Каролине Бернард
Музата на Виена (35)

Тридесет и пета глава

Стаята й на третия етаж на хотел „Кварнаро“^[1] се намираше от източната страна и гледаше към морето. Густав се беше погрижил тя да получи една от най-желаните стаи на курортния хотел. При пристигането й към Алма бяха насочени много любопитни погледи. Портиерът специално излезе иззад гишето си, за да й се поклони. Бързо се разнесе новината, че е пристигнала прочутата Алма Малер, жената на директора на Императорската опера!

Докато камериерката разопаковаше тихо и с хилядократно упражнявани движения куфара гардероб, Алма стоеше до прозореца и гледаше към Адриатическо море, а на душата й бе тъжно. Стаята наистина беше хубава, Густав се бе справил. Вече няколко пъти бяха прекарвали заедно Великден тук, на австрийската Ривиера, но никога в хотел „Кварнаро“, който така се харесваше на Алма. Когато доктор Хамершлаг я посъветва настоятелно да замине на почивка, за да се възстанови след помятането, изборът веднага падна върху Абация^[2] и този хотел.

Оттатък залива залязващото слънце огряваше ярко планините и потапяше стаята в червеникава светлина. Алма зърна отражението си в прозореца и се порази от собствената си крехка красота. Та тя изобщо не се чувстваше красива. Но очевидно беше: косата пламтеше около лицето й, върху което се открояваха огромните очи. Устата с пълните устни бе фино очертана. И понеже беше бледа, тези женски атрибути изпъкваха особено ясно. Тя извърна поглед.

До прозореца се намираше двойно легло, твърде широко за един човек. Тя пътуваше сама, без Густав, без Мария и Ана. Можеше свободно да разполага с дните си — за първи път след женитбата. Още не знаеше дали да се радва на това, или не. Беше толкова необичайно. От една страна, ликуваше при тази мисъл, от друга, беше натъжена. След като бе загубила мъничкото нещо, съзрявало в корема й, тя още не можеше да си възвърне силите. Операцията я бе изтощила до краен предел. Доктор Хамершлаг беше настоял да замине на почивка под лекарско наблюдение.

— Жена ви има нужда от лечение — бе заявил той на Густав. — Няколко седмици спокойствие и физическа закалка ще й се отразят добре. И то колкото е възможно по-скоро. Сезонът тъкмо започва.

— Но само ако може да замина за Абация — бе казала Алма с тайната надежда, че при това положение пътуването няма да се осъществи.

И ето я тук. Южната жп линия я бе довела за дванайсет часа от Виена до Абация-Матули, а за останалата част от пътя беше наела файтон.

Камериерката приключи с разопаковането и се сбогува с поклон. Алма излезе на защитената от вятъра лоджия. Грандиозната гледка я поободри. Тук щеше да прави чудесни слънчеви бани и да чете до насита, без да я виждат. Пред нея се простираше Адриатическо море, отдясно и отляво се нижеха застроените брегове на Абация: прочутите жълти вили и къщи. Под нея, оттатък тясната улица, имаше парк, ограничен със стена. Оттам стъпалата водеха към скалистия бряг и към плажа на хотела. От мястото си Алма можеше да обхване с поглед всичко това, включително палмите, една от атракциите на града, заедно с крайбрежната алея, виеща се с километри около залива покрай брега — на места песъчлив, на други скалист. Младата жена отсега се радваше на разходките по тази алея. Добре я помнеше от предишните си посещения с Густав. В този сезон южняшката атмосфера на градчето беше очарователна. Пролетта идваше тук няколко седмици по-рано, отколкото във Виена. Това място можеше спокойно да се сравнява с Ница или Кан, включително що се отнася до списъка с прочути гости. Тук си даваха среща короновани глави, а плавните движения на палмовите листа бяха вдъхновили прочутата танцьорка Айседора Дънкан за един от нейните танци.

Алма облегна лакти на каменния парапет и се насили да вдиша дълбоко ароматния въздух. Това място, този хотел и стаята й, всичко действително беше създадено, за да поглези и успокои душата й. Ала младата жена със страх се запита дали е способна на това — чувстваше се толкова нещастна… Случилото се бе крайно травматично. От мястото си чуваше тихото плискане на вълните. Ако оставеше вратата отворена, то щеше да я съпровожда и в съня й. Да, тази идея й се стори добра. Може би все пак щеше да успее да си отпочине тук и да остави ужасните неща зад гърба си.

