Каролине Бернард
Музата на Виена (18)

Осемнадесета глава

Познаваха се едва от месец, когато за първи път се разделиха.

— Налага се да замина за Берлин и Дрезден — съобщи Густав и я хвана за ръцете. — Ще трябва да свикваш. Често съм по концертни турнета. Искам сам да представям собствените си произведения, никой не разбира моята музика по-добре от мен. Знаеш, че същинското ми призвание е това на композитор. Държа симфониите ми да се изпълняват.

В Берлин щеше да дирижира Четвъртата си симфония, а в Дрезден да разучава Втората с диригента Ернст фон Шух.

Густав щеше да отсъства две седмици. Алма се боеше от раздялата. Вече бе свикнала да го вижда ежедневно. Бяха си създали малки ритуали — тайните посещения в Операта, свиренето на пиано, разходките, четенето на вестници, които тя много обичаше и които обогатяваха живота й. Естествено, разбираше и желанието му да композира. Нали, в края на краищата, и тя мечтаеше за същото… Само че го намираше за много по-добър като диригент.

— Ела с мен — предложи той и обхвана с длани лицето й. — Придружи ме. — Ала това беше невъзможно, преди да са женени. Алма дори не го изпрати на влака, защото връзката им още бе тайна за Виена и засега трябваше да остане така.

Сбогуваха се в навечерието на заминаването му.

— Ще ти пиша всеки ден, ще видиш. Все едно си до мен. — Той целуна връхчетата на пръстите й. — Обещай, че и ти ще ми пишеш. Още не съм получавал писмо от теб.

— Не е вярно — възрази младата жена.

— Нямам предвид малките бележчици, с които се уговарят срещи, а истински дълги писма. Искам да знам всичко за теб, как протича денят ти, какво си яла, с кого си се виждала, просто всичко!

Тя му обеща.

Още в първия ден от отсъствието му разяждащо безпокойство налегна Алма. Густав й липсваше и тя не беше в състояние да се съсредоточи върху нищо. Чувствата я държаха в здрава хватка, за композиране не можеше да се мисли. „Как го прави той?“, зачуди се тя. Как успява да си върши работата, въпреки че я обича? Стана с въздишка от пианото, на което подрънкваше, докато мислите й летяха другаде, закръстосва стаята и се замисли за любимия си, който пътуваше с влака за Берлин. Отново и отново вземаше снимката му и се отдаваше на мечти. Когато пощальонът й донесе писмо, написано още на гарата, тя насмалко не се разплака. Густав й изпращаше мили поздрави и й предлагаше в близките дни да се срещне със сестра му Юсти. Накрая отново я уверяваше в своята любов.

Алма целуна листа. Ах, колко й липсваше той! Густав Малер бе превзел сърцето й с щурм. Тя седна отново на пианото и извади нотите към неговите песни. Ръцете й надвиснаха над клавишите, ала не започна да свири — твърде голяма бъркотия цареше в главата й.

Почти се зарадва, когато й съобщиха за идването на Феликс Мур, упорит обожател, архитект, който вече няколко пъти беше искал ръката й. Тя подозираше родителите си, че го окуражават. Смятаха го за добра партия, но Алма не намираше в него нищо привлекателно. Както разговаряха, той изведнъж падна на колене пред нея.

— Омъжете се за мен! — примоли се Мур. — Ако пак ми откажете, ще се самоубия!

Младата жена не знаеше как да се отърве от този натрапник, освен да му разкаже за любовта си към Густав Малер.

— Вече съм ангажирана. Сърцето ми не е свободно. — В момента, в който го каза, тя осъзна, че е допуснала грешка.

Архитектът стана пепелявосив.

— Но Малер е болен, неизлечимо болен, нима не знаете? — възкликна той. — Един лекар ми каза. Не забелязвате ли как силите му се топят осезаемо?

Той си тръгна, оставяйки Алма да си блъска главата. Густав — болен? Неизлечимо? Нищо подобно не бе забелязала. В такъв случай можеше да става дума само за туберкулоза.

 

 

Тази нощ тя не мигна. Измъчваше я казаното от Мур. Дали чувствата й към Густав щяха да се променят, ако той бе сериозно болен? Алма мислеше напрегнато и се мъчеше да добие яснота. Намираше се в решаващ момент от своя живот, може би в най-важния, защото беше на път да свърже бъдещето си с определен мъж. Досегашният й безгрижен момински живот щеше да приключи, щом застане до Густав Малер и стане жена на директора на Императорската опера. Искаше ли тя това? Така ли си бе представяла бъдещето? Да, за Густав Малер тя беше готова да промени живота си. Щом той го можеше, щеше да го може и тя!

