Каролине Бернард
Музата на Виена (34)

Тридесет и четвърта глава

Густав бе взел решение да приеме офертата от Америка.

— Искам да се махна от Виена — каза той на Алма вечерта след завръщането си от Франкфурт. Разбира се, и той беше прочел статиите по свой адрес, които все повече го съсипваха. Освен това заплатата бе наистина съблазнителна. За шест месеца щеше да печели толкова, че да може да композира необезпокояван през следващите шест месеца от годината. Винаги беше мечтал за това.

Преди да вземе окончателно решение, в края на март заминаха за Рим за две седмици, където трябваше да изнесе концерти.

На отиване във влака Алма се тресеше от вълнение и радост. Рим! Тя разказа на Густав за първото си пътуване до Италия, когато се бе опиянила от италианската култура и уникален пейзаж. В Рим щеше да посети любимото си място, Вила „Адриана“^[1]. Колко щастлива беше там, колко млада! Не му спомена, че по онова време бе обзета от страст по друг един Густав, по Густав Климт.

Едва пристигнаха в Рим, и градът я обсеби както първия път. Сега, през пролетта, беше дори още по-омагьосващ, отколкото при предишното й посещение. Още първия ден заведе Густав във Вила „Адриана“ и с лекота успя да го зарази с възторга си. Тя дори откри старото маслиново дърво с издълбания ствол и двамата се опитаха да се вмъкнат вътре, докато не се появи един пазач, който им се накара. Избягаха, заливайки се от смях, и си купиха сладолед с шамфъстък от малкия щанд до хотела им. Вечерта Алма си легна, преизпълнена с впечатления от града. Отново се чувстваше заситена от красотата, която смаляваше личните тревоги и страдания. Безгрижният ден с Густав й се бе отразил добре. Тя се примъкна към неговата страна на леглото и положи глава на рамото му.

 

 

През следващите дни Алма се скиташе неуморно из града, щом намереше време за това. Цветовете на фасадите, кипарисите и маслиновите дръвчета, римските реликти, всичко я пленяваше както едно време. Просто не можеше да се насити да гледа и обикаляше, докато я заболят краката. Няма значение, че се разхождаше сама, нали вечерта щяха да се срещнат с Густав, да опитат италианската кухня и да пият червено вино. През тези дни той беше до нея и двамата се наслаждаваха на съвместния си живот.

На третия ден пътят я отведе в Галерия „Боргезе“^[2]. Във Виена беше слушала доста за този музей. Членовете на Сецесиона се превъзнасяха по него, а Карл Мол й бе препоръчал непременно да го разгледа. Запита се защо не бе дошла тук още първия път. Густав имаше репетиция, така че отиде сама. Още в първата зала изведнъж се озова пред скулптурното изображение на Паулина Боргезе^[3]. Точно преди сто години тази жена, любимата сестра на Наполеон, проявила скандалната дързост да позира гола пред скулптора Антонио Канова напук на забраната на мъжа си. Фигурата от бял карарски мрамор показваше Паулина в естествен ръст, без облекло, изтегната сладострастно върху легло. Гърдите й бяха напълно голи, срамните части — едва покрити с кърпа. Запленена, Алма стоеше и се взираше във фигурата, излъчваща осезаема еротика. Даже не е имало нужда от ябълката, която тя държеше като знак за изкушението. Нищо чудно, че наричаха фигурата „Венера Победителката“. Алма обиколи статуята. Дори гледана в гръб, си беше чиста проба изкушение и младата жена изпита откаченото желание да я докосне. По онова време Паулина е била горе-долу на нейната възраст и също я смятали за най-красивата жена в града. Алма заобиколи отново и се вгледа в погледа, вперен в далечината — самоуверен и леко меланхоличен.

За свой ужас, примесен с неверие и потиснат смях, тя усети как я обзема желание. Стисна бедра и вирна брадичка. Страните й пламнаха. Господи, какво й ставаше? Налагаше се непременно да седне. Потърси пейка и се отпусна на нея, дишайки тежко. Изкикоти се нервно. Какво отключваше в нея тази фигура? Сети се за Климт и разбра, че си бе спомнила за първото си пътуване до Италия, по-точно — за опияняващата чувственост, която бе изпитала навремето с него. Тогава тя чезнеше от копнеж и не знаеше как да обуздае надигащата се в нея сексуалност.

„Случващото се е неловко и абсолютно непристойно — тръсна глава тя. — Смятах, че след женитбата с Густав съм се отървала от подобни прекалени реакции.“ Тя продължи да се взира във фигурата, докато се успокои донякъде, а туптенето между бедрата й намаля. Какво всъщност беше неловко, запита се Алма, като се изключи фактът, че чувствата я бяха връхлетели на публично място? „В крайна сметка аз съм омъжена жена. Имам правото на сексуално удоволствие. Знам какво може да се случи, когато то е отказано на една жена. Нали идвам от Виена, където практикува Зигмунд Фройд.“ Сети се за разговора със сестра си и как Гретъл, изпълнена със срам, й бе признала, че мъжът й не успявал да я задоволи. А как стояха нещата със самата нея? Страстта на Густав от началото на връзката им беше изчезнала. Той я обичаше, сигурна бе в това, но физическите му потребности бяха различни в сравнение с началния период. Това вероятно се дължеше на претрупаността му с работа или на физическото му състояние, което често не беше най-доброто. Пък и все пак бе почти двайсет години по-възрастен от нея. Може би сега тази разлика си отмъщаваше.

