Каролине Бернард
Музата на Виена (37)

Тридесет и седма глава

Алма обикаляше бавно стаите на вила „Малер“, за да влезе отново във владение на къщата, нали от цяла година не бе идвала тук. Но всичко бе непроменено и добре познато. Антон и жена му Хилде бяха почистили и подредили, всичко беше идеално. В стаята й дори имаше огромен букет божури, набрани от храста, който растеше в градината откъм улицата. Алма надуши аромата на бледорозовите цветчета още щом стъпи в къщата. Малкият жест на внимание ненадейно я накара да се просълзи. „Хайде, стига“, каза си тя, избърса тайно бузите си и реши да благодари на Хилде. Не за първи път констатираше, че през последните седмици е станала особено впечатлителна за подобни неща. Грижите около Гуки и дългата самота бяха изострили нейната чувствителност, тя имаше нужда от малки доказателства, че някой мисли за нея, и копнееше за тях. Толкова й бяха липсвали тези дребни неща, които доставят радост, с болка осъзна тя при вида на божурите. Както винаги Густав беше потънал в работа, а подготовката за ангажимента в Ню Йорк допълнително го държеше в напрежение. Алма проявяваше разбиране, но я болеше, задето една приходяща чистачка е помислила за нея и й съчувства повече, отколкото собственият й мъж.

Тя отвори вратата към терасата, за да нахлуе летният въздух. После продължи обиколката си. Тук-там вземаше в ръка нещо, издърпваше чекмедже или вадеше книга от рафта. С нетърпение очакваше дългите летни вечери, в които щяха да седят с Густав в градината или да предприемат някоя от любимите й разходки с лодка. Вдигна капака на пианото и погали клавишите. Щеше да свири, стига да не смущаваше мъжа си. През последните седмици музиката й беше липсвала особено остро, след като в Абация бе намерила отново пътя към нея и за пореден път бе установила, че свиренето на пиано е нейният живот. Ала във Виена искаше да посвети цялото си внимание на болната Гуки и се боеше, че докато седи на пианото, няма да я чуе как плаче. Затвори капака и излезе на горната тераса, за да се полюбува на прекрасната гледка към езерото — ширнало се пред нея, наситено синьо, то й действаше успокояващо. Въздъхна с облекчение, после отиде при децата, които лудуваха в градината.

Тя сложи двете момичета да си легнат по-късно от обикновено, но навън беше толкова приятно и спокойно. Когато понечи да облече нощницата на Мария, откри червени петна под мишниците й.

— Густав! — изкрещя панически младата жена.

На следващата сутрин повиканият лекар потвърди това, от което се опасяваше тя: и Мария се беше разболяла от скарлатина.

Алма се разтревожи, но не прекалено — нали при Гуки всичко се беше разминало. Надяваше се чистият въздух в Майерниг да ускори оздравяването. На седми юли отпразнуваха рождения ден на Густав — ставаше на четирийсет и седем години. Алма подготви малко празненство. От Виена дойдоха родителите й и доведоха Алфред Ролер и жена му Милева. Прекараха деня весело, свириха много на пиано, пяха и си хапнаха добре. Вечерта седнаха в градината, осветявана от цветни лампиони и безброй светулки. Въздухът, беше топъл, над главите им пееше славей. Всички бяха омагьосани от красотата на тази нощ и не искаха да си лягат.

През нощта Алма отиде да нагледа Пуци — малката се мъчеше да си поеме въздух.

— Мамо — изплака тя, ала нямаше сили да я обвие с ръчички. Гърлото й беше подуто и обложено с бели налепи. Дъхът й миришеше странно, някак сладникаво. Младата жена изпадна в ужас.

Отново повикаха доктора.

След като прегледа Мария, той покани Алма и Густав в съседната стая. Това не предвещаваше нищо добро. Майката беше вцепенена от страх.

— Имам лоши новини. Детето има не само скарлатина, но и дифтерит.

Алма го погледна с недоумение.

— Как смеете да говорите подобни неща! — възкликна тя, а в очите й проблесна омраза.

Лекарят вдигна помирително ръце.

— Искрено съжалявам, госпожо Малер. Разбирам, че тази диагноза е ужасна за вас…

Ала тя вече не го слушаше — спусна се към Густав и го заудря с юмруци по гърдите.

