Каролине Бернард
Музата на Виена (24)

Двадесет и четвърта глава

Алма кръстосваше неспокойно из апартамента. Отиде до прозореца и погледна навън. Отвисоко не се виждаше улицата край парка „Белведере“, по която обикновено минаваше Густав. Ето, вече четири месеца тя беше негова жена. Хората долу сновяха забързано. Повечето бяха сами, по това време на деня вероятно ставаше дума за чиновници на път към канцелариите и министерствата си. Имаше и няколко двойки, жените под ръка с мъжете си, които се извръщаха да им кажат нещо и се отдръпваха предпазливо, когато някой се зададеше насреща им по тротоара. По бавния, небрежен начин на движение можеше да се предположи, че са тръгнали към кафенето или може би към парка, за да се порадват на хубавото време. Зелените корони на дърветата се полюшваха над зидовете на „Белведере“. Алма копнееше за природа, искаше да почувства топлия въздух по кожата си.

Ако попиташе тези жени, те със сигурност щяха да й кажат, че й завиждат за брака с Густав. Най-красивата жена на Виена се бе омъжила за достойния за възхищение музикален гений. Каква блестяща партия! Една връзка, която караше виенското общество да мечтае. Густав Малер вероятно не беше толкова богат като собствениците на големите палати по Рингщрасе, ала музикалният свят лежеше в краката му. Алма пък произхождаше от средите на артистичния авангард, беше начетена и сякаш създадена за любов. Най-интересните хора от виенската бохема бяха нейни приятели: писатели, музиканти, художници. Всичко изглеждаше перфектно.

Обаче беше точно обратното! Алма имаше основателни причини да завижда на тези жени! Защото на Густав никога не би му хрумнало да я покани на подобна лежерна разходка или да я заведе на кафене, колкото и хубаво да беше времето. Двамата правеха само кратки, припрени излети до близкия парк, на които той я водеше обикновено след обяда. Четири пъти около „Белведере“, като мислено той не беше с нея, а съвсем другаде. В главата си имаше мелодия, поредица от тонове, за която мислеше, докато бързаше пред своята съпруга с непохватната си, подскачаща походка. Алма не беше виждала друг човек, който да ходи толкова бързо. Често се задъхваше, следвайки го — все пак беше бременна. Ала той не се съобразяваше с това, изобщо не би му хрумнало подобно нещо. Густав можеше да проявява голям егоизъм, но не беше злобен. Когато, останала без дъх, тя го молеше да върви по-бавно, той се разкайваше искрено и дълбоко. После тутакси забравяше и продължаваше да се носи напред, а пелерината или широкото му манто се вееха след него. Защо не можеше да върви до нея, да държи ръката й, да й каже колко е красива на тази слънчева светлина, да седне с нея на някоя пейка, която преди това е избърсал със снежнобялата си кърпичка?

Защото в главата му имаше само музика. Неговата музика и неговата работа, макар че това беше едно и също. Когато се връщаха от тези влудяващи разходки, тя често изпитваше разочарование. Ала после съпругът й сядаше на пианото и изсвирваше мелодията, която току-що му беше хрумнала, и тогава тя знаеше заради какво търпи всичките тези лишения.

Така го бе чакала и преди годежа им, когато Густав трябваше да се върне от Дрезден след съдбовното писмо, в което я питаше дали приема условията му за техния брак. Стоеше най-горе на стълбището в дома на родителите си на Хое Варте, извън себе си от любов и надежда.

Сега всеки ден чакаше съпруга си да се върне от Операта за обяд. Но не с нетърпението на влюбена девойка, а защото всичко следваше да бъде на масата в момента, в който той прекрачеше прага на апартамента им.

Мислите й литнаха назад, към моминските й времена. Ах, само като се сетеше за безбройните букети, които получаваше от обожателите си след поредната нощ на бурни танци! Понякога не можеше да диша, толкова тежък бе ароматът на цветята, поставени от майка й в стаята. Алма четеше картичките, в които се говореше за любов и екстаз, за обожание и обожествяване. Понякога запазваше някоя картичка, но повечето изхвърляше. Мъжете, които ги бяха изпратили, не я интересуваха. Докато не се появи Густав Климт. Той не беше мъж за подобни игрички. Климт бе директен, почти брутално откровен с нея. След него дойде Цемлински. Все още я обливаха топли вълни, щом си спомнеше за горещите прегръдки, за целувките и ръцете му върху тялото си. Той умееше да събужда страстта в нея. А имаше и много други, Буркхард, Красни или Мур, които я желаеха и искаха да се оженят за нея.

Никой не можеше да каже как щеше да изглежда бракът й, ако бе избрала някого от тях. Пък и нямаше смисъл да си блъска главата над този въпрос, защото сега бе жена на Густав и денят й беше изцяло подчинен на неговите потребности. Точно както му бе обещала.

Алма се извърна от прозореца и пристъпи към пианото.

— Госпожо Малер, яденето е готово. — Гласът на Полди я изтръгна от мислите й.

— Добре. Но още не виждам мъжа си. — Младата жена се приближи отново до прозореца и го зърна: по изключение той носеше шапката на главата си; отгоре тя не можеше да види лицето му, но го позна по походката.

