Каролине Бернард
Музата на Виена (31)

Тридесет и първа глава

Родилните болки започнаха точно когато Алма и Густав излизаха от театъра. Беше топла юнска вечер през 1904 година, театралният сезон почти отминаваше, това бе едно от последните представления. Густав изпрати спешно да извикат акушерката, а докато я чакаха, взе да чете на съпругата си философски трактат от Кант, за да я успокои. Алма дори не се опита да го откаже от тази идея. Предаде се на съдбата си — знаеше, че мъжът й го прави с добри намерения.

На следващия ден по обед се роди втората им дъщеря, Ана Юстина. Густав беше настоял за второто собствено име, но Алма реши никога да не нарича дъщеря си така. Отношенията със сестрата на съпруга й все още бяха много резервирани. Младата жена наистина бе положила усилия, но с Юсти не се излизаше на глава. Тя дори бе разпространявала клюки, в смисъл че Алма не подхождала на Густав и освен това се омъжила за него само защото бил богат и прочут. Богат, как пък не! Изглежда, Густав имаше дългове към сестра си, а дали всичко беше честно и почтено, един дявол знаеше. А неотдавна тя дори я бе наругала публично, в коридорите на Операта, че се отразявала зле на брат й.

Веднага след раждането си Ана се сдоби с прякора Гуки^[1], защото гледаше на света с ококорени очички. Така историята с имената беше приключена, понеже всички вече я наричаха Гуки. И това раждане подложи Алма на тежко изпитание, наложи се да остане две седмици на легло. Тя държеше непременно да кърми малката си дъщеря и си навлече възпаление на гърдите, което не щеше и не щеше да премине. Доктор Хамершлаг идваше почти всеки ден и се тревожеше, че пациентката постоянно вдига висока температура. Въпреки това Алма настояваше да кърми. Толкова обичаше тези интимни моменти с Ана, че се примиряваше с болките. Щастлива беше, задето този път не се появи отчуждението, което бе изпитвала навремето към Мария след раждането й. Според нея това се дължеше на факта, че споделяше тези специални моменти с Гуки, докато я кърмеше.

За пътуване не можеше да се мисли, така че се споразумяха тази година Густав да замине сам за Майерниг, а тя да го последва с децата, когато се почувства по-добре. Той й пишеше всеки ден, както обикновено. Бил започнал да прави детска площадка в градината. Алма беше на мнение, че дъщерите й са твърде малки за това, пък и се страхуваше от змиите, които пълзяха наоколо. Ала Густав не се отказваше от идеята си. Начинанието с пясъчника за децата все пак било някакво занимание, уверяваше я той; след пристигането си в Майерниг не бил способен да работи и му трябвали една-две седмици, за да превъзмогне изтощението и да дойде на себе си подир напрегнатия труд във Виена.

 

 

Това ти е познато от предишните две лета! И този път се чувствам така, само дето сега и ти ми липсваш, пишеше той.

Алма постоянно си определяше срокове за заминаване, които после беше принудена да отлага, защото нямаше достатъчно сили. Плашеше се от перспективата да седи часове наред в купе на влака с две малки деца и купчина багаж. Толкова слаба беше, че едва се държеше на краката си. Густав предложи да се върне във Виена, но тя настоя да остане в Майерниг. Знаеше колко важни бяха за него тези седмици, единствените в цялата година, които имаше за композиране. Все едно — във Виена не можеше да направи нищо за нея.

Когато накрая, три седмици по-късно от предвиденото, беше горе-долу в състояние да пътува, тя все още не си бе стъпила напълно на краката и с мъка се оправяше в провинцията. От Виена им идваха много гости, за които трябваше да се грижи. Густав й отделяше твърде малко време — щом жена му пристигна в Майерниг, той изпадна в истинско творческо опиянение, сякаш само беше чакал нейното присъствие. „Ето, той има нужда от мен, за да работи“, мислеше си тя и се опитваше да се ободри от тази мисъл. Един от особено приятните й навици бяха разходките с лодка, които предприемаше само с Густав или с гостите.