— Не е истина! — крещеше отново и отново. — Кажи, че не е истина!

— Алма, Алмши, моля те! — Съпругът й успя с мъка да задържи ръцете й и я прегърна здраво, за да не може да го удря.

Алма се сви в прегръдката му, ала Густав продължаваше да я стиска.

— Дифтерит — прошепна тя. — Ангелът удушвач на деца…

— И няма място за съмнение, така ли? — обърна се бащата към лекаря и се прокашля.

— За жалост, няма. Дъщеря ви проявява всички симптоми, а в гърлото й успях ясно да видя типичните сивкави налепи.

— Какво можем да направим? — попита Густав.

Алма вдигна обнадеждено поглед и видя как лекарят поклати със съжаление глава.

— Опасявам се, нищо. Можем само да се опитаме да предотвратим по-нататъшното подуване на дихателните пътища. Студени компреси, сладолед… А после ни остава единствено надеждата. — Той се поколеба. — Ще дам на жена ви успокоително, за да може да спи.

Тази забележка накара Алма да си възвърне силите.

— Не искам никакво успокоително — с ясен глас отсече тя и се изтръгна от обятията на Густав. — Не се тревожете, вече се успокоих. Няма да спя, трябва да бъда до Пуци.

След като лекарят си тръгна, Алма и Густав, зашеметени, останаха пред детската стая.

— Скарлатината е достатъчно опасна, а сега и дифтерит… — промълви тя.

— Къде може да се е заразила? — попита Густав.

— Искам друг доктор. Не вярвам на този селски лекар. Студени компреси и сладолед! Трябва да има нещо друго.

— Алма, знаеш колко е опасна тази болест — възрази Густав. — Трябва да се надяваме.

— Точно защото го знам, искам да опитаме всичко. Ти познаваш толкова много хора, ти си прочута личност. Направи нещо! Спаси дъщеря ми! — Гласът й прозвуча твърдо и неумолимо. Това не беше молба, а заповед.

Густав потърка чело и се замисли.

— Неотдавна, докато бях в Берлин, прочетох нещо във вестника. В „Шарите“^[1] имало лекар, който изследвал дифтерита. Споменаваше се за някакъв серум…

— Още днес да пишеш до Берлин! — нареди Алма. — Веднага!

От стаята се чуха стенанията на Пуци. Алма се втурна към леглото й, Густав я последва.

— Заедно ще се справим — увери я той.

Жена му не отговори. „Заедно — помисли си тя. — Както беше с Гуки, когато ти се изнесе и отиде на хотел?“ Сама се уплаши от студенината си, но не можеше другояче. Сега беше важна единствено Пуци.

Докато будуваше цяла нощ край леглото на болната си дъщеря, Алма премисляше всички възможности. Как да й помогне? Дали да не я закарат при специалист във Виена? Един поглед към Пуци й беше достатъчен, за да разбере, че това е невъзможно. Температурата на детето продължаваше да се покачва, майката я мереше през час. Пътуването до Виена би било твърде опасно. На следващия ден състоянието й се влоши още повече. Гласът й стана грачещ, до вечерта изобщо вече не можеше да говори и постоянно се унасяше в сън. Над езерото бушуваше буря след буря, обагряйки вечерното небе в кървавочервено.

… В такова време, в този ужас

не бих децата пуснал вън…

Алма се удари с юмрук по челото, за да избие от главата си тези редове от „Надгробни песни за децата“ на Рюкерт, ала те се бяха загнездили в ума й и я измъчваха.

В такова време, в този ужас

не бих децата пуснал вън.

Тревожех се, че утре ще умрат,

но туй сега е само сън.

Откъде беше взел Густав толкова жестокост, че да създаде музика към тези слова?

През следващите дни кошмарът продължи. Алма току-що беше оставила зад гърба си същите преживявания с Гуки: безсънните нощи, болките в гърба, страхът, надеждата, която припламваше, а после отново угасваше след поредния пристъп на мъчителна кашлица. Повикаха още един медик — доктор Блументал, районния лекар. Той не скри тревогата си от тях.

— Чухме за някакви изследователи от „Шарите“, които разработили серум — подзе Алма.

