Каролине Бернард
Музата на Виена (22)

Двадесет и втора глава

Алма се разхождаше по десния бряг на Нева. Наслаждаваше се на фантастичната гледка към Зимния дворец и „Ермитажа“, които блестяха под зимното слънце. Белите фасади отразяваха слънчевата светлина и заслепяваха младата жена, та трябваше да присвива очи. Сутринта бе мъглива, ала след като слънцето прогони мъглата, всеки, дори най-малкият клон на голите дървета беше обсипан със снежни кристали, които искряха на фона на стоманеносиньото небе. Реката още бе покрита с дебел лед, макар вече да беше март. Дори бяха прокарали трамвайни релси върху леда. Петербургчани идваха на тълпи да карат кънки тук. Алма не можеше да се насити на елегантните, красиви жени с високи шапки от норка на главите, които летяха на групички по леда. Зимата можеше да предложи приказно красиви дни и във Виена, но тези окъпани в слънце дни на късната руска зима имаха особено очарование. „Същинска руска приказка“, прошепна на себе си тя и затули с длан очите си, за да се удиви още веднъж на гледката.

Изведнъж подскочи — дойде й отвътре. Толкова щастлива се чувстваше, а това щастие трябваше да излезе някак от нея. От три дни бяха тук с Густав — вече като омъжена жена, съпругата на Густав Малер, младоженка на сватбено пътешествие. Най-после беше независима, можеше да прави каквото си иска, без майка й постоянно да й дава наставления. Густав я носеше на ръце. А тя всеки ден се влюбваше още мъничко в него и едва дочакваше да се хвърли в обятията му вечер, след като приключеха репетициите за концертите.

Идеята за пътуването им хрумна, когато Густав бе поканен за три концерта в Санкт Петербург. Трябваше да свирят Хайдн, Шуберт и Вагнер.

Отначало Алма беше леко разочарована, задето сватбеното й пътешествие щеше да бъде комбинирано с концертно турне, но Густав й описа града в толкова ярки цветове, че тя го очакваше с нетърпение.

— Ела с мен, Санкт Петербург е фантастичен, ще се влюбиш в този град! — каза й той. И така те потеглиха два дни след скромната церемония в огромната църква „Карлскирхе“, където бяха само четирима — Густав, тя и двамата свидетели, Юстине и Карл Мол.

Пътуването обаче беше истинско мъчение за Густав. Той получи ужасна мигрена в прекомерно затопленото купе и прекара цялото време, разхождайки се назад-напред в коридора. Щом влакът спреше, съпругът й слизаше, без шапка и връхна дреха, та поне за няколко минути да избяга от убийствения въздух вътре. За първи път Алма го виждаше толкова страдащ. Би искала да му помогне, ала можеше само да гледа безпомощно. При пристигането и двамата бяха с простуда. Младата жена чувстваше странна слабост в стомаха, особено сутрин. Наложи се Густав да отиде сам на закуска у австрийския посланик, защото на нея й беше много зле. Но свежият, кристалночист въздух на Санкт Петербург й действаше благотворно и през деня тя се чувстваше по-добре.

Густав излезе прав: този град тутакси грабна сърцето й. Когато той имаше репетиции, Алма се разхождаше из оживените улици, понеже смяташе, че времето е прекалено хубаво, за да прекара деня в концертната зала. Тук живееше някакъв далечен роднина на Густав, който я придружаваше през първите два дни из града. После тя се разхождаше сама, оставяше се да я носи тълпата, луташе се без цел и посока, откриваше нови и нови неща, които бяха различни от вече познатите, и не можеше да се насити да гледа. Понякога й се струваше, че се намира на някоя от луксозните улици на Виена — и тук гъмжеше от карети и хора. Тогава обаче погледът й попадаше върху луковидните куполи или надписите с чужди букви по сградите, които не можеше да разчете, и тя усещаше, че Виена е много, много далече. Виждаше странно облечени люде, идващи от отдалечени места на тази огромна империя. Те носеха пъстри връхни одежди и чудновати шапки, кожата им беше тъмна, очите имаха друга форма. Във Виена също си съжителстваха множество народности, но тук беше съвсем различно.