Най-напред щеше да се занимае с музиката на Густав, започвайки от песните му. Той й беше дал нотите и тя ги свиреше отново и отново, изучаваше ги, докато проумееше какво е имал предвид. Първоначалният й скептицизъм се превръщаше в разбиране и възхищение.

Ами Александер? Тя се боеше от следващата среща с него, познаваше неговата импулсивност, нали я бе смятала за толкова привлекателна. Трябваше обаче най-после да уреди нещата и да започне на чисто. И без това той като че ли подозираше нещо, защото напоследък отменяше уроците в последния момент. На втория ден след заминаването на Густав Алма събра смелост и позвъни на вратата му. Алекс отвори и тя видя как лицето му грейна от радост. Без да продума, той я хвана за ръката и я притегли в коридора. Прегърна я силно и тя веднага усети как желанието се надига в нея. Никой не умееше да разпалва необузданата й страст като Александер. Но тя вече нямаше право на това! Нали искаше да остави зад гърба си именно тази фриволност, след като имаше Густав! Александер притисна чатала си към нея. Алма изстена и се отдръпна, преди да се е самозабравила.

— Остави това — неохотно изрече тя.

Той отстъпи назад.

— Какво има?

— Вече не мога. Ти си моят учител по музика, нищо повече.

Той се изсмя.

— Аз пък си мислех, че харесваш и другата страна на нашите уроци по пиано. Във всеки случай на мен тя ми допадаше.

— Също и на мен — тихо призна тя и се запъти към музикалната стая, а той я последва. Алма потърси с очи снимката си, която последния път бе поставена върху пианото — вече я нямаше.

Той бе проследил погледа й.

— Обаче?

— Ще се омъжвам.

Той се засмя отново, този път злобно.

— За кого?

— За Густав Малер.

Александер се тръшна на креслото, блед като смъртник.

— Моля те, Александер, нали можем да останем приятели.

Той вдигна поглед. Тя прочете болка и презрение в изпъкналите му очи.

— Аха, значи смяташ, че можем да останем приятели. За каква се мислиш? Може би трябва да продължа да ти давам уроци, а?

Алма не отговори.

Той се задъха.

— Ама ти наистина го вярваш. Умът ми не го побира! Твоето непостоянство е отвратително! — Гласът му се извиси. Изправи се и се насочи към нея. От гняв и възбуда очите му станаха още по-големи, той размаха ръце и крака пред младата жена, която отстъпи уплашено. — Алма Шиндлер, ти си чудовище! Потъпкваш чувствата на ближните си и дори не го забелязваш.

Младата жена се сви, думите му попаднаха право в целта. Вярно, наричала го бе грозен и дори в пристъп на капризно настроение му бе показала едно място в дневника си, където се присмиваше на външността му.

— Моля те, Александер — подзе тя. — С Малер е различно.

Той обаче я прекъсна.

— Знаеш ли как изглежда истинската грозота? Тя идва от вътрешността на човека. Ако се съди по това, ти си много по-грозна от мен. А сега си върви.

Алма изхвърча от апартамента и запрепуска надолу по стълбите. Позволи си да се разплаче чак когато се озова в стаята си.

 

 

Направена бе първата стъпка към огласяването на връзката им. Надяваше се срещата със сестрата на Густав, Юстине, да мине по-добре. Густав искаше тя да се види с нея. Той имаше и други братя и сестри, но най-тясно беше свързан с Юсти. В крайна сметка, тя от години му водеше домакинството. Бяха се уговорили да се видят един следобед в „Захер“. Докато седяха пред тортата и какаото и си бъбреха, Алма имаше чувството, че Юсти гледа на нея с предубеждение. Може би се страхуваше, че ще бъде изместена от мястото й до Густав.

През цялото време ме наблюдаваше извънредно зорко, писа тя на Густав след срещата. Описа му и случката с Александер — не искаше да има тайни от него.

Юсти твърди, че си била флиртувала с разни мъже в Операта, отговори й той.

А с Цемлински си била много жестока. И, моля те, постарай се да подобриш почерка си. Вярно, обичам твоите йероглифи, но всеки път ми е нужна цяла вечност, докато ги разгадая.

