепа. Ала Густав беше задълбочен в работата си. Когато Алма го викаше за вечеря, отвръщаше: „Ей сега идвам“, но моментално забравяше. Младата жена се радваше, че съпругът й отново композира, но така й се искаше той да забележи и нейната болка и да я подкрепи — сега, когато сам се чувстваше поукрепнал. Такъв си беше Густав — просто не виждаше от какво има нужда тя и колко ужасно се чувства.

Алма намери нещо като покой в самотните си планински разходки. След онзи случай с партитурата на Брамс си бе създала навика да носи със себе си ноти, които да просвирва в главата си. Колкото ценеше тези моменти на самота и потапяне в музиката, толкова депресиращо й действаха те. Как бе допуснала нещата да стигнат дотук? „Всеки страда сам за себе си — каза си тя. — Защо не можем да си помогнем взаимно?“

 

 

През някои вечери седяха заедно и крояха планове за Ню Йорк. Тези редки случаи бяха единствените моменти, в които намираха пътя един към друг.

— Реши ли нещо за Гуки? — попита я Густав и взе ръката й.

Алма въздъхна.

— Иска ми се да я оставя при мама. Толкова й липсва сестра й, а пък ако на всичкото отгоре я заведем в един чужд свят, където дори няма да разбира езика…

— Добре. Ще направим така. У мама поне ще има до себе си Мария.

Алма потръпна при споменаването на това име. Защо природената й сестра трябваше да се казва като мъртвата й дъщеря? Това често бе предизвиквало объркване, затова и обикновено наричаха нейната Мария „Пуци“. Тя се разплака. Густав я прегърна и помилва по гърба, след което Алма се разрида бурно. Сякаш се бе отприщил бент и всички сълзи, сдържани досега, се изляха от нея. Мъжът й разбираше чувствата й и просто я държеше в обятията си.

— Моята Алмши — с нежност изрече той, — моята обичана Алмши.

Алма се вкопчи в него, все още плачеща; надуши привичната миризма и почувства тялото, което познаваше толкова отдавна. После вдигна глава и впи устни в неговите. Той реагира веднага и те се целунаха с отдавна забравена възбуда. Целувките му имаха солен вкус — от нейните сълзи.

— Алмши — каза отново Густав, но този път прозвуча като стон. Потърси гърдите й под жакета и когато не успя да разкопчае безбройните малки, облечени с плат копченца, задърпа нетърпеливо роклята. Алма простена и се облегна назад, за да може той да я съблече. Густав й се нахвърли и в тази страстна прегръдка те намериха забрава и утеха.