Алма смяташе, че мъжът й работи върху шестата си симфония, но когато се върна от къщичката си за композиране тази вечер, той й изсвири нещо друго. Прозвучаха тъжни тонове, според Алма свидетелстващи за копнеж по смъртта. После видя текстовете, към които бе съчинил мелодията. Това бяха петте „Надгробни песни за децата“, които любимият поет на Густав, Фридрих Рюкерт, бе написал след смъртта на две от своите деца. Поетът беше излял болката си в думи, а съпругът й я бе претворил в музика. Рюкерт беше автор и на текста към „Ако обичаш зарад красотата“ — любовната песен, която Густав бе композирал за нея през първата година и която й бе подарил в една от най-хубавите им вечери.

Но сега тези песни, в които се говореше за мъртви деца! Това ровене в болката! Алма не можа да скрие ужаса си.

— За бога, нали знаеш, че Дяволът си няма работа! Как можеш да композираш подобно нещо, когато току-що си станал пак баща? Мария си играе весело в градината, преди половин час ти държеше Ана на ръце и я целуваше. Как е възможно да те спохождат такива мисли? Не те разбирам.

Той се опита да омаловажи нещата.

— Но моля те, Алмши. Откога си станала суеверна?

Тя възропта.

— Това няма нищо общо със суеверието! Не проумявам как изобщо може да ти хрумне да напишеш песен за смъртта точно в този момент, с две малки деца наоколо. Или си в състояние да се дистанцираш от собствените си чувства? Значи и другата песен е била без значение? Какво става с теб? — Внезапно Алма се натъжи. Дали Густав не е бил искрен с онази любовна песен? Би било ужасно!

Той я хвана за ръцете.

— Моля ти се, Алма, това е просто песен. Рюкерт е написал стотици надгробни песни, след като са починали две от десетте му деца, успявайки изключително добре да изрази с думи скръбта си. Текстовете му са трогателни и утешителни, от тях ти олеква на сърцето.

— Точно това имам предвид! Той е имал причина да напише тези песни, защото неговите деца са умрели!

Густав се ококори насреща й.

— Ама аз не мислех за Пуци и Гуки, а за собствените си братя и сестри. Знаеш, че петима от тях умряха като деца.

Вечерта Алма си легна, все още тресяща се от гняв. Чувстваше се напълно съсипана. Непрекъснато молеше съседите за тишина, на децата й не беше позволено да се смеят или да плачат, персоналът стъпваше на пръсти из къщата. Самата тя не можеше нито да пее, нито да свири на пиано. Всичко това пречеше на Густав да работи. А той да вземе да композира подобно нещо!

Тя се сети за епизода с гардеробиерката в Санкт Петербург — не можеше да го забрави, така я беше разтърсил. Дали и той бе лоша поличба като песните, които мъжът й композираше сега? Дали в момента не извършваха грях спрямо децата си? Обзета от силно безпокойство, Алма не можа да мигне и се зарадва, когато Гуки се събуди, понеже беше гладна. Тя извади малкото същество от люлката и го притисна силно към себе си.

* * *

Тази есен в Кьолн се състоя премиерата на Петата симфония. Густав молеше Алма да замине с него. И тя го искаше, нали беше преписала цялата партитура и бе участвала във възникването на творбата във всичките й фази. Пък и онова адажието в четвъртата част, обяснението на Густав в любов. Нямаше да забрави как й го бе изпял, докато се катереха по хълма. Обаче тя още кърмеше малката Гуки. С мъка на сърцето реши да я отбие. Майка й я посъветва да внимава, но тя не се вслуша. Само след няколко дни се сдоби с болезнено възпаление на гърдите, съпроводено с висока температура, и сериозно се разболя. Изключено беше да се мисли за пътуване. Тя наблюдаваше тъжно как Густав си стяга куфарите. Дори не можеше да му помогне, защото треската я беше стиснала здраво в хватката си. В ръцете й плачеше Гуки, която вече не можеше да накърми. На сбогуване тя усети тъгата на съпруга си.

— Може би ще успееш да дойдеш по-късно — тихо отрони той, преди да тръгне. През следващите дни я засипваше с телеграми и писма, пълни с предложения какво да направи, та да оздравее по-бързо, ала тя беше твърде болна. Вечерта на премиерата Алма прекара в леглото с висока температура, плачейки от разочарование. Ето че бе претърпяла двойна загуба: не стига, че престана да кърми, ами и изпълнението на Петата симфония щеше да мине без нея.

