Каролине Бернард
Музата на Виена (36)

Тридесет и шеста глава

Два дни по-късно пребиваването на Алма в Абация бе внезапно прекъснато. От Виена дойде новината, че Гуки е сериозно болна. Скарлатина! Само това пишеше в телеграмата. Младата жена изпадна в паника, нахълта в дирекцията и се опита да се свърже по телефона с Густав, но по жицата не се чуваше нищо, освен пращене и бучене. Още два пъти поръча разговор, все с един и същ отчайващ резултат. Накрая беше принудена да се откаже, ако искаше да хване следобедния влак. Камериерката бе стегнала куфарите и те бяха вече на гарата. Алма дори не намери сили да се сбогува. Написа набързо няколко реда до Филип Пенлеве, после беше крайно време да се качва на влака.

 

 

През цялото пътуване тя седеше изправена, като сраснала се със седалката, макар мислите в главата й да препускаха лудо. „Моля те, направи така, че Гуки да оздравее! Моля те, направи така, че Гуки да оздравее! Моля те, не ми отнемай Гуки!“ Тези думи преминаваха през главата й като безкрайна лента. Към тях се прибави още една: „Густав е виновен! Нали той композира Надгробни песни за децата? Как посмя да предизвиква по такъв начин съдбата?“. Тя му бе отправила тежки упреци за това, а сега лошите й предчувствия се оправдаваха. Алма се помъчи да си спомни всичко, което знаеше за това заболяване. Скарлатината беше болезнена, заразна и можеше да бъде опасна за децата. Гуки бе толкова мъничка! Ами ако се разболееше и Пуци?

 

 

Густав я посрещна на гарата във Виена.

— Не се тревожи, състоянието й се подобрява — бяха първите му думи.

Ала Алма не искаше да се успокои. Когато най-сетне застана до леглото на малката си дъщеря, от ужас закри с длани устата си, за да не изкрещи. Телцето й беше осеяно със сълзящи гнойни пъпчици, езикът — огненочервен; Ана беше слаба и дремеше. Ако Густав смяташе, че вече е по-добре, колко ли болна е била преди това? Просто не й се мислеше.

— Мамо — прошепна Гуки и се опита да протегне ръчички към нея.

Алма я вдигна от леглото и я сложи в скута си. Детето гореше от треска. Майката отметна косата от влажното й челце. Гуки въздъхна и заспа в ръцете й.

— Къде е Мария? — прошепна Алма, за да не я събуди.

— При твоите родители. Там е на по-сигурно място.

Тя кимна.

— Трябва да се пазим — каза Густав вечерта, когато седнаха да си починат. Ана спеше в леглото си.

— Какво имаш предвид?

— Разбрахме се Пуци да остане при родителите ти. Мама е съгласна. А аз ще живея в хотел „Империал“ през следващите седмици. Само докато отмине опасността от заразяване. Отпратих Фани при родителите й. Полди ще остане с теб.

Алма кимна. Нямаше да се отделя от Ана.

През следващите седмици тя се докарваше до пълно изтощение, но това дори не й правеше впечатление — задачата й бе да се грижи за болното си дете. Мъчеше се да свали температурата с компреси на глезените. В средата на май настъпи истинска гореща вълна и тя имаше чувството, че ще се задуши в апартамента. Готвеше любимите ястия на Ана и я хранеше, четеше й и й разказваше приказки. Когато детето се почувства малко по-добре, тя се осмели да отвори прозорците, за да влезе свеж въздух. Полди й помагаше неуморно. Густав наминаваше редовно, за да се осведоми за положението, но винаги оставаше за малко, след което се връщаше на работа и в хотела.

През два дни тя оставяше за кратко Ана сама и отиваше да види Пуци у майка си на Хое Варте, но всеки път се боеше да не я зарази. Възможно беше тя да е преносител на болестта, въпреки че не я бе поразила.

 

 

През тези седмици сестра й се оказа незаменима помощница. Тя се бе завърнала от Щутгарт във Виена с мъжа си Вилхелм Леглер. Бяха си построили къща също на Хое Варте, проектирана от самия Йозеф Хофман. Алма се радваше неимоверно, че Гретъл се е взела в ръце. Беше дори толкова стабилна, че можеше да й помага. Понякога бе достатъчно самото й присъствие, за да прогони самотните часове на Алма в апартамента. Синът на Гретъл, кръстен на баща си, на когото викаха Вили, беше само няколко месеца по-голям от Пуци. Гретъл разбираше тревогата на Алма за болното й дете.

— Дали и ние ще си имаме къща един ден? — попита тя Густав вечерта, докато лежеше на канапето, положила глава в скута му. Беше изтощена от грижите около Гуки и копнееше за спокойствие. Съпругът й отново живееше у дома, защото детето се подобряваше и опасността от заразяване бе отминала.