Алма изтича в коридора и застана пред огледалото, за да провери как изглежда. „Ти си една хубава жена“, доволно си помисли тя и настроението й се поразведри. Нищо чудно, че мъжете на Виена лежаха в краката й. В последно време роклите й предизвикваха фурор. Самият Коло Мозер беше скицирал за нея дрехи за бременни, които наистина бяха изключителни — тъкмо защото бяха всичко друго, но не и скромни, камо ли невзрачни. Платовете бяха на едри фигури, често геометрични, понякога дори каретата на ръкавите се комбинираха с цветя на полата. Щом се появеше с тях, Алма жънеше възхищение, шушукане, възмущение. Това й доставяше удоволствие. Тя беше дама от виенското общество, всички я познаваха, имаше право да шокира. А красотата й засияваше още по-ярко в тези дрехи.

Тя отиде в трапезарията. Полди вече бе сложила супника на масата и Алма напълни своята чиния и тази на мъжа си. После се приближи до вратата, за да му отвори. Густав настояваше при връщането му от работа тя да го очаква на отворената врата, а супата да бъде на масата гореща, но не прекалено. Нямаше време за губене.

Чуха се забързаните му стъпки по стълбите и след миг той застана пред нея.

— Здравей, мили — поздрави го тя.

Алма пое чантата и палтото му и го последва в трапезарията. Преди да седне, той хвърли по един бърз поглед във всички стаи — отваряше вратите рязко, така че се удряха в стената, за да провери дали всичко е наред, сетне ги затваряше с гръм и трясък, и най-после седна на масата срещу нея.

Забелязала потиснатото му настроение, тя въздъхна.

— Случило ли се е нещо?

Младата жена беше приела, че дневният режим на Густав е разчетен до минута, и едва сега разбра какво му е струвало да я посещава толкова често, когато бяха сгодени. Той мразеше пилеенето на време и разсейването. Сутрин ставаше рано и работеше два часа вкъщи. После отиваше в Операта. За обяд се връщаше у дома. Служителят в канцеларията му Карл Хасингер се обаждаше по телефона в момента, в който Густав напуснеше Операта, и петнайсет минути по-късно Алма го виждаше да се задава по улицата. Докато той изкачваше стълбите до четвъртия етаж, тя сервираше яденето и чакаше на отворената врата. Рядко разговаряха по време на хранене, защото мислите му бяха при неговата работа. После следваше забързаната разходка в парка на „Белведере“ и Малер се връщаше в Операта. Вечер или сам дирижираше, или гледаше представлението, докато работеше. Хапваше вкъщи нещо дребно, което му приготвяше Алма, а после идваше първият час от деня, през който младата жена го имаше само за себе си. Настаняваха се на дивана и си говореха или тя му четеше на глас. В този час те бяха близки, отдадени един на друг. „Но достатъчен ли е един час на ден?“, питаше се понякога тя. И после идваха онези моменти, в които той я изненадваше с шармантните си хрумвания, изпълнени с хумор. В такива мигове Алма отново се влюбваше в него.

В една от последните вечери Густав я покани на танц в дневната им. Бяха се върнали от оперетата на Лехар Веселата вдовица и съпругът й бе изпаднал в добро настроение — настояваше непременно да изтанцува един валс с нея, което не беше никак просто предвид наедрялата й фигура. Той я обгърна с ръка, при което се наложи да се понаведе, за да не притисне корема й. Когато преминаха с танцова стъпка покрай огледалото, Алма зърна отражението им и двамата избухнаха в смях. Пееха заедно мелодията, но на едно място се спряха. На другия ден, когато тръгнаха за ежедневната си разходка след обяда, Густав я насочи покрай парка.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще видиш — отвърна той.

Озоваха се в музикалната книжарница „Доблингер“. Густав завърза разговор със собственика, който беше безкрайно поласкан, че пред него стои директорът на Императорската опера, а през това време Алма извади от рафта нотите на Веселата вдовица и намери липсващото място. След като напуснаха магазина, тя още на улицата му изпя мелодията, за която не се сещаха предната вечер, та повече да не я забравят. Разбира се, можеха да купят нотите, но така беше по-забавно.

— Днес нямам време за нашата разходка — каза Густав и остави настрана лъжицата.

— Защо?

— Ще ме посети княз Монтенуово. — Князът беше представител на двореца и пряк началник на съпруга й.

— За какво става въпрос?

Густав вдигна вежди.

— О, една безкрайно скучна история. Директорът на балета направи скандал, а Монтенуово ще посредничи и ще ме призове към сдържаност, както винаги. А аз, както винаги, ще му обясня, че ние имаме нужда от такива скандали, за да може най-сетне да се промени нещо. После ще се разделим с най-добри чувства.

Алма се засмя. Густав действително причиняваше непрестанно някакви ядове в Операта, защото ненавиждаше рутината. Той наказваше музикантите, певците и всички останали с извънредни репетиции, което редовно ги вбесяваше.

— Какво ще правиш днес? — попита я той.

— Имам среща с Елзе Ланер. Не се тревожи за мен.