Известна утеха й донесе фактът, че премиерата се превърна в триумф.

 

 

Междувременно Густав бе привлякъл на работа във Виенската опера художника Алфред Ролер, който проектираше напълно нови, направо революционни декори и костюми и си играеше с осветлението. Шарпантие вече бе внесъл свеж полъх на сцената, но това, което правеше Алфред Ролер, беше истинско новаторство.

Именно Алма бе запознала Ролер с Густав. Като част от Виенския сецесион той вече бе оформил няколко титулни страници на Ver sacrum. Може би това беше първият и най-важен подарък, който направи тя на съпруга си: изтръгна го за няколко вечери от самотата му и го запозна с художниците от Сецесиона, които се събираха в градината на пастрока й. Густав не можеше да се измъкне от тези срещи в дома на тъста и тъщата, нямаше начин да откаже на поканите им. С Карл Мол се харесваха, бяха приблизително на една възраст и се разбираха. Густав се чувстваше добре сред приятелите му. Скоро художниците от Виенския сецесион се превърнаха в негово вдъхновение. Със стремежа си към перфекционизъм и със смелостта си при преодоляването на остарелите представи те му даваха сили за собственото му творчество. Алма също живваше в тази среда. Тук се събираше с хора, които мислеха като нея, тук можеше да разговаря за живопис и литература, тук тя все още бе на първо място красавицата Алма Шиндлер, а не съпругата на Густав Малер.

Алма беше разбрала преди Густав колко е важно да се пресъздава музиката и в цветове, пространства и светлина. В това отношение й помогна опитът, който бе натрупала още като дете от общуването с баща си. Затова считаше за толкова важно Густав да се запознае с Алфред Ролер и да разменят мисли. Тя знаеше, че този следобед той ще бъде на гости у родителите й, и помоли съпруга си да я придружи. Запозна ги, а когато Ролер заговори за идеите си за театъра, бързо се завърза оживен разговор. По пътя към дома Густав се изказа възторжено за плановете на Ролер.

— Той носеше проекти за сценографията на Тристан и Изолда. Фантастични са, толкова свежи — въодушевено възкликна мъжът й. — В най-близко време ще работим заедно и ще ми разясни по-подробно вижданията си. Мисля, че ще ги приема.

През следващите седмици Густав и Ролер изтупаха прахта от постановката на Тристан: премахнаха излишните декори и създадоха простор за емоциите. Сцената вече не беше претъпкана с кулиси, а предоставяше място на музиката. Цялата инсценировка имаше за цел да бъде в подкрепа на музиката и да й бъде подчинена^[2].

Вечерта на премиерата Алма беше страшно нервна: как виенчани, тази толкова претенциозна и държаща на традициите публика, ще възприемат нововъведенията? Като директор на Операта Густав вече бе предявил към тях не едно и две изисквания. Закъснелите не биваха допускани в залата; аплодисментите между отделните части на спектакъла бяха забранени. Ако някой дръзнеше да се закашля по време на представлението, камо ли — да проговори, Густав се обръщаше на пулта и изпепеляваше въпросното лице с дълги погледи, излъчващи тотално презрение. Ала щом тази вечер завесата се вдигна, Алма забрави всичките си опасения и от първата минута беше запленена от ставащото на сцената. Ерик Шмедес в ролята на Тристан я разплака и тя дори преглътна факта, че нахалницата Милденбург изпълняваше ролята на Изолда. На сцената се виждаше руина, обляна в лунна светлина, а роклята на Изолда се отличаваше с простота и красота. Декорите загатваха толкова, колкото бе необходимо да се пресъздаде настроението — стена, която всеки път изглеждаше различно под променящата се светлина на прожекторите, така че да се остави повече място за музиката.

На сутринта след премиерата Густав дойде в спалнята й, размахвайки вестника.