— Имате предвид доктор Беринг^[2] и Паул Ерлих^[3] ли? — Доктор Блументал сбърчи чело. — Хм, разбира се, и аз съм чувал за тях. Обаче най-настоятелно ви съветвам да не го правите. Резултатите са още твърде неясни. Нали не искате да изложите на опасност дъщеря си…

— Да я изложим на опасност ли? — кресна му Алма. — Нима дъщеря ми не е в опасност сега?

— Доставете този серум! — каза Густав с тон, нетърпящ възражения.

Алма го погледна с благодарност и отново седна край леглото на болната си дъщеря.

 

 

Три дни по-късно Пуци започна да се задушава. Всяко вдишване й причиняваше мъки, хриповете й се чуваха чак в съседния коридор. Алма беше вкаменена. Поради крайното си изтощение възприемаше всичко като през гъста мъгла, ала пресекливото дишане на Мария все пак стигаше до нея. Тя изпитваше адски мъки, задето бе принудена да гледа безпомощно, без да може да облекчи някак състоянието й. Беше безкрайно уморена, под очите й имаше дълбоки сенки, през последните дни почти не бе хапвала нищо и изобщо не бе спала. Сега обаче се стегна — преследваха я свирещото дишане и безпомощният, умолителен поглед на детето.

Ана Мол, която бе дошла да помогне, я умоляваше да си почине.

— Няма смисъл да се разболееш и ти.

Но Алма не напускаше поста си до леглото на Мария. Ако ще да припадне от изтощение, пак нямаше да мръдне от това място. Всеки път, когато Пуци се събуждаше за миг от унеса, майката виждаше паниката в очите й, задето не може да диша, и се заемаше да я успокоява и да пропъжда страховете й.

— Тук съм, Пуци, никъде няма да ходя. Не се бой. Скоро ще си по-добре. Тук съм…

Понякога Густав сядаше до нея — това бяха кратките моменти, в които тя си позволяваше да затвори очи и да изпадне в полусън.

Вечерта задъханото хъхрене на Мария стана още по-непоносимо. Детето се бореше буквално за всяка глътка въздух. Алма седеше до леглото й и й държеше главата, за да я облекчи. Погледна през прозореца — чучулигите пееха радостно, синьото небе сияеше. Летен ден като от книжка с картинки. „Как се съчетават двете неща — запита се тя, — тук, вътре, едно невинно дете се бори със смъртта, а навън кипи живот?“ Влезе доктор Блументал. Алма му отстъпи място да прегледа Мария. Когато се изправи, той предложи да направи разрез на трахеята.

— В противен случай дъщеря ви ще се задуши — поясни той.

Алма се вторачи в него, изпълнена с омраза. Пуци отдавна нямаше сили да плаче. Дишането й беше накъсано, личицето — зачервено от напрягане и от страх. Преди да хване ножа, за да постави тръбичката, която трябваше да помага на Пуци да диша, доктор Блументал я отпрати от стаята.

— Гледката не е за майки, моля, излезте — подкани я той.

Алма се спря в коридора, откъдето чуваше хриповете и стоновете на дъщеря си. Те отекваха в ушите й и надхвърляха силите й. Тя отиде в стаята на Густав с намерението да го събуди. С ръка върху дръжката на бравата обаче размисли и се отказа. Изтича навън и се спусна към езерото, където даде воля на отчаянието си и крещя, докато пресипна.

Мария се мъчи и през следващите ден и нощ. Издъхна в ранното утро на 12-и юли.

Алма бе изпаднала във вцепенение. Не й бяха останали сълзи. Просто седеше и се взираше пред себе си, без да възприема каквото и да било. Не реагираше, не говореше. Този път доктор Блументал й би инжекция, тъй като намери състоянието й за обезпокоително. Тя не се възпротиви, когато я занесоха в леглото.

