Каролине Бернард
Музата на Виена (23)

Двадесет и трета глава

— Дал Бог добро, госпожо директорша на Императорската опера! — Домоуправителят пристигна едновременно с нея пред входната врата на Ауенбругергасе. Човекът повдигна шапката си и стори лек поклон, което изглеждаше странно предвид гърбицата му. — Ама че ужасно време таз година. Мога ли да помогна на госпожа директоршата на Императорската опера? — С тези думи той й задържа вратата.

— Сърдечна благодарност, господин Волек. — Времето действително беше ужасно. По пътя от Карлсплац до дома тя беше цялата мокра, макар да бе вървяла възможно най-бързо. Алма изтръска водата от чадъра си. В краката й се образува малка локва.

— Оставете, аз ще почистя — побърза да я увери Волек.

Младата жена благодари бегло, както подобаваше на дама в нейното положение — съпруга на извънредно заетия директор на виенската Императорска опера. Едва се сдържа да не се изкикоти. Това обръщение още й беше чуждо.

След като се върнаха от Санкт Петербург, тя се премести в жилището на Густав в тази сграда на Ауенбругергасе в Трети район на Виена. Предназначената за едрата буржоазия къща, построена от прочутия архитект Ото Вагнер^[1], който живееше няколко сгради по-нататък, се падаше почти на ъгъла с Ренвег, водещ покрай „Белведере“. С Густав обитаваха три големи и три малки стаи на четвъртия етаж. Алма прекоси просторното, светло входно антре с подова мозайка, в чийто край започваха две стълбища. Волек беше избързал пред нея и й отвори вратата към дясното.

Алма му кимна и забърза по ниските мраморни стъпала. Искаше час по-скоро да събуе прогизналите си обувки и затова не си губеше времето да се любува както обикновено на красивото вито стълбище, наподобяващо черупка на охлюв и завършващо най-горе с куличка. Прозорците между етажите гледаха към вътрешния двор. Мраморните стъпала, трийсет и три на всеки етаж, младата жена винаги ги броеше наум, парапетът от ковано желязо с дървена ръкохватка, която при допир галеше така меко дланта — всичко това отговаряше на разбиранията на Алма за красота и естетика. Днес обаче й беше студено, освен това, с напредването на бременността, безбройните стъпала я затрудняваха. Не й се мислеше как ще ги изкачва с детето. Във всеки случай при избора на бавачка щеше да гледа жената да е млада и яка. Преодоля последните стъпала и се озова пред апартамента си, леко задъхана. Двукрилата врата от дърво с цвят на мед блестеше, рамката й беше украсена с изкусна богата резба. На супрапортата^[2] бяха изобразени полирани до блясък цветя и житни класове. И тук подът бе покрит със ситна черно-бяла мозайка като входното антре.

Алма позвъни. Отвори й Полди.

— Добър ден, госпожо директорша на Императорската опера. Какво ужасно време имаме тази година.

Пак това обръщение! Алма й връчи палтото си.

— Мъжът ми прибра ли се вече? — попита тя.

— Господин директорът на Императорската опера току-що позвъни. Ще си дойде за обяд след четвърт час.

— Много добре. В такъв случай подгответе всичко. Ей сега идвам.

Алма отиде в спалнята си, за да си свали шапката и най-после да събуе обувките. Стаята й се намираше отляво, в самия край на дългия коридор. Срещу входната врата имаше общо пет жилищни помещения. Спалнята на Густав беше най-отдясно, после следваха неговият кабинет, трапезарията и дневната, която бе най-голямото помещение в апартамента.

— Защо всъщност моята спалня е възможно най-отдалечена от твоята? — бе попитала тя, след като обзаведоха стаите. Чудеше се какво да мисли по въпроса. Всички двойки, които познаваше, естествено, имаха отделни спални, но в повечето случаи те се намираха една до друга и дори имаха междинна врата. Дали това е била по-рано стаята на Юсти? Но Юсти беше негова сестра, а тя бе съпругата на Густав! Очевидно и на него му се налагаше тепърва да свиква с новата си роля на съпруг.

Густав я беше успокоил:

— Сутрин ставам преди теб, не искам да те безпокоя. Бъди сигурна обаче, че често ще те посещавам в стаята ти.

Срещу жилищните помещения се намираха детска стая, кухня, баня и тоалетна. Прислужницата заемаше стаичката вдясно от входа. Полди беше няколко години по-голяма от Алма, която въпреки това й бе господарка.

Когато се нанесе тук, Алма не донесе много вещи. Няколко картини от любимия си баща Емил Шиндлер и един малък зимен ландшафт от Ханс Макарт, ветрилото, което бе изрисувал за нея Климт, книгите и дрехите си.

Тук й харесваше. Тя отново живееше насред града; Рингщрасе и Кернтнерщрасе с техните магазини, Операта и Сецесионът, Карлскирхе и Нашмаркт^[3] — всичко това беше на хвърлей място от Ауенбругергасе. Липсваше й обаче градината — вече не можеше да седне с книга в ръка в нея, както на Хое Варте. За щастие паркът на „Белведере“ беше на практика пред вратата й и това я утешаваше.

Тя извървя дългия коридор и надникна в кабинета на Густав да се увери, че всичко е наред. На пианото лежеше партитурата, по която той работеше в момента, пощата му бе подредена на купчинка върху малката масичка, където й беше мястото.

Тя чу забързани стъпки по стълбите — съпругът й.

Изтича до вратата да му отвори, за да не му се налага да чака.

— Добър ден, скъпи — поздрави го тя. — Надявам се, че си прекарал добре предобеда?