— Та нали вече имаме нашата къща в Майерниг — възкликна той. — А като заминем скоро за Америка, няма да ни трябва къща във Виена. Прав ли съм? — Той сведе поглед към нея.

— Разбира се, че си прав — отвърна Алма, макар да имаше предвид друго. Къща, място, на което да се чувства у дома си, на което всичко да е наред и да бъдат заедно като семейство.

 

 

През следващите седмици тя все по-често търсеше компанията на Гретъл и се чудеше колко утешително й действа близостта със сестра й. Двете се разбираха без много думи, имаха едни и същи спомени и си приличаха въпреки всички различия. И двете бяха омъжени за хора на изкуството, така че Гретъл разбираше какво има предвид Алма, когато се оплаква от обсебеността на Густав от музиката. Вилхелм жънеше първите си успехи като художник, той беше от групата около Климт и участваше в изложби с тези творци.

— Нашите мъже слагат изкуството на първо място, после дълго време няма нищо, и чак тогава сме ние — каза тя.

— Но без нас те са нищо — настоя Алма.

— И аз все това си повтарям.

Когато Гуки се подобри, сестрите тръгнаха на разходки и кратки излети с децата. Позволяваха на малките да яздят магарета в парка, а в неделя ходеха на детските въртележки в Пратера. Алма запази най-прекрасни спомени за тези дни. Гуки беше добре, пищеше от радост на въртележката. Пуци се радваше най-после да бъде отново с майка си. Малкият Вили с костюмче и вратовръзка се държеше с братовчедките си като същински миниатюрен рицар. Алма и Гретъл седяха на една пейка пред верижната въртележка и наблюдаваха децата си.

— Добре се забавляват — каза Гретъл.

— Както ние навремето в „Планкенберг“ — додаде Алма.

Летата в „Планкенберг“, когато баща им беше още жив, бяха най-хубавият период от детството им. Спомниха си историята с призрака, който ги беше уплашил, а на следващото лято бе изчезнал.

— Аз ли? Не, това беше ти! — през смях извика Гретъл. — Никога не бих посмяла да направя такова нещо!

Алма наблюдаваше внимателно сестра си, но не откриваше никакви признаци на меланхолия или обърканост. На Гретъл просто й допадаше да бъде майка, тя се грижеше много добре за своя Вили.

Вечерта, когато се върна вкъщи с Мария и Ана, тя се почувства уморена. По пътя към къщи Гуки бе започнала да хленчи, бузките й бяха горещи, но сега момичетата бяха в леглото и спяха.

— Изглеждаш бледа. Грижите около Гуки те умориха — с лека загриженост каза Густав.

Вярно беше. Тенът от Адриатика отдавна бе отстъпил пред нездрава бледност. Продължителното затворничество в жилището не й се отразяваше добре.

— Някой трябва да се грижи за Гуки.

Густав беше сломен.

— Скоро всичко ще се оправи, преговорите с Конрид почти приключиха. Остава да реша едно: или четири години да прекарвам зимното полугодие в Ню Йорк срещу сто двайсет и пет хиляди крони годишно, или ежегоден гастрол за шест до осем седмици срещу хонорар от петдесет хиляди крони. Какво да правя?

Алма се зарадва, че той сериозно я пита за съвет. Лично тя вече беше решила. Искаше да прескочи смело през Атлантическия океан, защото се надяваше, че тогава много неща ще се променят. Заедно си представяха едно блестящо бъдеще в Ню Йорк. Щяха да оставят зад гърба си конфликтите в Операта и скръбта по нероденото си дете и най-после да имат повече време един за друг. Щяха заедно да откриват Ню Йорк.

— Ще ходим на театър, по музеи! Ще видим модерните сгради. Всичко там е ново, не е така претрупано с кич като тук — мечтаеше Густав.

Алма се радваше най-много, че най-после ще бъде сред хора. Когато Густав й разказваше как бил с приятели в ресторант или възхваляваше постановките в Операта, тя занемяваше. Как й се искаше да му тръсне в лицето колко много й липсва всичко това! В течение на седмици бе напускала жилището им най-много, за да отскочи до майка си. А в Операта не беше стъпвала от цяла вечност.

 

 

На 21 юни Густав подписа договора с „Мет“. През есента всички щяха да се качат на кораба за Америка. Гуки беше почти здрава, Алма се окуражи. Отново живееха като семейство, както му беше редът, а лятото в Майерниг чукаше на вратата. След края на оперния сезон Густав замина сам, защото Гуки не бе достатъчно укрепнала да пътува.

В началото на юли най-сетне всички се събраха край Вьортерзее. Алма беше изтощена, но изпълнена с оптимизъм. Ана беше добре, момичетата се радваха на площадката си за игра пред къщата. А след лятото щеше да започне новият им живот в Америка.