Един етаж под нея някой също излезе на балкона. Алма долови тихи гласове, после всичко отново утихна. Тя също се прибра в стаята си, защото вечерният въздух стана хладен. Най-големият лукс в тази стая беше собствената баня с голяма вана в средата на помещението. „Всеки ден ще си вземам вана — каза си тя. — Още едно нещо, на което да се радвам. Ще се постарая. Искам да се върна здрава и весела във Виена, при Густав и момичетата.“

 

 

На следващата сутрин тя се събуди с усмивка на уста. Беше й нужно време, докато се опомни. Предишната вечер бе помолила камериерката да не слага завесите, така че сега слънцето огряваше стаята. Тя се протегна и стана. „Какво да правя с моята свобода? — запита се. — Най-добре първо да взема вана.“

По-късно имаше час за преглед при балнеолога. Кабинетът му бе потопен в уютен полумрак, на прозорците имаше пердета, мебелите бяха тъмни и тежки. Доктор Белфор-Шарио се надигна да я посрещне с протегната ръка.

— За нас е чест — каза той.

Алма се усмихна и седна.

В последвалия разговор тя даде да се разбере, че не е сериозно болна, а просто страда от преумора.

— Разбирам — отвърна докторът. — Още сте съвсем млада, а съпругът ви е доста по-възрастен…

— Двойно по-възрастен от мен.

— Да, точно така, а когато сте се оженили, вече е бил извънредно зает. Така че жената трябва да намери своето място. Имате ли деца?

— Две момичета.

Той кимна.

— И после да ви сполети такова нещастие. Нужно ви е освежаване, нови импулси както от духовно, така и от физическо естество. Нашата клиника предлага отлични условия за това. Моля ви през следващите седмици да не мислите непрекъснато за децата и за съпруга си. Наслаждавайте се на престоя си при нас, мислете си за други неща, изключете съзнанието си. Тогава ще съберете сили за живота във Виена.

 

 

Алма се подчини на всекидневието в хотела — смяташе го за свой дълг. Макар понякога да имаше чувството, че е попаднала на друга планета. Всичко беше ориентирано към доброто здраве и самочувствие на пациентите. Вероятно дирекцията с удоволствие би забранила и вестниците, за да ги държи настрана от всякакви вълнения. В специалния хотелски вестник бяха премахнати обезпокоителните новини, което водеше дотам, че всички се нахвърляха със спортен хъс върху малкото екземпляри, изпращани на отделни гости. Алма скоро се сдоби с обожатели, които се надпреварваха да й дадат вестник. Още по обед дамите носеха лекомислени рокли, които разхождаха по крайбрежната алея. Тук не важаха строгите правила на виенското общество. Нали, в крайна сметка, човек идваше на курорт, за да си почине. Светските предизвикателства бяха някъде далече, така да се каже, отвъд планините. Тук хората не познаваха и финансовите грижи, макар да знаеха, че във Виена работниците демонстрират срещу повишаването на цената на хляба, а предстоящите избори, първите с всеобщо избирателно право за мъжете, вероятно щяха да бъдат спечелени от социалдемократите. В хотела предпочитаха да се занимават с клюки и интриги. Имаше достатъчно основания за това: тоалетите на жените, някоя непредпазлива любовна забежка, резултатите от спортните състезания, които устройваше дирекцията. Нали гостите трябваше да бъдат забавлявани, освен със спорт — и с чай с танци, валсова и маршова музика.

През следващите три седмици Алма правеше редовно бани с подгрята морска вода. Ваните се намираха в разположени една до друга кабинки и ги покриваха с дъска, за да не се охлади твърде бързо водата. Адриатическо море беше още твърде студено, само малцина смелчаци се хвърляха сред вълните. Алма не бе от тях. Тя ходеше на дълги разходки и вземаше уроци по гимнастика, нещо, което не беше пробвала досега и което й се отразяваше много добре. Тя чувстваше как талията й отново става по-тънка, а бедрата й по-стегнати. Затова пък следобед си позволяваше да хапне сладкиши в сладкарницата към хотела. Поне един път дневно се разхождаше из аркадата от цъфнали дръвчета, намираща се зад хотела. Оттам тесни стъпала водеха нагоре към каменни зидове, между които се задържаше слънчева топлина. В амфорите бяха насадени растения, алое и кактуси, които разпръскваха специфичния си аромат. Алма обичаше тези скрити пътеки и прекарваше много време тук. Вечер се организираше културна програма, песенни концерти, сценични четения, лекции по история на медицината. През уикендите се предлагаха следобедни танцови забави в голямата празнична зала с изглед към морето. Тъй като много гости бяха сами, това беше предпочитана възможност за невинни запознанства.

След първата седмица Алма имаше нова среща с доктор Белфор-Шарио, който изрази огромно задоволство от напредъка й.

— Изглеждате ослепително, уважаема госпожо — увери я той.

