Каролине Бернард
Музата на Виена (28)

Двадесет и осма глава

Алма нямаше сили дори да изкрещи. Само изскимтя, когато поредният спазъм проряза тялото й.

Както си гледаше през прозореца на Ауенбругергасе и слушаше барабаненето на дъждовните капки по стъклата, бе усетила, че раждането започва. Ала сега, след часове на съсипващи болки, единственото, което искаше, бе най-после всичко да свърши. Виждаше угрижената физиономия на лекаря, който си шепнеше с акушерката. Виждаше Густав, който пристъпи към леглото й и я хвана за ръката. Отблъсна го. Нямаше сили да го утешава. Освен това го обвиняваше за мъките си. Лекарят бе казал, че детето било обърнато. Дали Алма се е напрягала по време на бременността?

— Да съм се напрягала ли? — изпъшка тя. — Искате да кажете, дали съм се катерила по баирите и съм се промушвала през трънаци и жив плет?

Но това беше преди няколко часа. Отдавна нямаше сили за сарказъм. Почувства как се задава нова вълна от родилни болки и страхът я стисна за гърлото. Страх от болките, а вече и страх, че няма да преживее раждането на първото си дете. Ами самото дете? Как щеше да оцелее то в тези мъки? След това не бе способна да мисли, защото болката я премаза. Надигна се, за да я пооблекчи, и усети топлата кръв, изтичаща между краката й. Акушерката беше сменяла чаршафите поне дузина пъти. Алма нададе вик, на какъвто не се бе смятала за способна. Цялото й отчаяние, страхът и гневът се съдържаха в този вик. Усети как нещо напусна тялото й и го разкъса. После изпадна в безсъзнание.

Когато дойде на себе си, видя Густав да стои до леглото й със сълзи в очите.

— О, боже, Алма! Всичко свърши. Имаме дъщеричка. Тя показа на света най-напред дупето си, тази част от тялото, която той заслужава.

Приближи се акушерката и положи детето в ръцете на Алма.

— Прав е мъжът ви, това беше седалищно раждане. Проявихте голяма смелост. Сърдечни поздравления. Как ще се казва малката принцеса?

— Здрава ли е? — попита Алма.

Акушерката кимна.

— Здрава и красива.

— Ще се казва Пуци^[1] — извика Густав.

Така малката Мария се сдоби с прякор.

 

 

Защо другите майки изпитваха гордост и щастие при вида на децата си? И защо тя не го можеше? Алма се взираше в Мария в легълцето й. Това дете насмалко не я беше убило, а сега й отнемаше мъжа. Густав прекарваше повече време с Мария, отколкото с нея. Всяка сутрин вземаше малката в кабинета си и двамата оставаха насаме, докато тя, Алма, стоеше отвън. Но вечерта преди раждането на Мария той беше дирижирал в Операта, докато тя почти умираше! Младата жена изпита разяждаща ревност и веднага се засрами.

Преди две седмици бе придружила за първи път Густав в Операта — направи го само заради него, защото след раждането изпитваше слабост и се чувстваше невзрачна, надебеляла и бледа. През цялата вечер Густав флиртуваше с оперните певици. Даваше им да пият от чашата му, обсипваше ги с внимание и пускаше шегички, направо бликаше от чар. Държеше се като някой суетен шут, а Алма седеше до него, още безформена след раждането, и беше принудена да гледа всичко това. Стана й лошо от шампанското, подутите гърди я заболяха. А щом се прибраха у дома, той изведнъж заяви, че е изтощен и иска спокойствие. Дотук с чара! Тези сцени й бяха познати — за другите полагаше усилия, а вкъщи му отпускаше края. Когато чукаше на вратата на спалнята й в такива дни, тя го отпращаше.