Алма изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържала в дробовете си. Горчивата истина беше, че Густав обикновено я нападаше посред нощ, когато тя вече спеше, и се задоволяваше в рамките на един кратък и бурен акт. Той не й даваше възможност да изпадне в подходящото настроение, не я милваше, дори не я събличаше напълно. Не я поглеждаше и рядко й позволяваше да го докосва. Алма обаче мечтаеше за ласки, продължаващи часове, за да може всеки да изследва и себе си, и другия, да се слее с партньора не само физически, но и духовно.

Тези мисли на публично място, в музей насред Рим, я накараха отново да се изчерви от срам.

Тя се изправи рязко и напусна експозицията, макар да не бе стигнала по-далече от първата зала.

Густав вече се беше прибрал в хотела, седеше на бюрото и четеше някаква партитура.

— Радвам се, че си тук — поздрави я той. — Приятно ли прекара следобеда?

Алма кимна. Все още беше под въздействието на случилото се току-що.

— Густав… — промълви тя и се отърка в гърба му.

— Да?

— Идвам от Галерия „Боргезе“, разгледах скулптурата на Паулина като Венера…

— Е, и? — Той се обърна към нея.

Младата жена съблече бавно жакета си и вдигна ръце, за да си свали шапката, завъртя се пред съпруга си и се обърна в профил. Тази гледка бързо учестяваше пулса на повечето мъже. Тя със задоволство отбеляза, че Густав започна да се намества неспокойно на стола си.

Алма остави шапката, без да изпуска от очи мъжа си, и се приближи към него, кършейки снага. Густав се прокашля. Тя го хвана за ръцете и седна в скута му, като лекичко го подкани да я прегърне. Наведе се над него и докосна с устни неговите.

— Моля те, Алма. Трябва веднага да се връщам в концертната зала…

Той се освободи доста рязко от нея и подпря длани на подлакътниците, за да се изправи. Младата жена се изтърси от скута му и беше принудена също да се изправи, ако не искаше да се озове на пода.

— Густав! — извика тя, останала без думи от отблъскващото му поведение.

— Съжалявам, Алма. Както казах, трябва да тръгвам. И без това закъснявам. Доскоро.

И излезе, без дори да я целуне за довиждане.

Сърцето й се сви; отлично знаеше, че той няма ангажимент, просто бе избягал от нея, от желанието й за нежни ласки. Трепереща от гняв и срам, тя остана да стои насред стаята, после грабна шапката от стола и я запокити надалече.

След завръщането на Густав Алма не отвори дума за случилото се, но не го придружи на вечеря. През нощта той дойде в леглото й. Беше буен и настойчив, проникна в нея толкова рязко и грубо, че я заболя, и непрестанно повтаряше името й, стенейки. Не такава нежност желаеше Алма.

Въпреки това тя реши да използва престоя си в Рим, който бе започнал така многообещаващо, за да се сближи с Густав, да го почувства по-добре. Обличаше се особено красиво и оформяше косата си на хлабав кок на тила, точно както той обичаше. Уговаряше го за разходки, на които го хващаше за ръката, и беше особено мила и любезна. Опитваше всичко, за да възпроизведе нещо като настроение от меден месец.

Продължиха за Триест и поради недоглеждане изчезна куфарът с личните ръкописи на Густав за концертите. Той беше извън кожата си.

— Аз ще ти помогна — каза Алма. — Ще съставим нова програма или ще преработим старата.

Те седяха един до друг над партитурите и програмите и обсъждаха всичко наново. Алма предложи да свирят Вагнер и Бетовен, защото всички в Италия ги обичаха.

— Освен това по време на репетициите ми направи впечатление, че при Вагнер оркестърът се вживява особено добре. — Докато изричаше тези думи, погледът й попадна на голямото огледало, окачено на стената срещу писалището. Видя се в него и дъхът й спря от щастие, породено от гледката: тя, глава до глава с Густав, и двамата работещи концентрирано, като едно цяло.

— Благодаря ти, Алмши. Без теб нямаше да се справя така добре — каза той, след като всичко за концерта бе готово, взе ръцете й и ги целуна.

Вечерта изрази благодарността си и по друг начин. В края на концерта прозвуча елегичната мелодия на адажиетото от Петата симфония. Алма седеше на първия ред. Тя позна парчето по първите ноти и потръпна от радост. Густав се извърна с усмивка към нея, а тя отвърна на погледа му с насълзени очи.