— И точно така се чувствам — отвърна младата жена. Не каза нищо за часовете, когато се мяташе в леглото, без да може да мигне, и се отдаваше на мрачни мисли. Представяше си какво би било, ако детето й бе останало живо. И благодареше на Бог, че не го е усетила в утробата си. В противен случай раздялата с него щеше да бъде още по-тежка.

— Можете отново да имате деца — каза й докторът. — Често се случва бременността да приключи преждевременно. Примирете се с тази мисъл и се уповавайте на бъдещето. Вие ще имате още деца.

Алма взе присърце тези думи, те й даваха утеха. „Трябва да гледам напред и да събера сили заради моето семейство“, казваше си тя, „това е моята мисия.“ Денем се опитваше да се радва на безгрижния живот и на движението на чист въздух. Даже отново бе започнала да кара колело. Преди да се омъжи за Густав, тя беше запалена велосипедистка, която и епизодичните падания не можеха да спрат. Тук, сред хълмистия пейзаж около Абация, поднови тази си страст. След няколко дни я настигна един мъж, също гост на хотела. Той я задмина на една стръмна отсечка, но на завоя в подножието на склона загуби равновесие и се озова на съседната поляна с главата напред. Когато се изкачи на същата височина, Алма спря да му помогне.

Мъжът скочи на крака като артист и възторжено каза:

— Чудесно, значи маневрата ми успя!

— Каква маневра?

— Ами, симулираното ми падане, за да се запозная с вас! — Той вдигна шапката си, която бе загубил, и я размаха ентусиазирано. — Казвам се Филип Пенлеве, на вашите услуги!

Откровеността му спечели симпатиите на Алма. Мъжът имаше младежко, все още гладко лице, а зелените му очи святкаха игриво.

— Да не сте роднина на математика? — попита тя. Пол Пенлеве беше от кръга на френските почитатели на Густав, които посещаваха концертите му винаги когато им беше възможно, и на няколко пъти дори им беше гостувал в дома им на Ауенбругергасе.

— Не, за жалост — отвърна младият мъж, докато изтупваше праха от костюма си. — Е, не произлизаме от едно и също семейство, но аз все пак съм учител по математика в една парижка гимназия.

През следващите дни Филип се превърна в неин постоянен спътник. Той не беше толкова трениран като Алма и първоначално се затрудняваше да издържа на темпото й. Младата жена се радваше на компанията му, която й позволяваше по-големи свободи, отколкото ако се движеше сама. Двамата обичаха да се отбиват в някоя от потъналите в полумрак крайпътни таверни, а после в отлично настроение продължаваха излетите си. Маршрутите им се сменяха — ту предприемаха трудни изкачвания, ту фучаха надолу с велосипедите. Когато се връщаха в хотела, Алма беше разгорещена, прическата й се бе развалила, страните й бяха придобили цвят. Тя започна отново да харесва отражението си в огледалото. Очите й блестяха, тенът беше свеж и розов. Сигурно това се дължеше и на факта, че не докосваше бутилката с бенедиктински ликьор, която бе скрила на дъното на куфара, когато стягаше багажа във Виена. Не изпитваше потребност от него.

Ала не й оставаше много време за самостоятелни излети, защото денят й беше запълнен с процедури и занимания. Той започваше сутрин още преди закуска с гимнастика, следваха медицински бани, сетне масажи и лек обяд. После задължителна почивка. Алма прекарваше часове в сектора за лежане. Помещенията за лежане бяха остъклени с цел защита срещу вятъра, духащ откъм морето, и строго разграничени на мъжки и женски. Тук се лежеше само по удобно долно бельо, затова пък сестрите ги увиваха грижливо в ленени чаршафи и вълнени одеяла. Те непрекъснато обикаляха и питаха дали дамите имат нужда от нещо — още едно одеяло, чаша чай, нещо освежаващо? Обикновено Алма лежеше тихо, приятно изнурена от предхождащите бани и масажи. Четеше много, купчината от прочетени книги до леглото й ставаше все по-висока, а си вземаше и допълнително от библиотеката към хотела. Дори намери време най-сетне да прочете любимия на Густав Достоевски. Мъжът й обожаваше този руснак и бе дал романите му на Алма. „Как може човек да е щастлив, ако на Земята има дори едно страдащо същество.“ Густав цитираше често това изречение на Достоевски, то беше негов постоянен спътник. А сега Алма лежеше в санаториума, четеше „Престъпление и наказание“ и се питаше как е възможно човек да стигне дотам като Разколников, който убива една лихварка, защото вярва, че притежава моралното превъзходство за това, а после се оказва неспособен да понесе собственото си деяние. Не би могло да съществува по-драстично противоречие между живота й в този защитен санаторен свят и разрушената душа на Разколников. Тя сложи пръст между страниците, за да размисли по въпроса, когато се появи млада, красива сестра, стъпваща на пръсти, и тутакси спечели цялото внимание на пациентките — беше време за пощата.