Алма си отдъхна — явно той нито й се сърдеше за историята с Александер, нито вярваше на обвиненията на сестра си. Тя продължи да чете:

Положи усилия да пишеш четливо — отделяй буквите една от друга и изписвай по-ясно съгласните. Пробвай с готическия шрифт.

Алма седна веднага да му отговори. Първите редове изписа ясно, но после мислите в главата й взеха да кръжат все по-стремително и тя се мъчеше да побърза, та да не се загубят по пътя до хартията. Е, значи Густав ще трябва да се постарае да ги разчете.

 

 

Тя занесе собственоръчно писмото до пощата. Сърцето й преливаше от любов към него, нужно й беше движение на чист въздух. „Аз ще бъда музата на великия Густав Малер — мислеше си в ритъма на крачките си. — Ще го вдъхновявам за най-хубавите му произведения и ще открия себе си в тях. Може би той ще ми посвети някоя симфония? Нали така правят творците: посвещават произведенията си на жените, които са ги вдъхновили за създаването им.“ Алма се чувстваше напълно способна да изпълнява другите си задачи, а именно да му води домакинството, да държи далече от него всичко, което му пречи. И щеше да бди над здравето на Густав, щеше да бъде достойна наследница на Юстине и в същото време да му дава много повече, отколкото би могла да му даде една сестра.

Беше готова да направи всичко това. Щеше да подреди така нещата, че да й остава достатъчно време да създава и собствена музика. Макар че неговата музика щеше винаги да бъде на първо място: музиката щеше да е онази сила, която да стои извън и над тях двамата и да бъде свързващото звено помежду им. Така го беше обяснил той в едно от писмата си. Чрез брака си с Густав Малер тя щеше да се научи сама да композира велика музика, за което винаги бе мечтала.

Всеки ден получаваше писма от Густав, понякога дори няколко за един ден. Изгаряше от нетърпение, докато чакаше пощальона, и изнервяше домашния персонал с непрестанните си въпроси. В някои дни просто не издържаше и пресрещаше пощальона, защото не можеше да съществува без тези редове. Пристигнеше ли поредното писмо, тя изпълняваше един вид малка церемония. Оттегляше се в стаята си, за да бъде сама. Сядаше на коженото си кресло и вземаше ножа за писма. Отваряше съвсем бавно плика, за да удължи предвкусването на радостта. После започваше да чете. Писмата на Густав бяха изпълнени с нежна романтика и вихрена любов. При това неговата форма на изразяване беше музиката! Не можеше да си представи какво ли ще е, когато той започне да композира за нея и да й посвещава свои творби. Обикновено писмата на Малер започваха с уверенията колко се радва, че, пишейки тези редове, най-сетне може да бъде насаме с нея. Описваше й как се стопляло сърцето му при мисълта, че тя седи в стаята си и чете неговите писма. На 14 декември й писа от Берлин, че обича за първи път в живота си. На четирийсет години! Алма препрочиташе тези редове. В нея напираше желанието да разкаже на целия свят за тях, толкова щастлива беше.

 

 

— Ти няма да бъдеш щастлива с Малер — каза й Макс Буркхард. Бяха се срещнали след един концерт и той толкова настояваше да му каже защо не се виждат, че тя му разказа за Густав. — Той ще се бори с теб, ще те принизява, докато те заличи като личност. Този мъж не би търпял до себе си жена, която не живее изключително в съзвучие с неговите желания. Ти си прекалено независима според неговите разбирания.

Алма му се присмя и се сети за любовните писма на Малер.

— Ти просто ревнуваш!

В сравнение с Густав Макс Буркхард изведнъж й се стори старец. Бузите му вече бяха леко отпуснати, не й харесваше и косата му, сресана строго на среден път — прическата едва прикриваше лисите места над слепоочията. Младата жена продължаваше да изпитва огромна благодарност към този мъж, който я беше сближил с литературата, ала с облекчение констатира, че той изобщо не я интересува.

Буркхард не беше единственият, който я предупреждаваше за Малер. Всеки, научил за връзката им, се опитваше да я разубеждава. Малер бил твърде стар, имал дългове, позицията му в Операта не била никак сигурна. Към това се прибавяха слуховете за други жени и за мнимите му болести. Разбира се, не пропускаха да й напомнят и че е покръстен евреин.

Дори майка й си поговори с нея надълго и нашироко.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита тя, след като бяха обсъдили всичко.

Алма кимна. Да, тя искаше Густав Малер.