 

 

След като се нанесе, Алма се зае ревностно да организира домакинството. И преди се грижеше за тези неща, когато майка й заминаваше на гости на роднините си в Хамбург. Доставяше й огромно удоволствие да обсъжда покупките и менюто за седмицата с готвачката, която идваше всеки ден. Проверяваше дали Полди чисти както трябва, дали прането е свежо изгладено. Общуването с прислугата не беше лесно. Густав се намираше в постоянен конфликт с тях. Той държеше да вършат работата си в домакинството абсолютно безшумно, което, разбира се, невинаги беше възможно. Спипаше ли ги да си подсвиркват, да тананикат или да тракат с тенджерите, можеше да ги нагруби, което водеше дотам, че те се задържаха за кратко. Алма пое управлението и тук, като се мъчеше да ги спечели с дребни фамилиарности, за да ги умилостиви при следващия им сблъсък с Малер. Тя поръчваше костюмите на Густав в Лондон и се грижеше той да има всичко и да не му липсва нищо.

Когато в дома им започнаха да пристигат първите фактури и предупреждения за просрочени плащания, младата жена не се разтревожи особено.

— Виж тук. Днес получихме три напомняния. А сметките от занаятчиите за строежа на къщата в Майерниг^[4] пристигат почти ежедневно. — След обяда Алма побутна по масата купчината към Густав.

Той въздъхна.

— За тези неща винаги се грижеше Юсти. Боя се, че сестра ми не умееше да борави с пари. И аз съм същият. Честно казано, загубил съм поглед върху тези неща. Би ли могла да ги поемеш?

Алма го направи и скоро установи, че Малер — а с него и тя — имаше дългове в размер на петдесет хиляди златни крони, едно малко състояние. Сумата отговаряше на две негови щедри годишни заплати като оперен директор.

Младата жена загуби ума и дума, когато разбра, че Малер е взел назаем пари за строежа на ваканционната къща в Майерниг край Вьортерзее не от друг, а от сестра си Юсти.

— Ти си издържал сестра си години наред, а сега тя има толкова пари, че може да ти даде назаем? Здравата те е измамила! При това винаги се прави, че се е жертвала заради теб! Толкова е подло! — Алма не беше простила на Юсти злобните приказки, че флиртувала в Операта с чужди мъже.

Густав само поклати печално глава. Тези неща не го интересуваха.

— Винаги съм смятал, че моята музика е моят капитал.

Алма беше твърдо решена да подреди финансите им. Наред със заплатата си съпругът й получаваше хонорари за гостуванията си като диригент. Тя направи изчисления и стигна до извода, че ще могат да изплатят дълговете си през следващите четири години, ако затегнеха здраво колана. Най-големите суми отиваха за строежа на лятната къща в Майерниг. Освен това пращаха пари на братята и сестрите на Густав, които бе подкрепял материално през последните години. Вярно, той печелеше много, но досега несъмнено бе живял далеч над възможностите си. Затова и приемаше толкова концерти извън Виена, за да си осигури допълнителни доходи. Освен това продаваше на различни издателства правата върху отпечатването на музикалните си произведения, за което получаваше високи хонорари.

Това пък не се харесваше на виенчани и на дирекцията на Операта. Положението не се промени и след големите успехи, които Малер постигаше със собствените си творби, укрепили славата му на композитор. Към това се прибавяха разправиите с отделни членове на оркестъра, които не харесваха начина му на дирижиране и плетяха интриги срещу него.

Когато се връщаше вкъщи, той разказваше последните истории от Операта, злостните клюки, разпространявани по негов адрес, най-новите инсинуации на някоя певица, чийто глас той не бе харесал и съответно не й бе дал роля. Обикновено младата му съпруга успяваше да го успокои, пък и той по принцип беше убеден в правилността на своите действия.

Алма знаеше, всеки във Виена знаеше, че Густав Малер не обича светските изяви. Да отиде на вечеря след опера? Та той дори не оставаше до края на представлението, ако сам не дирижираше. Което впрочем доведе дотам, че през следващите години Алма не гледаше оперите до края им. Малер й разказваше останалото съдържание по пътя за вкъщи.

— Искам да дам вечеря в събота. Сестра ми и мъжът й в момента са във Виена, смятам да поканя Флора Берл, може би и господин Шмедес ще ни окаже честта, и…

— Не искам никакви компании — прекъсна я Густав. — Спомни си какво стана на последната вечеря у нас, когато възнамерявах да те представя на приятелите си.

— Но сега ще поканим истински приятели!

— Не искам. Нямам никакво желание да общувам с хора. Непринудените беседи са чиста загуба на време.

— Но, Густав! Искам да се видя с приятелите си. Ти си по цял ден сред хора, аз обаче скучая. Скоро ще бъда твърде неподвижна, за да участвам в празненства. — Тя поглади корема си, който бе доста наедрял.

— Нали и без това искаме да пестим, а тези вечери струват скъпо.

— Преди сватбата ни излизах по няколко пъти седмично, на опера, театър, изложби, приемах покани за вечеря и сега общественият живот ми липсва. — Тя си помисли за погледите на мъжете и за техните комплименти, които подхранваха самочувствието й. А сега седеше вечер сама вкъщи и чакаше Густав. Успееше ли все пак да го придума да излязат, то именно той беше звездата, за чието внимание се бореха всички, с която всеки искаше да размени по някоя и друга дума. Или, още по-лошо, демонстрираше сприхавото си и нелюбезно поведение. Алма го упрекваше, че ще развали настроението на цялата компания, защото се държи, сякаш под масата има труп.

Ала Густав не позволи да бъде разубеден.

— Не искам гости. Не и тази събота.

Алма хвърли салфетката си на масата и се изправи. Погледът й попадна върху пианото. Обикновено щеше да седне и да свири, докато гневът й отлети. Густав обаче не обичаше тя да музицира по вечерно време, точно тогава инструментът му трябваше.