Санкт Петербург имаше и своите тъмни страни, които не можеха да останат незабелязани: дълги опашки пред много от магазините, просяци, излегнали се пред църквите, старци, чиито дрехи бяха твърде тънки за този студ.

Още през първата седмица тя посети изложбата на Фаберже. Така наричаха една изложба с произведения на изкуството, чиято атракция бяха деветнайсет от прочутите безценни яйца, собственост на царската фамилия. Експозицията се намираше в княжески палат на Английската крайбрежна улица на Нева. Великолепната сграда в стил рококо вероятно беше по-голяма дори от най-красивите палати на виенския Ринг. Стълбището направо плашеше посетителите. А помещението, в което бяха изложени яйцата на Фаберже, бе облицовано със злато. И това злато беше истинско, а не за замазване на очите като в някои палати на Ринга. Таваните — високи пет метра, стените — покрити с платове и най-благороден дървен материал. Отпред — стъклени витрини, в които се представяха уникалните ценности. Внимание заслужаваше и магазинът на Фаберже в центъра на града. Там бяха подредени плоски витрини във формата на буквата U, които клиентите обикаляха от двете страни. Удобни канапета приканваха към кратка почивка. В магазина можеха да се купят всякакви украшения и декоративни артикули: сервизи за хранене, табакери, пудриери и бонбониери.

Алма беше прочела във вестника, че Беатрис Ефруси дьо Ротшилд, която имаше връзка с едно от най-богатите семейства на Виена, била поръчала яйце като подарък за годеницата на брат си. Това я наведе на хубава идея.

В една от витрините откри чифт копчета за маншети във формата на египетски скарабеи. Цената беше висока, но не и непосилна.

— Моля, опаковайте ми ги — каза тя на една от продавачките, преди да се е разколебала.

— За съпруга ви ли са? — попита жената.

— Да — отвърна Алма. — За моя съпруг.

И гордо отнесе пакетчето вкъщи.

— Цялото това великолепие е приятно за гледане, но и малко нещо прашасало, не смяташ ли? Та кой иска да живее в музей? — каза тя на съпруга си, след като се прибра в хотела. Беше му описала с най-големи подробности изложбата и най-вече княжеския палат. — На мен повече ми харесва непретенциозността на модернизма, допада ми как рисуват художниците на Сецесиона и как строи къщите си Йозеф Хофман.

Густав се усмихна.

— Да не би да долавям възхвала на твоите родители?

— Те имат вкус, това не може да им се отрече.

— Майка ти липсва ли ти?

— Не, за бога! — Тя седна в скута на мъжа си и разроши косата му. — Впрочем, имам нещо за теб. Закъснял сватбен подарък. — Извади пакетчето от Фаберже и му го връчи.

Густав го отвори и беше извън себе си от радост.

— Колко е красиво! При това от теб! Веднага ще започна да ги нося. Още тази вечер.

— Какво ще правим довечера? Нали нямаш концерт.

— Купих билети за балета на Болшой театър. Трябва да побързаме, ако искаме да стигнем навреме.

Наложи се Алма да напусне преждевременно представлението, защото пак й стана лошо. Тя притисна с длан устата си и се примоли на Густав да побърза, когато той поиска палтото й от гардеробиерката.

Жената излезе иззад преградата и й подаде тежката кожена дреха. Говореше съвсем малко немски, ала жестът й беше недвусмислен — тя оформи полукръг пред корема си и се усмихна.

Алма се ококори.

— Искате да кажете, че съм бременна ли? — попита тя жената и посочи корема си.

Жената кимна утвърдително, после погледът й потъмня.

— Да внимава, иначе лошо — произнесе със силен акцент и се върна на мястото си.

— Какво ти каза? — попита Густав.

— Че аз… че ние ще имаме дете! — Алма изрече с мъка тези думи, струваха й се нереални. Да е бременна толкова скоро след сватбата? В краткия си брак досега дори не бяха намерили време да си поговорят дали той иска деца. Как ли щеше да приеме новината?

Густав я погледна невярващо, после лицето му се озари от усмивка.