През тези седмици Алма бе престанала да разбира себе си и не можеше да се понася. Погледнеше ли в огледалото, виждаше там една жена със злобно изражение и грозно стиснати устни. Отново и отново извикваше спомена за онзи следобед с Густав в планината. Опитваше се да възкреси прежните чувства, но те все й бягаха. Какво ставаше с нея? Къде беше жизнеността й, начинът й да приема всичко с лекота и откъм добрата му страна?

— С много жени е така — опита се да я успокои Флора Берл, която я посети през януари, когато Мария беше на два месеца. Приятелката й се ужаси от вида на Алма и не я остави на мира, докато накрая тя й се изповяда.

— Нима се вижда от пръв поглед? — попита Алма, а после смъкна маската и за първи път разказа какво я потиска.

Флора я утеши:

— Най-напред очакваш с радост детето, а когато се появи, не знаеш какво да го правиш. Мисля, че доктор Фройд даже е измислил име за това. Ще отмине, повярвай ми. И при мен беше така. Чувствах се отвратително и изпитвах срам.

— И колко продължи това състояние? — попита Алма.

— Вече не знам точно. По някое време просто отмина, без да се усетя. Съветвам те да не се измъчваш от угризения за каквото и да било.

След като приятелката й си тръгна, Алма изпита безкрайно облекчение. „Не съм аз единствената, която не е в състояние да изпитва истинска любов към детето си“, помисли си тя. А професор Фройд, психиатърът с кабинет на Берггасе, при когото ходеха много виенчани, включително някои от познатите и приятелите на Алма, дори му бил измислил име. Тя въздъхна и се приближи към люлката, в която спеше Мария. Нежните устенца бяха леко отворени, момиченцето изпъшка на сън и сви в юмрук малката си ръчичка. Алма се наведе над нея и вдъхна аромата й. Миришеше на чистота и невинност. Младата жена се обнадежди. Единственото, което искаше, беше да бъдат щастливо семейство. Густав бе преизпълнен с гордост и любов към малката Мария, значи и тя щеше да успее.

С идването на пролетта Алма наистина се почувства по-добре. Видимо се възстановяваше от трудностите на бременността и раждането. Отново излизаше често от къщи, слънцето и чистият въздух й се отразяваха благотворно.

Сега в стаята й от време на време пак се появяваха пищни букети цветя като преди. Те бяха от композитора Гюстав Шарпантие^[2], чиято опера Луиза в момента Густав разучаваше. Шарпантие бе същинска вихрушка. Беше пристигнал за репетициите във Виена и намираше ред неща в постановката за неподходящи. Густав не се обиждаше ни най-малко. Винаги жаден да научи нещо ново, той изслушваше желанията на композитора относно реализацията на произведението му. Под фрака на прелъстителя зашиваха червена електрическа крушка, показваща как бие сърцето му. Балерината носеше къса поличка и танцуваше в кръг от лилава светлина, който символизираше пейзажа на парижкия „Монмартър“. Постановката се получи лека, игрива и постигна успех. Шарпантие беше приятен и в личното общуване, с него никога не беше скучно. Имаше лоши маниери, държеше се свойски и притежаваше чудесно чувство за хумор. Използваше ложата си в Операта за рандевута със съмнителни дамички. Това не му пречеше да ухажва Алма по всички правила на изкуството. Върху панделките на букетите му пишеше: За мадам Малер, прелестната муза на Виена.

Алма и Густав усетиха липсата му, когато си замина след премиерата.

 

 

Най-хубавите моменти на Алма и Густав бяха, когато тя го придружаваше на концертните му турнета.

— Ела с мен, Алмши — редовно я молеше той. — Не искам да пътувам без теб. Чувствам се толкова самотен.

— И редовно си забравяш някъде шапката — отвръщаше през смях тя. И наистина, Густав беше известен като голям забраван. Обикновено така бе потънал в мисли, че се справяше трудно с ежедневните неща. Губеше се и постоянно забравяше свои вещи. За почти всеки град, в който бяха ходили, Алма можеше да разкаже анекдот — как са били принудени да тичат обратно, за да вземат шапката му, преди да е тръгнал влакът, или как любезни хора го догонвали да му предадат забравените вещи. Той забравяше уговорките за срещи, понякога и имена. Последното лято, когато всички седяха в градината у Карл Мол, той си беше запалил цигара и с нея разбърка кафето си, което му бе сервирала Ана Мол.