Всички седнаха на леглата си, махнаха очилата за спане или оставиха четивото си настрана, според това кой с какво беше зает в момента. Чакаха да видят дали има нещо за тях днес.

Младата сестра се спря пред Алма и й подаде писмо от Густав и още едно — от дирекцията на хотела. Тя ги пое, взе ножа за разрязване на писма, който носеше със себе си. Както обикновено Густав пишеше много и редовно. Той беше добре, момичетата също, майка й се грижеше за тях заедно с Фани. Преговорите с Хайнрих Конрид, директора на „Мет“, напредваха. Междувременно във Виена се множаха злобните вестникарски статии по негов адрес. Той беше приложил един пасквил, в който го обругаваха като „разрушителя на ансамбъла“.

Алма огледа редиците на жените. Със сигурност някои от тях бяха прочели тази или други охулващи статии за Густав. А отсреща лежеше дамата, на която бе представена предишната вечер и която й бе казала с вдигнати вежди: „Аха, съпругата на директора на Императорската опера? Ние се отказахме от ложата си. Репертоарът на вашия мъж е прекалено…“ Алма усети, че й беше на езика да каже нещо като „негермански“ или „еврейски“, но после жената изрече: „необичаен. И как само се държи с певците“. На което Алма просто сви рамене.

Тя взе второто писмо. Директорът на хотела я молеше в някоя от следващите вечери да даде клавирен концерт в тържествената зала за удоволствие на гостите и по тяхно желание. Нищо особено, просто няколко пиеси, които тя, Алма, естествено, можела да подбере сама. Тази идея му хрумнала, защото той и други гости я били чули да свири. Това беше вярно — щом намереше време, тя сядаше на пианото „Стейнуей“, намиращо се в отдалечено помещение, където обикновено нямаше никой. Там импровизираше и изливаше в мелодии мъката по нероденото си дете. Не беше предполагала обаче, че свиренето й е било забелязано. Тя взе отново писмото. Човекът питаше дали можел да разчита на съгласието й. Ако отговорът е да, щял да обяви събитието в хотелския вестник.

— Направете го — промърмори под нос Алма и се облегна удобно назад. — Сигурна съм, че няма да пропуснете да се явите лично — додаде тя с поглед към дамата отсреща.

 

 

Концертът се състоя няколко дни по-късно. Над Абация се бе разразила силна буря. Тътенът на гръмотевиците се наслагваше върху музиката, ярки светкавици осветяваха залата. В унисон с настроението Алма изпълни Вагнер, а на бис изсвири една песен от Рюкерт. За нея покани на пианото Филип, с когото се бе уговорила предварително. Двамата бяха хубава двойка, а Филип се оказа доста добър пианист. Накрая се изправиха пред публиката, хванати за ръка, и се поклониха. Аплодисментите нямаха край, младата жена усети върху себе си възхитени погледи, Филип не бе в състояние да скрие възторга си.

— Не съм срещал жена като вас — призна й по-късно той. — Вие сте не само спортна и безстрашна, но също и музикална и креативна. Възхищавам ви се.

На Алма й беше приятно от комплиментите му. „Щом спомага за успеха на моето лечение“, каза си с усмивка тя, но отблъсна недвусмислено всякакви опити за сближаване. Нямаше да допусне да се стигне дотам.

След като се върна в стаята си, Алма стоя дълго край отворения прозорец — бурята бе отминала, облъхна я топъл вечерен въздух. Погледът й литна над морето, огряно от мека лунна светлина. „Сега всичко е наред — помисли си тя. — За първи път от много време съм щастлива. Дали защото тук съм напълно освободена от отговорност?“ Без Густав и момичетата тя се чувстваше почти като младата девойка, каквато беше навремето. Колко прекрасно беше най-после да се вслушва в собствените си потребности, вместо постоянно да се съобразява с прищевките и настроенията на съпруга си. А каква радост й доставяше музиката! Нямаше предвид концерта, много по-приятни бяха часовете на унес и мечти, които прекарваше сама на пианото „Стейнуей“, а пръстите й летяха по клавишите. Ако имаше още малко време, може би дори щеше да успее да намери отново нишката на някогашното композиране и да създаде нови произведения. Чувстваше, че се е запътила натам. Нужно й беше само още малко време. Още утре след закуска ще отиде отново в празната зала, за да свири. За целта щеше да избяга от процедурата с морска вода. Музиката й се отразяваше поне толкова добре, колкото и баните. Тя заспа, преизпълнена с радост.