На следващия ден Густав я изпрати с майка й на разходка край езерото — направо ги изгони от къщата. Младата жена не попита защо и се подчини. Все още беше в ступор и изпитваше благодарност, когато някой й казваше какво да прави. Чак когато застана на брега на езерото, й проблесна една мисъл. Дълбоките води й подействаха примамливо. Тя пристъпи по-близо до езерото, водата нахлу в обувките й. Прииска й се да направи още една крачка, щеше да бъде съвсем лесно. Не изпитваше страх, ако продължеше да върви напред, никога вече нямаше да усеща страх и болка. Всичко щеше да е приключило. В този миг до ушите й стигна ужасеният вик на майка й. Алма извърна поглед и видя това, което виждаше Ана Мол: Густав идваше от къщата към тях. Досега не го бе виждала такъв: лицето му беше разкривено от болка, приличаше на маска. А после Алма разбра какво бе ужасило така майка й и съпруга й: от къщата изнасяха малкия бял ковчег и го товареха в катафалката.

Алма се срина. Толкова близо беше до водата, че цялата й пола подгизна.

 

 

Когато дойде на себе си, лежеше на канапето в дневната, а доктор Блументал бе надвесен над нея. И Густав беше там. В объркването си за миг бе забравила, че Пуци е мъртва. После всичко я връхлетя с нова сила и й се прииска отново да изпадне в несвяст.

— Сърцето ви е здраво, обаче сте напълно изтощена. Трябва ви спокойствие.

Алма махна с ръка, но докторът беше непреклонен.

— Не се предавайте. Имате още една дъщеря, която се нуждае от вас.

— Болна ли е? — попита съкрушената жена.

— Не, добре е, не се тревожете. Обаче има нужда от вас, сега повече от всякога.

— Прегледайте мъжа ми — каза Алма във внезапен пристъп на страх. Ами ако Густав беше болен? Ако се беше заразил? Сама не знаеше какво я наведе на тази идея. Интуицията й казваше, че е здрава, но я връхлетяха опасения за семейството й, за Густав. Тя се надигна.

— О, да, направете го. Жена ми има нужда от добри новини — обади се Густав.

Той легна на канапето, на което бе лежала тя допреди малко, а доктор Блументал го преслуша и прегледа. Това продължи доста, той взе пак стетоскопа, помоли мъжа й да вдишва и издишва и се намръщи. Алма започна да се тревожи. Нещо не беше наред. Накрая лекарят се изправи малко тромаво и съобщи:

— Ами… Нямате основания да се гордеете с такова сърце.

— Какво значи да се гордея? От доста време го притежавам — възрази Густав в слаб опит да разведри атмосферата.

Доктор Блументал се закашля продължително.

— Говоря ви най-сериозно. Чувам сърдечни шумове, на които не им е там мястото. Незабавно трябва да се прегледате при специалист. Съжалявам, че не мога да ви съобщя по-добри новини, особено предвид обстоятелствата.

Алма му хвърли поглед, изпълнен с отчаяние. Чувстваше се абсолютно празна. Какво престъпление бяха извършили, за да ги сполетят толкова нещастия?

 

 

Густав взе следващия влак за Виена, за да се консултира с доктор Ковач, който беше преглеждал Ана Мол. С него замина Рихард Непалек, добър приятел на семейството, когото Алма наричаше „чичо“ и който в най-тежките дни бе дошъл в Майерниг, за да ги подкрепи.

Младата жена не осъзнаваше напълно какво се случва. Тя функционираше, движеше ръце и крака, грижеше се за Ана, но мислено не беше тук. Още беше в шок. Най-напред смъртта на Пуци, а сега диагнозата на Густав и собственото й изтощение. Твърде много й се събра.

Густав пишеше писма от влака, а после и от Виена. Същата вечер й съобщи, че е пристигнал благополучно в хотел „Империал“. На следващия ден сподели, че е спал чудесно. Чувствам се много добре. В други времена Алма щеше да се смути от тази прекомерна веселост, но сега тя, както и всичко останало, почти не стигна до нея. Смачка равнодушно писмото. Това беше начинът на Густав да я утеши и да заглуши собствения си страх от консултацията при доктор Ковач. Този страх се оказа напълно основателен, защото сърдечният специалист установи вроден двустранен порок на сърцето. Многото „възпаления на гърлото“, които в течение на години бе преборвал с парни бани и хапчета, но никога не бе излекувал напълно, бяха отслабили сърдечните стени. За ужас на Густав лекарят му забрани всякакъв вид спорт. Дирижирането било достатъчно уморително, всичките му физически сили щели да му трябват за това.