— Ето, тук го пише — извика. — Чуй: „Теренът подлежи на описание, но не и осветлението. Небесният шатър се вдига, развиделява се и се явява Изолда, обляна в светлина — това е гениално! Тук може да се говори за нещо като светлинна музика“. Светлинна музика, точно на място казано. Това ще запуши устата на старите сърдитковци. Ще направя Ролер шеф на сценичното оформление!

Алма се протегна и се разбуди напълно. Това бяха прекрасни новини!

— Нали ти казах, че постановката е перфектна. Създадохте шедьовър, който никой не може да повтори толкова лесно. Гордея се с теб. Веднага покани Ролер, преди на друг театър да му е хрумнала същата идея — предложи тя. — А като стане сценограф на Операта, той сигурно ще инспектира и катакомбите. Помниш ли как обикаляхме из тях и как фактотумът ни изплаши до смърт?

— Как бих могъл да забравя — отвърна Густав. — Тогава за мен започна нов живот. Отдавна бях престанал да се надявам, че някоя жена ще успее да завладее сърцето ми. Но още не те познавах. — Той се приближи до леглото й и я целуна по слепоочията. — Трябва да вървя в Операта — изрече и изчезна.

Алма се загледа с усмивка подире му. Интуицията не я беше подвела, когато събра Густав с Алфред Ролер. „Ето че и аз изиграх ролята на съдбата, почти като Берта Цукеркандл“, доволно помисли тя.

 

 

Певците бяха инструктирани не само да пеят партиите си, но и да вдъхват живот на образите с актьорски похвати. Публиката беснееше от възторг. Сега вече никой не можеше да оспори, че Виенската опера е една от най-добрите в света. Когато се говореше за опера, се споменаваха Милано, Ню Йорк и Виена с директор Густав Малер. Посетителите прииждаха на тълпи и носеха свръхприходи, а позицията на Густав укрепваше.

* * *

През пролетта на 1905 година беше поставена операта Роза от градината на любовта от Ханс Пфицнер^[3]. Алма беше горда, защото именно по нейно настояване Густав я включи в репертоара. След като му бе препоръчала Ролер, той охотно се съобразяваше със съветите й и при други случаи или най-малкото изслушваше предложенията й с огромен интерес, а често споделяше нейното мнение.

Ханс Пфицнер й беше извънредно благодарен за ходатайството и дойде за репетициите във Виена.

В един дъждовен и бурен следобед през април на вратата се позвъни. Алма отиде да отвори. Чудеше се кой ще тръгне по гости в такова време, в което и куче не ти дава сърце да изгониш навън. За нейна изненада пред нея застана Ханс Пфицнер в прогизнало палто, изпод което извади една червена роза.

— В знак на благодарност — каза. — Отлично знам на кого дължа факта, че Малер включи операта ми в програмата.

Алма прочете в погледа му възхищение и преданост и прие цветето с пестелива усмивка. След сватбата й нито един мъж не й бе подарявал рози. Едва беше поканила Пфицнер да влезе, и той подзе:

— Казаха ми, че композирате. Ще ми изсвирите ли нещо? — „С това изпито лице и умоляващо изражение прилича на Рилке“, помисли си Алма.

Тя се прокашля.

— Отдавна никой не ме беше молил за това, след сватбата си не съм свирила моите песни.

— Но защо, скъпа колежке? Разправят, че имате талант!

Да, защо всъщност? Тя държеше песните си в зелена папка в стаята си. Нотите на Густав винаги бяха заключени в желязна касетка. Другите хора държаха в трезора си пари, а у тях — партитури. Какво да се прави — музиката беше валутата в този дом и в техния брак. Ала само партитурите на Густав се заключваха грижливо, както констатира тя с внезапно обзело я огорчение. През летните месеци тя винаги вземаше зелената си папка в Майерниг. Просто искаше да бъде с нея, макар да не я отваряше.

— Да, защо ли? — отвърна тя на Пфицнер. — Отивам да донеса нотите.

Започна с Топла лятна нощ, като пееше и текста. Как изпълнени с почуда се държахме за ръце в тъмната нощ^[4]. Хвърли кос поглед към Пфицнер, който седеше до нея на пейката пред пианото и четеше нотите, при което установи, че той бе започнал да тълкува неправилно ситуацията. Та тя не отправяше тези думи към него! Погледът му се спря на устните й, партитурата май бе престанала да го интересува. Алма усети как й става горещо.