— Ти спаси концерта ми — каза й по-късно той и я пое в обятията си. — Всъщност трябваше именно ти да приемеш аплодисментите. — За нейно разочарование съпругът й беше принуден да откаже още един концерт в Триест, защото неговият началник, главният дворцов управител княз Монтенуово, не му позволи да си удължи отпуска. Алма се отказа с неохота от съкровеното единение със своя мъж. Опасяваше се, че във Виена отново ще бъде различно, ала част от нея се радваше да се върне вкъщи. Младата жена се чувстваше зле въпреки пищната красота наоколо. Уморяваше се дори от кратките разходки — нещо ново за нея, което отказваше да приеме. От цигарения дим на Густав й прилошаваше и тя се бореше за въздух. Дори прочутият италиански сладолед вече не бе в състояние да я примами. Когато съпругът й й поръча една кофичка, тя я остави непокътната.

— Съжалявам — обясни. — Май стомахът ми се е разбъркал.

Той я погледна загрижено.

— Тревожа се. Нещо не е наред.

Алма се помъчи да го успокои.

— Утре ще съм по-добре, повярвай ми.

— Надявам се. Утре е последният концерт, а вдругиден ще сме във влака за Виена.

Ала тя издържа с мъка до края на представлението. Някакъв необичаен натиск в коремната област й пречеше да седи. Бенедиктинският ликьор, който бе изпила преди това, също не облекчаваше неволите й. Тя изпита благодарност, когато се озова отново в леглото си. Но не можа да заспи, в главата й гъмжеше от твърде много мисли; започна да се тревожи за пътуването на следващия ден в тясното влаково купе, без да има възможност да се изтегне или да направи няколко крачки. Когато седна във влака, положението дори се оказа още по-лошо, отколкото се бе опасявала. Болките ниско в корема се засилваха. Тя се свиваше на седалката и стискаше зъби, за да не изстене на глас. С последни сили се добра до дома. Едва се държеше на краката си. За щастие момичетата вече си бяха легнали, Алма нямаше сили да ги поздрави, а не искаше да ги плаши. Болките, които бяха започнали по време на многочасовото пътуване, бяха станали спазматични и непоносимо силни. Густав я заведе в спалнята й и незабавно нареди да извикат доктор Хамершлаг.

Разтърси я нова вълна от болки. Тя се сгърчи, за да я избегне, и положи длани върху корема си, който беше необичайно твърд.

Густав се върна в стаята й.

— Какво ти е, Алмши? — попита.

— Мисля, че ще имам дете — отвърна тя.

Щом пристигна, доктор Хамершлаг потвърди диагнозата: Алма беше бременна.

— Знаехте ли го? — обърна се към нея той.

— Доктор Ковач спомена нещо такова, но аз не го взех насериозно. Имах мензис, затова си помислих, че всичко е наред…

Връхлетя я нова вълна от болка; Алма усети нещо топло, което се стичаше от вътрешната страна на бедрата й. Тя вдигна глава и видя, че комбинезонът й беше целият почервенял от кръв.

— Но сега е рано за това, най-много да съм в третия месец — извика ужасена. — Коремът ми още е съвсем плосък. Детето е твърде малко.

— Боя се, че получихте спонтанен аборт. Ако детето… — той я стрелна с поглед — … това, което е трябвало да стане дете… Ако не излезе само, ще трябва да ви настаним в болница.

В нея се надигна нова болка. След като тя отмина, доктор Хамершлаг я прегледа. Алма почти изпадна в безсъзнание от докосванията му, толкова я болеше. Обзе я страх. Това дете в корема й сякаш я разкъсваше. Нещо не беше наред, призляването и болките от последната седмица изведнъж придобиха ужасяващ, страховит смисъл.

— Густав! — изкрещя тя, когато болките започнаха отново.

 

 

По-късно Алма си спомняше смътно за нощта в болницата. Когато се събуди на следващата сутрин, усети ужасно главоболие, а после, след като споменът се завърна, изпита безкрайна тъга по това загубено дете, чието съществуване беше забелязала чак когато то бе поискало да напусне утробата й. Измъчваше я чувство за вина. Щяха ли нещата да се случат другояче, ако беше послушала доктор Ковач? Дали не се занимаваше прекалено много със себе си и с Густав, вместо да пази създанието, което растеше в нея? Може би сега плащаше цената, задето с такова удоволствие бе работила с мъжа си в Италия, вместо да бъде съпруга и майка?

Проявила бе егоизъм, затова не можа да износи това дете. Тя беше виновна за всичко. Обзе я ужасно подозрение, за което обаче не спомена пред никого: дали това дете си е отишло, защото се е чувствало нежелано? Ако трябваше да бъде честна, в момента не й беше до трето дете. Тя толкова бе заета със себе си, обмисляше идеята за преселване в Америка и не чувстваше сили за още една рожба.

Тези мисли се въртяха непрестанно в главата й, докато в един момент не можеше да прави друго, освен да плаче. Дойде Ана, но не успя да утеши дъщеря си. Алма вече не се чувстваше пълноценна като жена.