— Ето, виждаш ли. Трябва да дойдеш с мен. Без теб е скучно! Ще вземе да ме сгази нещо.

Това трябваше да се разбира буквално, защото Густав често беше така умислен, че пресичаше улицата, без да обръща внимание на трамвая или на файтоните. На няколко пъти едва бе избегнал фаталния сблъсък.

Младата жена отговаряше на желанията му, доколкото й беше възможно. През първите месеци след раждането на Мария това се случваше трудно, защото не искаше да оставя малката сама, а беше сложно да я вземе със себе си. Но и Алма обичаше тези пътувания с Густав. Живееха в красиви хотели или ги настаняваха в частни къщи и винаги се чувстваха като на сватбено пътешествие. И двамата се стараеха да направят тези дни незабравими. Разбира се, Густав трябваше да работи, но обикновено репетициите бяха преди обед, а после обядваха заедно и отиваха на излет; вечерта той дирижираше, а Алма седеше сред публиката.

Забавляваха се с капризите на своите домакини, смееха се и на сърцата им беше леко, защото Густав не бе обременен с ежедневните ядове на Виенската опера. По време на тези пътувания се запознаха с много хора, някои от които станаха техни добри приятели за цял живот.

Но Алма не можеше да го придружава на всичките му турнета. След раждането на Мария тя боледува сериозно в продължение на няколко седмици и лекарят й забрани да напуска къщата. Понякога това не беше възможно и по финансови причини, защото пътуването с влак и хотелите бяха скъпи, а Густав невинаги успяваше да се спазари да плащат и разноските за жена му, детето и дойката. В такива моменти Алма чувстваше остро липсата на съпруга си.

— Раздялата те кара да прогледнеш — сподели тя с Флора.

Светъл лъч бяха все така писмата му. Той й пишеше почти всеки ден, понякога дори по няколко пъти дневно, и тя, както в периода на годежа им, се питаше откъде ли намира време за това. В повечето случаи той пишеше първото си писмо още на гарата във Виена или най-късно във влака. Благодарение на писмата те оставаха в постоянна връзка; той й разказваше най-подробно за репетициите, с кого се е срещал, на кого се е ядосвал. Нерядко Алма се смееше, докато четеше — макар обикновено да беше сериозен, в писмата си Густав проявяваше завидно чувство за хумор, като вземаше на подбив себе си. Често между редовете се долавяше и лек упрек. Той я гълчеше, че не му пишела често и все така не можел да разчита почерка й.

Когато Густав отсъстваше от Виена, на Алма й оставаше време за други занимания. Разбира се, имаше предостатъчно работа около Мария, макар малката да беше много щастлива с бавачката си Фани. Дори я чувстваше толкова близка, че понякога се разплакваше, когато майка й понечеше да я вземе на ръце.

* * *

През 1903 година Густав сключи договор с едно лайпцигско издателство за отпечатването на Петата симфония. По пощата пристигна чек за първата половина от хонорара, цели десет хиляди златни крони.

— В такъв случай ще можеш да дойдеш с мен в Базел — каза той. — Моля те, ела!

Малер щеше да дирижира своята Втора симфония през юни в рамките на Музикалния фестивал в базелската катедрала. Той много се зарадва на тази покана, защото там щеше да представи произведенията си и Рихард Щраус.

— Нямам подходяща рокля — отвърна Алма.

— Тогава си купи нова. Или направо две!