— Ще имаме дете, Алма! О, благодаря ти, благодаря ти. Ти ме направи най-щастливия мъж на света. — Той я прегърна и целуна. Беше му безразлично, че гардеробиерката можеше да ги види.

Младата жена се отдаде всецяло на щастието си. Чувстваше се всемогъща. Имаше всичко, което искаше. А сега щеше дори да има дете.

Сплетени в прегръдка, те седяха в каретата, която ги отвеждаше към хотела. Прилошаването на Алма бе отминало. Заради студа кочияшът бе покрил краката им с кожа и сложил горещи тухли под нозете им. Те се държаха за ръцете под покривалото. Не говореха, а се наслаждаваха на пътуването през притихналия, тъмен град, всеки унесен в мислите си.

По-късно, когато Алма, заситена от ласките на Густав, лежеше в леглото, й дойдоха наум предупредителните думи на гардеробиерката, ала тя побърза да ги отхвърли. Ами че тази жена почти не знаеше немски. Вероятно е искала да каже нещо съвсем друго или пък тя я беше разбрала погрешно.

 

 

След като разбра на какво се дължи прилошаването й, Алма престана да се тревожи. Продължаваше с дългите разходки из града, понякога придружавана от Густав, който полагаше трогателни грижи за нея. Е, поне в повечето случаи. Понякога я забравяше, когато главата му бе заета от неговата музика. Когато му напомнеше за себе си, той чувстваше вина и й обещаваше да се поправи, но тя не можеше да му се сърди дълго.

След неговите концерти, които руснаците много харесваха и аплодираха френетично, тя бе представена във вестибюла на неколцина от гостите — руски благородници, които говореха перфектно френски и за които светът на гардеробиерката и на уличните просяци не съществуваше.

На последния концерт на Густав на 27-и март Алма не седеше в залата, защото се страхуваше да не й прилошее пак по време на представлението. През целия следобед се чувстваше зле. Позволиха й да застане зад оркестъра, в дъното на сцената, откъдето имаше съвсем нов поглед към Малер, докато дирижираше. Иначе зрителите виждаха единствено гърба на диригента. Сега тя го виждаше от перспективата на музикантите. Гласът му беше все още пресипнал след простудата, така че говореше съвсем тихо. И въпреки това — или точно заради това — той от самото начало владееше оркестъра. Музикантите го гледаха като омагьосани в устата и следяха палката му. В ушития си по поръчка смокинг Малер стоеше прав като свещ, изпълнен с напрежение и концентрация, а красивото му лице с характерната брадичка сияеше. На тихите тонове притваряше очи и се отдаваше всецяло на музиката. А когато солистката запя прочутата ария „Смърт от любов“ от финала на Тристан и Изолда — Давя се, потъвам, губя свяст — о, върховна наслада! — той хвърли многозначителен поглед към Алма, преди отново да се концентрира върху оркестъра. Очите на младата жена се изпълниха със сълзи. Да, точно това означаваха тези думи! Тя бе гледала често операта, но сега, под диригентството на Густав, й се разкри целият драматизъм на сцената. Тялото й потрепери, музиката предизвика фини вибрации в душата й. Потръпна, а един сценичен работник услужливо й подаде стол. Алма седна, докато залата избухна в аплодисменти и Малер се покланяше отново и отново.

— Благодаря — оформи с устни тя, когато той отново погледна към нея.

— Аз ти благодаря — безмълвно отвърна той.

Тази вечер окончателно й се изясни какъв гений е мъжът й. Това, което досега бе предполагала, се превърна в увереност. Само Малер можеше да вникне тъй дълбоко в дадена музика, в дадена ария, и да я дирижира така, че да докосне сърцата на зрителите и да обогати живота им. Това беше неговата мисия на този свят и тя, Алма, щеше да му помага за изпълнението й. Поради тази причина щеше да се откаже от собствената си музика, и то с радост.

Когато аплодисментите утихнаха и зрителите напуснаха залата, той дойде при нея да я попита дали й е харесало. Когато видя, че очите й все още са насълзени, без думи разбра всичко и я притегли към себе си.