Тя вирна брадичка и изпя последната строфа: Не беше ли целият ни живот само лутане, само търсене…

Отзвуча последният тон. Тя отдръпна ръце от клавишите и ги положи в скута си.

Пфицнер се прокашля и я помоли да изсвири още веднъж песента, после още веднъж и накрая я обсипа с похвали за таланта й. От поведението му бе изчезнал всякакъв опит за флиртуване. Той отново беше учителят по музика и я наричаше „колежка“.

— Би било чудесно да се работи с вас — каза на тръгване той и я прониза с поглед.

Алма затвори вратата след него. Сърцето й биеше в гърлото, беше тъжна и щастлива едновременно. Нейните песни! Колко отдавна не ги беше слушала. А сега те допаднаха на Ханс Пфицнер, на един композитор, който я бе нарекъл своя колежка!

Тя се върна на пианото и изсвири още веднъж песните, този път само за себе си и съвсем тихо. В градината на моя баща сърцето ми разцъфва^[5]. И нейното сърце действително разцъфна. Песните я даряваха с вътрешно спокойствие и я изпълваха с гордост и радост, защото се бяха получили. Това й беше потвърдено току-що от компетентен човек. Може би един ден щяха да успеят да излязат пред света? Може би все някога щяха да бъдат публикувани и изпълнявани в концертните зали? Дълбока въздишка се откъсна от гърдите на Алма. В този миг всичко беше перфектно. Тя поседя още минутка, за да се наслади докрай на това щастие. После с леко движение затвори капака на пианото. Всеки момент Густав щеше да се прибере вкъщи. Тя върна папката в шкафа, като преди това я погали нежно. Тези песни бяха доказателство, че освен музиката на Густав съществуваше и нейната собствена музика, макар това да не играеше роля в тази фаза на живота и на брака й. Но те бяха тук, тя можеше да пипне папката, да я разгърне, да прочете нотите си, да си тананика тихичко песните и да им се радва. Те бяха тук, в случай че някой ден щяха да й бъдат нужни.

Алма се стресна, когато Густав влезе. Както винаги се втурна като вихрушка в апартамента, фучеше, отваряше рязко вратите, надничаше в стаите и отново ги захлопваше.

— Вече сте тук, господин директоре? Жена ви е в нейната… — Това беше готвачката, която напразно се опитваше да възпре Густав.

— Алма? Алмши, къде си? Няма ли нищо за вечеря? Трябва веднага да се върна за представлението.

Вратата на стаята й се отвори със замах.

— Аха, тук си била. Търсих те. Нещо не е наред ли?

Алма се изправи и го прегърна.

— Всичко е наред, идвам. Какво става?

— Заминавам за Берлин през ноември. Оскар Фрид^[6] ще дирижира Втората ми симфония.

Алма въздъхна примирено. И без това не можеше да му разкаже какво бе преживяла току-що. Нищо чудно той да съсипе този специален момент с някоя забележка. За пореден път собствените й потребности и надежди трябваше да отидат на заден план, когато се налагаше да подкрепи Густав. Предстоящият концерт в Берлин го хвърляше в огромно нервно напрежение. Навсякъде бе постигнал успех със своите симфонии. В много градове имаше вярна публика, например в Амстердам, благодарение на усилията на Вилем Менгелберг, ръководителя на „Концертгебау“. Хората се тълпяха на неговите постановки. Само в Берлин всеки път се проваляше. На берлинските критици им бяха нужни няколко години, за да разберат музиката на Малер. След премиерите най-кръвожадно разкъсваха концертите му на парчета, вестникарските критици се надпреварваха да публикуват отрицателни критики, които впоследствие биваха цитирани с наслаждение от вестниците в други градове. После берлинчани се опомняха и започваха да харесват по-старите му симфонии, което не им пречеше да съсипват най-новата с унищожителни памфлети.

— Спокойно, скъпи! Нищо не е толкова страшно, колкото изглежда. Разбира се, че ще заминеш за Берлин. Там имаш доброжелатели и почитатели, в противен случай нямаше да те поканят. А аз ще бъда до теб.