За първи път младата жена щеше да присъства, когато Густав представя своя симфония. Усещаше колко е напрегнат. Предната вечер той почти не хапна нищо, само задължителната ябълка. После се оттегли и за стотен път прехвърли партитурата. Досега не беше изпълнявал често тази симфония. Когато преди началото на концерта влезе в базелската катедрала, младата жена се уплаши от невероятните размери на сградата. Густав трябваше да изпълни с музиката си тази гигантска зала! После се разнесоха първите звуци и тя им се отдаде всецяло. Когато музиката отзвуча и Густав се обърна към публиката, избухна същинска буря от възторжени аплодисменти. Зрителите побесняха, наскачаха от местата си, ръкопляскаха и тропаха с крака. Алма бе изненадана от тази реакция. И на нея й беше харесало, но това френетично ликуване я хвърли в леко недоумение. Всички се тълпяха пред сцената, за да поздравят лично Густав, а накрая се наложи да го изведат през задния вход, за да го предпазят от почитателите. Колкото се възхищаваше тя на дирижирането на съпруга си и на интерпретацията му на други композитори, толкова продължаваше да се затруднява с неговите симфонии.

 

 

Няколко дни по-късно той се върна сломен вкъщи.

— Чу ли? Починал е Хуго Волф^[3].

Алма го прегърна безмълвно в опит да го утеши. Беше прочела съобщението във вестника и също бе потресена.

След Малер Хуго Волф беше вероятно най-гениалният композитор на Виена. Малер го познаваше от първите си години в града, когато двамата бяха членове на Пернерсторфския кръжец^[4] и добри приятели. Волф и Густав си приличаха много и в музикално отношение. Волф обаче не бе постигнал кой знае какъв успех, а преди време се проявиха и последиците от заболяването му — сифилис. Умът му се обърка, той започна да се представя за директор на Императорската опера и прекара последните години от живота си в лудница.

— Той беше точно на моята възраст. А вече е мъртъв — замислено промълви Густав и сгъна вестника.

Алма не каза нищо. С тревога бе прочела за душевното заболяване на Волф, мислейки за сестра си. Изпита страх.

* * *

Юли и август прекараха в Майерниг. Алма с удоволствие встъпи отново във владение на къщата и околността. Този път с тях беше и малката Мария. След напрегнатите концертни турнета Густав беше на края на силите си. През първите седмици край Вьортерзее той страдаше от мигрена и трябваше да се възстанови. Съпругата му се грижеше денонощно за него, надзираваше го да се наспива и да се храни. Когато се пооправи, в него отново се събуди желанието за композиране и той взе да изчезва с часове в своето убежище. Алма се примиряваше. Сега поне имаше малката Мария, за която се грижеше и която я държеше във форма. След два месеца Густав се върна във Виена, защото на 18 август, рождения ден на император Франц Йозеф, започваше оперният сезон. Алма остана и се наслади на късното лято. Беше различно, когато Густав отсъстваше. Тя имаше време за себе си, прекарваше дните по свой вкус, без да се съобразява със съпруга си или да го чака. Правеше дълги самотни разходки из планината, по време на които размишляваше. Върнеше ли се вкъщи, си играеше с дъщеря си, която все повече обикваше от сърце. Мария вече можеше да седи и дори се опитваше да пълзи. Квичеше от радост, щом видеше майка си, и протягаше ръчички към нея, а тя я хранеше със собственоръчно сварен компот и се смееше, когато детето кривеше личице. В началото на септември Алма се върна във Виена добре отпочинала и в прекрасно настроение. След относителната самота в Майерниг тя очакваше с нетърпение да посети Операта и театрите и да се види с приятелките си.

И още нещо я радваше: отново беше бременна. Когато го съобщи на Густав, той беше безмерно щастлив.

— Правиш ми най-хубавия подарък, който мога да си пожелая — каза той. — Искам и аз да ти подаря нещо.

Той й посвети Петата симфония със следните думи: На моята мила Алмшерл, скъпата и храбра спътница по всичките ми пътища.

Не беше ли мечтала за това? Мъжът й да й посвети един от своите шедьоври?